Романът "Решението" на Пени Винченци
Превод от англ. език: Цветана Генчева
Пролог
1971
Беше почти към края си. По това време утре всичко щеше да е ясно. По това време тя щеше да знае. Щеше да знае дали все още ще бъде майка, истинска майка, която се занимава със съвсем обикновени неща, буди дъщеря си всяка сутрин, а вечер я завива в леглото, води я на училище, после я посреща от училище, знае кога я боли коремчето, кога е сънувала кошмар, сърди й се, разправя се, решава кога да я подстриже, дали има нужда от нови обувки, кара й се, когато е написало домашното си надве-натри, когато се е разсейвала по време на урока по балет, учи я да си оправя леглото, да си подрежда стаята, да пише благодарствени писма и да чисти клетката на хамстера… Дали нямаше да се превърне в майка от другия вид, от онези, които виждат детето си по веднъж в седмицата, осигуряват му съвършената стая и всякакви вкуснотии, които чакат нетърпеливо пред училище и долавят любопитството на останалите майки, неизчерпаем източник на глезотии и приятни разходки, щедри до глупост към приятелките й, които поглеждат изненадано новата рокличка, бретона или друга прищявка, които винаги разполагат с време за глезотии, никога не се сърдят, никога не критикуват, които нямат търпение да научат повече за училищния концерт, за партито у някоя приятелка, за плановете за ваканцията, следят внимателно за новите предпочитания, ревнуват от новите традиции…
Коя ли от двете щеше да бъде?
Дали майката, спечелила попечителство, или майката, изгубила попечителство?
Първа част
Годежът
Първа глава
1958
Елайза тъкмо правеше реверанс пред кралицата, когато взе решение, че е крайно време да изгуби девствеността си. Остана шокирана от себе си; не толкова от решението, колкото, че го е взела в подобен момент. И без това є беше трудно да изпълни правилно реверанса (единият крак поставен точно зад другия, с присвити колене, главата изправена, лактите прибрани), позата беше неудобна и тя много внимаваше да не се заклати. Концентрацията беше особено важна. Това беше забележителен, извънредно важен момент от живота є; и майка є, и кръстницата є (която я представяше) не спираха да є повтарят каква е късметлийка, че ако беше само с година по-малка, нямаше да е възможно, защото за последна година представяха дебютантките в двора, тъй като церемонията беше заклеймена като анахронизъм, напълно неподходящ за новата елизабетинска ера. Ето че тя беше в двореца, нагласена в синята копринена официална рокля от Белинда Белвил, застанала пред кралицата – много по-млада и красива на живо, отколкото по снимките – и херцога – поразително красив, но тя не мислеше, че се е потопила в тази изключително важна традиция, поддържана от поколения, а за младите мъже, с които бе танцувала и флиртувала през незабравимото лято, и се опитваше да прецени кой от тях е най-подходящ за новата й цел. Как бе възможно да е толкова ужасна?
Съсредоточи се, Елайза! Какво ли щяха да кажат майка й и кръстницата є, ако научеха, че след цялата организация, многобройните обеди и внимателното подреждане на подходящи дати, списъци с гости и средства за сезона є мислите є не са насочени към онова, което за тях бе най-святата част от церемонията, а към нещо съвършено нередно.
Тя се изправи бавно (без дори да трепне) и се отдръпна към едната страна на тронната зала, за да направи място за следващата вълна момичета.
През лятото Елайза привлече огромно внимание. Беше се превърнала в любимка на популярната клюкарска преса, в Експрес писаха за нея три пъти, четири пъти в Мирър. Според майка є това
опростачваше сезона на Елайза, въпреки че самата Елайза беше във възторг, а и повечето от останалите момичета умираха от завист. Тя не беше красавица. Знаеше го много добре: чертите є бяха големи, тенът прекалено натрапчив, с маслинов оттенък, косата прекалено тъмна, съчетана с наситено сини очи, освен това беше чувала предостатъчно пъти майка є да подхвърля страхливо на баба й, че се надява никой да не реши, че в семейството има чужда кръв. Но освен това тя знаеше, че е изключително привлекателна.
