Издателство „Апостроф“ публикува класическия роман с нов превод и с ново име
След „Панаир на суетата“ от Уилям Текери и „Жената на тридесет години“ от Оноре дьо Балзак още едно непреходно заглавие допълва поредицата със световни класики на издателство „Апостроф“ – „Родства по избор“ от Йохан Волфганг фон Гьоте. Романът излиза самостоятелно на български език за първи от близо 20 години с ново заглавие и с нов превод от Людмила Костова.
Творчеството на Гьоте съчетава чистота и елегантност на стила с богато художествено въображение и с дълбоки философски идеи. Овен благородник по рождение и безспорен новатор в литературата, немският писател има огромното влияние над европейския неокласицизъм и романтизъм в края на XVIII в. и началото на XIX в.
Публикувана за първи път през 1809 г., „Родства по избор“ се нарежда сред най-зрелите творби на Гьоте и е последният роман, който той създава. Книгата дори изпреварва издаването на вече написаното продължение на популярната за времето си история за „Вилхелм Майстер“. Оттогава това забележително произведение не само е издържало проверката на времето, но вече два века се нарежда сред най-четените класически творби. През следващите десетилетия изявени мислители, философи, социолози и писатели като Макс Вебер, Валтер Бенямин и Гюнтер Грас използват романа за основа на свои изследвания. Причината за това не е случайна. „Родства по избор“ е смятана за първата книга от древногръцката литература насам, в която отношенията между героите са изградени като „химични сродства“ – термин, който се е използвал в миналото, за да се дефинира склонността на елементите да се свързват с едни вещества вместо с други. Такива са и връзките между героите в романа – протичащи като химична реакция, резултатът от която може да се окаже разрушителен.
Книгата проследява историята на Шарлоте и Едуард – аристократично семейство, което живее в идилия в имението си във Ваймар. Еднообразният им живот се променя, когато в дома им пристигат капитанът, приятел на Едуард от детските години, и племенницата на Шарлоте Отилие. От този момент четиримата се свързват помежду си по необикновен начин.
Героите в „Родства по избор“ поразяват със своята мъдрост, искреност и чистосърдечност. Всеки от тях е пример как човек може да търси щастието, без да губи достойнството си и гордо дa управлява живота си. С новаторските си идеи и универсалните сентенции и афоризми за живота, брака, мъжа, жената, свободната воля, съдбата, любовта и страстта този роман се превръща във вечен и ценен философски трактат.
През годините по „Родства по избор“ се създават няколко пиеси и екранизации, включително сериал. След излизането на „Апокалипсис сега“ петкратният носител на Оскар Франсис Форд Копола се зарича, че ще направи поредица от четири филма по романа. Режисьорът е поразен от подхода на Гьоте да напише модерен класически роман, обикновена история за мъж и жена, изградена като химична формула. Копола така и не се осмелява да осъществи тази амбициозна задача, но сред всички реализирани адаптации на „Родства по избор“ най-популярна остава едноименната френска лента от 1996 г. с участието на номинираната за Оскар Изабел Юпер.
За автора
Йохан Волфганг Гьоте е роден на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн, по това време свободен град в рамките на Свещената Римска империя. Благородник от 1782 г., в продължение на десетилетие е държавен министър във Ваймар. Той остава в историята и e известен най-вече като писател, поет, драматург, хуманист, учен, философ и политик.
Гьоте е сред основните фигури на немската литература и европейския неокласицизъм и романтизъм в края на XVIII в. и началото на XIX в. Автор на „Фауст“ и „Теория на цветовете“, той вдъхновява Чарлс Дарвин със своите антропологични изследвания и интереса си към еволюцията. Влиянието на Гьоте се разпростира в цяла Европа и през следващото столетие произведенията му оказват значително въздействие върху музиката, драматургията и поезията на континента.
Откъс – Гьоте – „Родства по избор“
Едуард – нека наречем така един богат барон в разцвета на годините му – беше прекарал в своя разсадник, занимавайки се с присаждане на свежи калеми на млади фиданки, най-приятните часове на един априлски следобед. Той тъкмо бе приключил със заниманието си и прибираше инструментите в калъфа, като оглеждаше доволен резултата от своята работа, когато градинарят дойде при него, възхитен и той на свой ред от усърдието на господаря си.
– Да си виждал жена ми? – попита Едуард, като се накани да тръгва.
– Ей там, при новия парк – отвърна градинарят. – Къщичката с мъха до отвесната скала срещу замъка е вече готова. Всичко е много красиво и непременно ще се хареса на ваша милост. Има забележителна гледка: долу – селото, малко повдясно – църквата, като над кулата ѝ може да се вижда и понататък, насреща – замъкът и градините.
– Много добре – отвърна Едуард, – само на няколко крачки оттук ще мога да наблюдавам работниците.
– Освен това – продължи градинарят – отдясно се разкрива долината и погледът се простира далеч над тучната ливада с дърветата. Пътеката нагоре по скалата е много живописна. Милостивата госпожа ги разбира тези неща; истинско удоволствие е да се работи под нейно ръководство.
– Иди при нея – каза Едуард – и я помоли да ме почака. Кажи ѝ, че искам да разгледам новите ѝ творения и да им се порадвам.
