Росен Белов завършва първия випуск на експериментален клас „4хС” в 22 СОУ и в продължава с актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” през 1998 г. при проф. Надежда Сейкова. Работи в Габровския и Шуменския театър.
От 2000 г. е актьор в трупата на Театър „София”.
Роли:
Иван в „Без вина виновни” от Островски, Федотик в „Три сестри” от Чехов, Баронет в“Развратникът” от Е. Е. Шмит, Карл в „Балтиморски валс” от П. Вогъл, Клейн в „Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесълринг, Ууф Башъм в „Коса” – мюзикъл на Дж. Радо, Дж. Рагни и Г. МакДърмот, Руси в „Любовни булеварди” и Иван-Асен ІІ в „Конят на Александър Велики” от Ст. Цанев, Лученцио в „Укротяване на опърничавата”, Бенволио в “Ромео и Жулиета” от Шекспир, Иван Сенебирски в “Албена” от Йордан Йовков, Мишел в “Ужасните родители” от Жан Кокто, Астън в “Уморените коне ги убиват, нали?”, Петелът Димитър в „Приключения опасни със герои сладкогласни“ от Недялко Йорданов, Шпекин в „Ревизор“ от Н. В. Гогол, Тарталя в „Принцеса Турандот“ от Карло Гоци, Лете в „Грозният“ от Мариус Фон Майенбург и др.
Има гастроли в НТ „Ив. Вазов”, Младежки театър “Николай Бинев”, в танцовите спектакли „Пътуване към Коностров” по Б. Виан на Таня Соколова и „Линч – желание за близост” на Мила Искренова.
Съвсем наскоро Росен ни плени с ролята си в една иновативна, но базирана на класическо произведение постановка.
Ето какво сподели Росен за Kafene.bg – относно един от най-актуалните проекти, в които взима участие – спектакъла Франкенщайн.
Кое бе най-предизвикателното в подготовката за това представление?
Специфична е сценографията, режисьорското решение. „Планината“ – платформа, върху която играем, е наистина голямо предизвикателство, дори и погледнато само физически. Това е наклон над 70 градуса. Самият факт, че по-голямата част от времето ние сме върху тази платформа, на която стъпалата са ти почти изправени, натоварването е много голямо. Но мисля, че е хубаво човек да има такива предизвикателства, особено, що се отнася до актьорите. Това е едно движение напред, нещо, което те развива. Надскачаш себе си, надскачаш възможностите си. За мен бе много приятна цялата работа. В началото, когато видяхме сценографията, защото до края на юли репетирахме на маркиран декор, когато на 5-ти септември видяхме
планината, наистина всички се изумихме и се запитахме как ще играем там. Трябва си физическа подготовка. Българските актьори сме малко занемарили физиката си, но в нашия театър всички сме спортуващи, ходим на фитнес, тичаме, занимаваме се с най-различни спортове и всички имаме добра двигателна култура и физическа подготовка и това ни помогна. Трудно би се получил този спектакъл в друг театър и в друг колектив.
Какво Ви даде текстът? Накара ли Ви да се замислите?
По принцип всяка роля те обогатява. В тази роля, в този материал въпросите, които се задават, подходът, който избра режисьорът Стайко са въпроси, които вълнуват всеки човек. Особено в днешно време, когато излизат новите технологии, навлиза роботиката, всеки се пита доколко роботите биха могли да заместят човека, доколко човек може да си играе на Бог. Говори се, че ще дойде време, когато актьорите ще бъдат заместени от виртуални персонажи. В този смисъл текстът наистина е много близък до нас. Къде се намираш. Ролята на различния. Ролята на създателя и създанието. За творението – до каква степен е част от теб, доколко го приемаш и
доколко го отхвърляш. Всички тези въпроси, които Стайко задава вълнуват всеки човек.
Потърсихме и мисля, че намерихме отговори за нас самите. Не искам да казвам какво точно е променило у мен. Но всеки, който дойде ще си тръгне по-скоро с въпроси, а не с отговори. Няма как да гледаш Франкенщайн и след 5 минути да го забравиш. Този спектакъл те кара да се питаш, за това докъде може да се простират нашите възможности, можем ли да намерим сходен човек, къде е любовта в живота, има ли любов или няма. Приемаме ли я или я отхвърляме, колко сме склонни да застанем зад нещата, които сме създали. Всичко това присъства
във Франкенщайн – градиш нещо, след това го отхвърляш. Оставяш го на произвола на съдбата и нямаш сили да се бориш с него или не искаш да се бориш с него. Всички тези въпроси и мен ме вълнуват като творец и като човек.
Как се получи тази великолепна синергия между вас двамата с Калин Врачански? Вие бяхте в невероятен синхрон. Оставяте залата без дъх.
Радвам се, че сме постигнали този ефект. С Калин имаме вече заедно 7 или 8 представления, разбираме се като
колеги много добре. Познавам го още от времето, когато кандидатстваше в Академията. Винаги много съм го харесвал. Винаги съм смятал, че той има много голям потенциал. Неговото отношение към мен мисля, че е същото. Много добре се сработваме. Отделно – и двамата спортуваме здраво. Хореографът Стоян Генадиев
нахвърли тази последна част на финала и се уговорихме, че това ще е момент на импровизация – имаме определени „опорни точки“, но всичко останало ще е между нас, със задача да създадем определен образ, да
пресъздадем човека и неговото вътрешно Аз. И може би това, че се уважаваме като колеги, като хора, приятели, спомогна за това следене и тази пластика.
Бяхте като едно. Не знаехме кое е човекът и кое е сянката.
Това сме търсили. Много се радвам, че е прескочило нашите намерения и е достигнало до публиката. Това се случва само когато партньорите се уважават и има електричество между тях.
След дълъг период на много празни театрални зали днес залата е все по-пълна. Това стимулира ли актьорската игра и има ли опасност да се разглезите. Кое мотивира един актьор и целия състав да работи активно?
Залата е основно нещо – театърът без публика не съществува. Пълните зали ни радват и това ни ангажира и ни задължава да сме все по-добри, да се усъвършенстваме, ръководството на театъра, директор, драматург – да
търсят все по-провокативни и интересни материали, които да възбуждат зрителския интерес. Но това не ни освобождава нас от желанието за развитие и желанието да бъдеш все по-добър и по-добър. Когато видиш
пълните зали, когато видиш, че билетите са изкупени за месец напред, това те задължава да бъдеш много добър. Не можеш да си почиваш, не можеш да се пестиш. Това задължава и е усещане в целия екип на театъра.
Това е основното – да не си лягаме на старите лаври.
Как е при турнетата в страната?
При турнетата в страната е още по-отговорно. Хората очакват да видят трупа от столичен голям театър и отиват и дават малкото си средства за това. Да отиде едно семейство на театър са 30-40 лева. За София това е едно, но за страната тази сума не е малка. И когато видиш, че целият салон е пълен и хората са отделили буквално от хляба си, за да дойдат – там няма компромиси. Наистина няма.
Как ще поканите хората да дойдат да гледат Франкенщайн?
Ако наистина искате да видите един спектакъл на световно ниво, единственото и вярното място този сезон е театър София и Франкенщай.
Такъв спектакъл, мисля, че на друга сцена в България не може да се постави, наистина е нещо, което не е правено. Сценографията е много впечатляваща. Актьорският състав е много добър. Работата на режисьор,
сценограф, композитор, хореограф е респектираща. Всички, които обичат качествения, добър, безкомпромисен театър, при който целият състав гори – ще бъдат заинтригувани, защото във Франкенщайн тази симбиоза съществува.