Момчетата є обръщаха много повече внимание, отколкото навремето, когато беше едва на петнайсет, а на танците в клуб „Пони“ винаги я чакаше опашка от ухажори. За пръв път се появи на страниците на Татлър годината преди първия є сезон в обществото, докато наблюдаваше как брат є Чарлс играе крикет за „Олд Итъниънс“ в Деня на основателите.
Тази година обаче беше само нейна и тя блесна като истинска звезда; вече се радваше на цяла страница в Татлър, посветена единствено на нея, на снимката, направена от Том Хъслър, навремето мечтата на дебютантките, а сега фотограф на висшето общество. „Госпожица Елайза Фулъртън-Кларк“, гласеше заглавието, „дъщеря на господин и госпожа Ейдриън Фулъртън-Кларк. Елайза, очарователно момиче, което се интересува както от ски, така и от история на изкуството“ (това не ми беше известно, помисли си Елайза, докато оглеждаше критично снимката си, доволна от осветлението на Том, което умело скриваше въздългия є нос, а очите изглеждаха огромни, „ще се радва на танците в нейна чест, организирани в забележителния дом на семейство Фулъртън-Кларк, Съмъркорт, Уелзли, по-късно през сезона“.
Снимката бе лансирана от Бети Кенуорд, редактор на светските страници, вдъхващата респект Дженифър от „Дневникът на Дженифър“, всевластната богиня на висшето общество. Една нейна дума бе напълно достатъчна, за да превърне някое момиче от просто поредната девойка в желана партия с блестящо бъдеще като съпруга на богат и влиятелен мъж, в най-добрия случай наследник на някое от големите имения в английската провинция. Бъдещето на Елайза бе планирано особено внимателно. Сара Фулъртън-Кларк и най-добрата є приятелка (кръстница на Елайза) Ана Марчант, или по-точно съпругата на почитаемия Пиърс Марчант, бе посетила госпожа Кенуорд в тронната є зала над редакцията на Татлър. Госпожа Кенуорд ги почерпи, както бе прието, с доматен сок в малка чашка и им показа почти митичните си пособия, които й помагаха в работата: дневника си за сезона със заявените за всяко момиче дати на танцови тържества, списъка на младежите, които бяха добри партии, богати, със стабилни връзки, наречени (от таблоидите) „мечтата на дебютантките“. Въпросните „мечти“ имаха значително по-дълъг живот от самите дебютантки и от обществото ги канеха по няколко сезона, което не струваше почти нищо на младежите и те с удоволствие посещаваха танците и партитата на момичетата, Аскот и Хенли, приемаха покани за дълги уикенди в изискани провинциални имения, където единственото изискване към тях беше да
са облечени както трябва, да не се наливат с алкохол, да се държат любезно и възпитано с домакинята, да се усмихват и да се постараят да очароват по-красивите дебютантки. (На по-обикновените нямаше кой да им се усмихва и никой не ги канеше на танци; Елайза познаваше доста момичета, които пристигаха в петък вечер и до неделя на обед никой не ги поглеждаше и нито един кавалер не се сещаше да ги покани на танц.)
Чарлс, разбира се, беше включен в списъка; той беше изключително красив, което означаваше, че ако трябва да избира между това да покани Елайза на парти или танци или някое друго момиче, което нямаше брат, Елайза обикновено печелеше. Той беше много висок, мургав, очарователно стеснителен, любимец на майките; Сара и Ана си бяха тръгнали от офиса на госпожа Кенуорд с препоръка за датата, на която да организират бал за Елайза, и имената на най-желаните ергени от списъка, които имаха впечатляващи титли или богатство.
Елайза отседна в дома на семейство Марчант в Лондон за една седмица през лятото, тъй като посещаваше – както и през сезона – курс в един от добрите колежи за секретарки в Лондон. Майка й се притесняваше да не би да се претовари на курса и да изглежда уморена на важните партита, но директорът я увери, че на участничките в сезона е позволено да идват на обед, след важните партита, за да разполагат с достатъчно време и да се наспят, за да са красиви. Както Елайза увери Сара, барабаненето по клавишите под звуците на Виктор Силвестър и неговия Болрум Оркистра (за да се ръководи по отсечения ритъм, жизненоважен за добрата машинописка) съвсем не бе трудна работа.
