„Дневникът на един луд старец“ е последният роман в творчеството на Танидзаки. Написан под формата на дневник, авторът отрежда роля на читателя в повествованието, като го конфронтира със собствената му воайорска природа, с концепцията му за естетика и еротизъм и не на последно място му отнема правото на присъда, въпреки шока, който му е причинил с тази изпълнена с противоречия, садо-мазохистична, обсебваща и оголваща любовна история.
Токусуке Уцуги е 77-годишен, заможен, импотентен мъж, който е прекарал лек инсулт и страда болезнено от невралгия в ръката, болки в гърба, високо кръвно, възпаление на бъбреците и оголемена простата. Дневникът на този старец е една монография на физическата болка, едно пътуване към отвъдното и силната човешка воля за живот, която може да измести вкуса на смъртта само чрез емоционален катарзис, изразен като сексуалнен фетиш. Героят на Танидзаки е дистанциран от семейството си – суров към жена си, саркастичен към сина си, отчужден от дъщерите си. Вглъбен е единствено в две неща – стъпалата на една млада жена, и надгробната си плоча, които той намира начин да съчетае в едно, сякаш да продължи живота си и в отвъдното, надсмивайки се над невежеството на всички спрямо малката си богохулна хитрост.
Обектът на неговата сексуално-еротична фантазия е всъщност снаха му – Сацуко – млада, красива, бивша танцьорка, която се увлича по западните играчки и приема да задоволи сексуалните пориви на своя „баща“ срещу скъпи дарове. Г-н Уцуги търпеливо и с готовност приема последиците от самоуниженията си без следа от самосъжаление. Той е наясно, че желанията му са отвъд приемливото и именно това го кара да желае по-силно. Перверзията в този роман не идва от детайлното описание на някои сцени, а от тънката връзка между мазохизъм и садизъм, които в еднаква степен обитават всички герои и чиято единствена допирна точка е в постигането на практични цели за всеки поотделно: старецът се бори с надвисналата над него смърт, като се опиянява от интимната близост на своята снаха, превръща я в любовна обсебеност и фетиш към краката й, става зависим към присъствието й и макар нейната фактическа изневяра с племенника му да го кара да изпитва болката на влюбения мъж, той запазва тайната й, като разменна монета срещу нейната нежност и грижа, като по този начин изпитва садистично удоволствие, давайки си ясна сметка, че нейната отдаденост е плод единствено на материалната й същност. Да я подчини е порив толкова силен, колкото да даде властта над живота си в ръцете й. По-добре в нейните, отколкото в тези на лекарите…
Сацуко е отчуждена от мъжа си, има любовник, свекър й й отправя неприлични предложения, а тя иска скъпи неща. От друга страна семейството й е наясно за слабостта, която старецът изпитва към нея, и я натоварват с отговорността за неговия емоционален комфорт. Дръзката й природа я изправя срещу желанието й да се сдобие с мечтаните придобивки, да бъде обект на мечтание и да облекчи страданията на болния старец, като по този начин успокоява и собствената си съвест.
„Дневникът на един луд старец“ отправя въпроси отвъд повествованието. Дали човек не започва да живее истински едва когато умира? Дали сексуалната чувственост не достига истински зряла едва когато човек е отвъд пределите на сексуалните си възможности? Дали само в болката човек се усеща истински жив? Дали…? И още въпроси, които всеки може да си зададе в този монолог за човешкото, смелото, преходното и истинското.
Джуничиро Танидзаки е роден на 24 юли 1886 г. и е един от най-изтъкнатите романисти на модерната японска литература след Натсуме Сосеки. Активното му творчество започва през 1910 г. и приключва със смъртта му през 30 юли 1965 г. Роден е в Нихонбаши – индустриална зона в близост до токийския залив. Семейството му притежавало печатница, създадена от неговия дядо. Родителите му често го водили на театрални представления, които зараждат страстта му към драмата и традиционните японски изкуства. Финансовото състояние на семейството му рязко се влошава, докато Танидзаки следва в департамента по литература в Токийския университет, и през 1911 г. е принуден да прекъсне образованието си поради невъзможността да си плаща таксите.
