Режисьорът Петър Денчев представя пред Kafene.bg „Портокалова кожа“ – силно социално бунт представление. Какви са посланията в него, как е създаден и кой е поканен на спектакъла – вижте в следващите редове.
Въпрос: Какво е „Портокалова кожа“ за Петър Денчев?
Отговор: Много неща. Без да бъда банален и да повтарям на дълго това, което авторката на текста Мая Пелевич така или иначе казва достатъчно ясно – “Портокалова кожа” е това, което другите слагат върху нас като социален стереотип; това е едновременно проекция и огледало. Това са чуждите очаквания, форматиранията на патриархалното върху интимния свят на човека. Освен това “Портокалова кожа” е и един много интимен момент в женската идентичност, както казва една от героините – “жените са различни не защото нямат пенис, а защото имат портокалова кожа”. Всички тези граници на идентичността са “Портокалова кожа”. Освен това тук става дума и за основанията ни да бъдем такива, каквито сме – независимо дали другите ни харесват или пък не. Затова “Портокалова кожа” е толкова много важни неща.
Въпрос: Смело, дръзко, провокативно представление – смелост или и друго се изисква, за да се постави на наша сцена?
Отговор: Изисква се любопитство към настоящето, към социалните типове на най-новото време. Действителността ни е моделирана от медийни модели и трендове и много често си затваряме очите пред това какво наистина се случва. Без да влизам в категорични детайли – струва ми се, че ние трябва да се отнасяме с достатъчно уважение към самотния свят на съвременния консуматор. Както разкрива спектакъла, всъщност той се оказва твърде отчужден въобще от идеята за някаква самостоятелност. Дори ако кажа индивидуализъм, ще бъде твърде смело. Обществените модели са се завърнали в един колективен модел, в който е важна само външната форма на идентификация – външен вид, марка дрехи, автомобил, социалният маршрут, който спазва личността – кафенета, барове, магазини; но заедно с това се създава и една виртуална идентичност. Днес всеки се опитва да създаде своя онлайн аватар, който да поддържа и в реалния живот. Както каза моя приятел Симеон Лютаков в едно интервю по повод на друг спектакъл (“Телефонът на мъртвеца” от Сара Рул) – “Днешните хора се раждат онлайн, но в действителност са мъртви.” Всичко това в “Портокалова кожа” се разиграва през театъра на половете, през доминирането на патерналистичното и преминаването през различни трансформации на жената.
Въпрос: Малко детайли за работния процес, докато го създавахте, за екипа?
Отговор: В действителност работният ни процес продължи доста дълго, защото ситуацията в страната, а и в цяла Европа се промени много заради вируса. Започнахме работа в края на януари, но се наложи да прекъснем в началото на март. След това възстановихме работата си през юни, през септември имахме премиера, след това отново малко пауза и сега отново играем. Представлението се радва на публика, въпреки тежките условия на функциониране на театрите. Но заедно с това имахме и изключително любопитен процес – актьорите приемаха всички провокации много чисто, прекарвайки ги през собствените си сетива и опит, така успяха да намерят и своите лични мотивации, но и перспективите на трансформация на моделите, които спектакъла коментира. На практика в целия този театър на половете намираме толкова много от собствения си социален живот и липсата на дистанция понякога става плашеща. Слава богу ироничния тон на всичко ни държи в известно отчуждение. Беше трудно да се улови точно този ироничен тон, за да не се превърне в шаржиране. Търсихме известна цитатност, през призмата на средствата, които работим.
Сценографът Петър Митев създаде една футуристична среда, защото искахме в пространството да няма реквизити от действителността, с които можем да асоциираме буквално днешния ден. Искахме да имаме образ, който е обединяващ, но той да не бъде битов. Искахме да имаме едно отпращане в по-скоро дистопично бъдеще, заедно с това да запазим и кабаретния характер на цялото. За това помогна много музиката на Христо Намлиев и работата с хореографката Надежда Дичева, която работи много целенасочено и детайлно с актьорите.
Въпрос: Защо често у нас социалната тематика в театъра е нежелана или оставяна в ъгъла?
Отговор: Аз имам няколко хипотези. Една от тях е, че тоталитарната държава преди 1989-та година е злоупотребявала твърде много със социалното – като тема, като шаблони и се е получило своеобразно пренасищане. Тази хипотеза издържа донякъде. Друга моя хипотеза е, че вглеждането в социални теми неизбежно изисква самоидентифициране, поставяне на себе си в определена координатна система къде се намираш като зрител, а и като гражданин спрямо определени процеси. Това от една страна е неприятно, защото изисква да се погледнеш от критична гледна точка, да допуснеш, че участваш в неравностойни процеси, които до голяма степен не зависят от теб. В този смисъл бедността, страданието, насилието, положението на семействата, половото неравноправие са нелицеприятни теми. По-лесно е да се направим, че не съществуват, вместо да говорим за тях.
Въпрос: Какво казвате, викате, скандирате от сцената на „Портокалова кожа“?
Отговор: Скандираме, че трябва да си върнем правото да сме първоизточник на собствения си живот. Че не бива да позволяваме на политиката, икономиката, стереотипите и страховете да определят личните ни избори.
Въпрос: Кой е поканен да гледа „Портокалова кожа“?
Отговор: Всички без условие.
Снимки: Иван Абаджиев