Градинарят бързо се отдалечи, а малко след него тръгна и Едуард.
Той се спусна по терасите, като пътем оглеждаше оранжериите и лехите в тях, стигна до водата и пое по една пътека, която по някое време се раздвояваше и така отвеждаше до новия парк. Пътечката, пресичаща гробището край църквата и отвеждаща право до отвесната скала, той изостави, за да тръгне по другата, която леко се отклоняваше наляво, лъкатушейки полегато нагоре през дивните храсти; там, където двете пътечки се срещаха, той приседна за малко на една сръчно изработена пейка, после продължи по главната пътека и най-накрая след всички стълби и площадки се озова на тясната, къде по-стръмна, къде по-полегата алея, която отвеждаше до къщичката с мъха. Шарлоте посрещна съпруга си на вратата и го настани да седне така, че да може с един поглед да обхване пейзажа, който се разкриваше като в рамка от вратата и прозореца. Той намери гледката за прекрасна, особено като отчете предстоящото настъпване на пролетта, когато всичко щеше да се изпълни с още повече живот.
– Единствената ми забележка е – додаде той, – че къщичката е сякаш малко тясна.
– За нас двамата е идеална – отговори Шарлоте.
– Безспорно – рече Едуард, – дори и за трети има място.
– Та даже и за четвърти – отвърна Шарлоте. – Вече ако сме повече хора, просто ще се настаним другаде.
– Понеже тук никой не ни безпокои – каза Едуард, – а и обстановката някак предразполага, искам да ти призная нещо, което ме мъчи от известно време. Отдавна се канех да го споделя с теб, но все не можех да се реша.
– И аз забелязах, че има нещо – съгласи се Шарлоте.
– Честно казано – продължи Едуард, – ако не бях притиснат от утрешното ранно заминаване на пощальона и ако не се налагаше да взема решение още днес, мълчанието ми можеше да продължи и още.
– Но какво има? – попита приветливо Шарлоте.
– Става въпрос за нашия приятел капитана – отвърна Едуард. – Нали помниш неприятното положение, в което, подобно на неколцина други, попадна, без да има вина. Мъчително е да се гледа как човек с неговите познания, талант и способности стои без работа и… няма какво да го увъртам: искам да го поканим за известно време у дома.
– Това трябва много добре да се обмисли и да се погледне от повече страни – рече Шарлоте.
– Веднага ти казвам как аз виждам нещата – отвърна Едуард. – В последното му писмо се усещаше някаква дълбока потиснатост; не че е изпаднал в нужда, той умее да живее скромно, а и аз бих помогнал, ако все пак се наложи; той не би се притеснил да приеме помощ от моя страна, тъй като цял живот сме си правили взаимни услуги и толкова много си дължим един на друг, че не може да се пресметне кой на кого е дал повече – всъщност неговата мъка е, че стои бездеен. Да прилага ежедневно и ежечасно многостранните познания, които е придобил, в полза на другите, за него е истинско удоволствие, направо страст. А сега е принуден или да стои със скръстени ръце, или да се захване с усвояване на нови знания, при все че така и няма да ги усъвършенства до висотата на тези, които вече има – това, мила, е мъчително състояние и то се утежнява двойно и тройно от самотата му.
– Но бях останала с впечатлението – рече Шарлоте, – че вече е получил предложения от други места. Аз самата писах за него до някои мои влиятелни приятели и приятелки и доколкото ми е известно, това не е останало без последствия.
– Така е наистина – отвърна Едуард. – Но всички тези възможности, тези предложения, именно те го измъчват и усилват угнетението му. Никое от тях не е подходящо за него, убягва му предизвикателството; за никоя от предложените работи не си струва да жертва времето и ума си, собственото си „аз“. Много добре виждам всичко това, усещам го и у мен все повече се затвърждава желанието да го видя наш гост.
– Наистина е хубаво и благородно от твоя страна – каза Шарлоте – да приемаш така присърце състоянието на приятеля си; разреши ми обаче да ти напомня да помислиш и за себе си, за нас.
– Правя го – възрази Едуард. – Ние също ще спечелим от неговата близост. Финансово изобщо няма да ни натовари, пък и иначе няма да ни създава каквито и да е затруднения. Ако го настаним в дясното крило на замъка, ще бъде удобно за всички. Така хем ще помогнем на него, хем и на нас ще ни е приятно, пък даже и от полза ще ни бъде! Аз отдавна се канех да направя едни измервания на имота и околността; той може да се погрижи за това и да поеме ръководството. Ти нали мислеше по-нататък да се заемеш с имотите, веднага след като си тръгнат сегашните наематели. Какво амбициозно начинание! Той не би отказал да ни даде някои насоки! Винаги съм имал нужда точно от такъв човек. Селяните си разбират от работата, но общуването с тях е трудно и невинаги може да им се вярва. С учените от града и академиите всичко е ясно и прозрачно, но на тях пък им липсва непосредственият поглед върху нещата. Докато у приятеля ми двете неща се съчетават чудесно; само си представи какво можем да постигнем с него – пък и за твоите идеи той ще бъде особено полезен. Е, благодаря ти, че така любезно ме изслуша; сега е твой ред да си кажеш честно и аргументирано всичко, което мислиш по въпроса; няма да те прекъсвам.