Две са основните теми в творчеството на Танидзаки, които съпътстват повечето му творби. В едната той изследва границите на еротизма, като ги поставя в контекста на деструктивната сексуална обсебеност и шокиращо поставя читателя до едни други граници – тези на оправданата перверзност и садо-мазохистичното удоволствие. Другата основна тема в произведенията му е моралният и културен интегритет, който се изразява във настъпващото влияние на Запада върху японската традиция, и как тези динамични промени се отразяват на социалните отношения и семейните ценности. След като публикува романите си в подчертано ортодоксален стил, Танидзаки смесва традиционния японски начин за разказване на истории с експерименталния разказ, като набляга на художествената измислица в белетристиката. И въпреки това, може да се твърди, че някои от най-ранните му романи са отчасти биографични.
Творческата кариера на Танидзаки стартира през 1909 г., когато литературно списание публикува негова едноактова пиеса, но името му става широко популярно след излизането на разказа Shisei (Татуистът) през 1910 г.
В началото на кариерата си Танидзаки се увлича по Запада и всичко модерно. През 1922 г. стига до там, че се мести в пренаселения с имигранти Йокохама, обитава закратко къща в западен стил и се отдава на бохемски живот. По това време той работи и като сценарист в японското нямо кино за студио Тайкацу. Пише сценариите на филмите „Аматьорски клуб“ (1922) и „Похотта на дракона“ (1923).
Преломен момент в живота на Танидзаки се оказва голямото земетресение през 1023 г. в токийския регион. Къщата му била напълно разрушена, а с нея и редица архитектурни забележителности и културни паметници. Тези трагични последици променят изцяло посоката на творческите му възгледи, като пренасочват влечението му от имагинерния Запад и модерното към японската естетика и култура, и по-точно, културата на Канзайстия регион между Осака, Кобе и Киото.
Първият му роман след земетресението и негов първи истински успех е „Наоми“ (1924–1925), който е трагикомична смесица от класа, сексуална обсебеност и културна идентичност. В следващия си роман „Бързи пясъци“ (1928–1929), Танидзаки поставя лесбийството като основна тема. Той е последван скоро от „Някои предпочитат коприви“, в който млад мъж трябва да съвмести собствената си идентичност с влиянието на западната модернизация и японската традиция. В този роман Танидзаки продължава темата за сблъсъка между традиционните ценности и модерната култура, като прави Токио и Осака символи на конфликта.
Обновеният му интерес към класическата японска литература достига своя връх в тройния му превод на класическата от XXI в. „Приказка за Генджи“, както и в шедьовъра му „Сестрите Макиока“ (1943–1948) – историята на четири сестри от заможна фамилия от Осака, чиито живот се изплъзва от техния контрол в навечерието на Втората световна война. След излизането на първата глава на романа, той е спрян от цензурата на Военното министерство. Танидзаки продължава да пише и публикува първата част за своя сметка, като доставя копия на приятелите си. Втората част се появява през 1947 г., а третата е първоначално отпечатана и издадена на части в списание. През 1949 г. за този свой роман, Танидзаки получава Императорската награда.
След войната Танидзаки печели множество награди и е обявен за най-великия модерен автор. През 1949 г. японското правителство го награждава с Орден на културата, а през 1964 г. е избран за почетен член на Американската академия и институт за изкуства и литература, с което става първия японски почетен писател.
Първият му следвоенен роман е „Майката на капитан Шигемото“ (1949–1950), в който авторът акцентира върху Едиповия комплекс. Романът представя също и темата за сексуалността в напреднала възраст, която ще се повтори и в следващите му последни два романа „Ключът“ (1956) и „Дневникът на един луд старец“ (1961–1962, ИК „Колибри“, 2011).
Много от творбите на Танидзаки са високо чувствени, центрирани около еротизма и съдържат иронична изтънченост. И макар да е известен предимно със своите романи и разкази, той е писал също и поезия, пиеси и есета. Танидзаки умира на 30 юли 1965 г. от сърдечна и бъбречна недостатъчност.
ИК "Колибри"
Корична цена: 12 лева