Елайза бе твърдо решила да си намери работа, при това не ставаше въпрос за нещо глупаво; издръжката от баща є беше съвсем малка, а и тя искаше кариера. Знаеше, както всички говореха, включително и майка є, че работата е само докато се омъжи, за да има джобни пари, но Елайза искаше повече; мечтаеше за интересна, увлекателна работа, нещо, на което да държи, нещо, което „ще ме превърне в човек“, както каза на Чарлс, „а няма да бъда просто нечия съпруга или нещо подобно“.
Модата я очароваше: не просто дрехите, а методите, по които се работеше, как успяваш да прецениш човека по дрехите, колко важно е облеклото за начина, по който те възприема светът. Колежът й имаше връзки с Вог и много от техните момичета ги назначаваха там; може би това беше подходяща работа. Ако ли не, то поне беше добро начало, отскок за бъдещата й кариера. Въпреки решението, което взе сред разкоша и великолепието, Елайза все още беше девствена, а денят на бала є приближаваше. Много от приятелките є се хвалеха, че Го били направили, или по-точно намекваха, че са го направили, но тя подозираше, че повечето лъжат. Всяка една от тях се ужасяваше да не забременее, а майките им бяха набили в главите, че момичетата с лоша репутация обикновено отпадат от списъка на добрите партии. Някои от момчетата се държаха възмутително, разбира се, колко момичета само бяха заварени в компрометиращо положение в спални, библиотеки, дори в изби в именията в провинцията, но, незнайно как, това така и не й се случи, а и тя нямаше никакво желание да прибързва.
Искаше, когато се случи, да бъде стилно и незабравимо. Освен това беше безобразно заета и си прекарваше славно. Беше ходила на десетки балове и коктейли, беше є поверена звездната роля в модното ревю на Баркли, забележителната ежегодна възможност за дебютантките да се изявят като манекенки, да привлекат интереса на фотографа от Ивнинг Стандард, за да публикуват снимката им на първа страница, в бялата официална рокля на Хартнел. А на бала на кралица Шарлот – бала на шавливите, както го наричаха дебютантките – тя бе съвсем в началото на редицата момичета, които вкарваха огромната торта в балната зала: ето как се появи и поредната снимка за таблоидите.
Оставаше и нейният бал, на който бяха посветени много разговори, дълго и внимателно планиране – какво ще облече, на кои момичета беше „задължена“ и се налагаше да ги покани, дали да не раздели бала с друга дебютантка – с други думи, да намали цената наполовина, но тя категорично отказа. Това щеше да е нейната вечер и тя нямаше да позволи на никого да я развали. Този невероятен, възхитителен бал мина прекалено бързо, но тя се почувства като героиня от вълшебна приказка, замаяна, останала без ясни спомени, освен откъслечни впечатления: съвършената юнска вечер, градината, пълна с рози, бялата тента с превъзходна украса, тълпите приятели, малкият оркестър, изпълняващ тъкмо песните, които тя бе пожелала, леещото се шампанско, баща є, поруменял от гордост, майка є, която я целуваше и є повтаряше безспир колко се гордее с нея. Тя танцува чак до зори, беше обсадена от очарователни млади мъже, а накрая се строполи в леглото. Не можеше да повярва, че не е по-пияна след всичкото шампанско, което бе изпила.
Това бе бляскавият край на едно великолепно лято и на нея й се прииска никога да не свършва.
На следващата сутрин майка є беше бледа, но щастлива, облекчена от успеха на бала, облекчена, че най-сетне е приключил. Събитието беше най-важната є грижа през последната година, но сега вече беше убедена, че си е струвало.
Струваше си и банковия заем, който Ейдриън трябваше да изтегли, безсънните нощи и безкрайните ангажименти. Разходите, разбира се, не приключиха с танца на Елайза, разноските нямаха край: шест бални рокли за Елайза, две дълги за по-официалните танци, една бяла за бала на кралица Шарлот, специални дрехи за Аскот и Хенли, роклите на Сара, шапки, обувки, ръкавици, изискани обеди с други майки, вечери преди баловете. Важното бе, че всичко това беше инвестиция в бъдещето на Елайза и не можеше да става въпрос да се лишат от каквото и да било.
Организираха бала у дома, в провинцията, вместо в Лондон и така спестиха много, а и обстановката беше разкошна, всички казаха така (очевидно бяха напълно искрени), а гостите бяха многобройни.
Роклята на Елайза беше от Белвил Сасун, докато роклята на Сара бе набързо ушита от личната й шивачка, а фракът на Ейдриън беше поизносен, малко демодиран, но така бе по-добре, отколкото
да пилеят още пари. Нямаше нищо по-просташко от чисто нови официални дрехи за старото поколение; дори имаше опасност някой да си помисли, че са взети под наем. Ейдриън си беше купил сакото скоро след като се запознаха; тя го беше поканила на бал в провинцията и когато усети накъде клони увлечението на Сара Кънингам, Ейдриън прецени, че си заслужава да вложи двуседмична заплата в една изпипана дреха, и ето че двайсет и пет години по-късно сакото все още изглеждаше страхотно – както благодарение на факта, че бе съумял да опази формата си, така и на шиваческите умения на Хос енд Къртис.
А пък Чарлс, миличкият Чарлс, изглеждаше великолепно, както обикновено; танцува с нея не само веднъж, но цели два пъти, повтаряше є, че изглежда възхитително, уверяваше я колко много се гордее с нея. Не бяха много синовете, които биха постъпили по този начин.
Всички младежи се държаха прилично; някои от момчетата лудяха, две от момичетата се напиха безпаметно, особено онова нещастно създание, което се опита да направи стриптийз в дамската тоалетна, но всичко беше напълно невинно и Елайза прекара чудесно. А най-прекрасното беше, че и Татлър, и Куин изпратиха фотографи.
Сара бе малко притеснена, че толкова време след началото на сезона Елайза все още не бе набелязала нито едно момче, но пък тя беше едва на седемнайсет и може би твърде млада, за да мисли за брак.
– Здрасти, мамо. Доволна ли си как се получи?
– Здравей, Чарлс. Скъпи, струваш ми се изморен. Седни, ще ти донеса нещо за закуска.
– Недей, не искам. Вече хапнах. Всичко мина добре, нали? Елайза изглеждаше страхотно.
– Нали? И се забавляваше.
Сара му се усмихна; първородното є дете беше и голямата й любов. След Ейдриън, разбира се. Не можеше да повярва, че вече е на двайсет и една и светът го очаква. Не беше точно така. Преди да
мисли за кариера обаче, трябваше да отиде в казармата. Надяваше се да го изпратят в чужбина: „Хонконг или Гибралтар. Ще видя свят, преди да се закотвя в Ситито.“
– Скъпи – погали го тя по рамото, без да крие обожанието си. – Да знаеш само колко ще ми липсваш.
– Стига глупости. Времето лети неусетно. Всъщност нямам търпение. Някои от момчетата, изключвам техничарите, служат по три години. Много мислих как да се възползвам максимално.
Сара го погледна уплашено; двамата с Ейдриън нямаха търпение да спрат издръжката на Чарлс или поне да я намалят драстично.
Още една година в армията означаваше допълнителни разходи.
– Накрая се отказах – обясни той. – Иска ми се да се хвана на работа, да изкарам малко кинти, нали знаеш как е.
– Значи ще те вземат веднага след като завършиш Оксфорд.
– Да. Шест седмици обучение в някоя казарма, след това, поне така се надявам, ще заминем за полка в Монс. Струва ми се, че ще бъде весело.
– А на мен ми се струва трудно.
– Не може да е по-гадно от първия срок в частното училище.
– Чарлс! Наистина ли си бил чак толкова нещастен?
***