Поговорихме с проф. Александър Шурбанов за новата му книга „Дендрариум“ и за това какво представлява връзката на човека с природата и изкуството. Ето как изглежда светът през очите на един български филолог англицист, писател, преводач и поет.
Разкажете ни за Дендрариум – как се получи това великолепно издание?
Много съм доволен, че тази книга вече е факт. Всичко стана случайно – в един разговор с издателката Емилия Миразчийска. Тя забеляза, че в поезията ми има много стихотворения за дървета и предложи да ги обединим в един сборник. Така ми хрумна да го нарека „Дендрариум“, защото това е място където дърветата се чувстват добре, те са поканени от надменния и високомерен човек, който смята цялата природа за свое владение, а всъщност той е гостът. Дърветата трябва да се чувстват добре навсякъде, а не само там, където той е определил. Той живее между тях, той разчита на тях – без тях той не би могъл да диша. Ние не си даваме сметка колко са важни дърветата за нас. Разбира се, книгата не е свързана с екологията, а по-скоро е опит за осмисляне на вековната ни връзка с дърветата. Ние сме в голямата опасност да изгубим дърветата и цялата природа, която експлоатираме. Книгата може да се включи и като част от една голяма кампания на мислещи и чувствителни хора от цял свят за опазване на природата. Тя ни позволява да вникнем в тайните на живота – заедно с дърветата.
Вие обичате ли да сте сред природата и какво Ви мотивира?
Много обичам да съм сред природата, но за съжаление не мога да съм толкова, колкото ми се иска, защото съм по рождение – и по професия, градски човек и повечето време от живота си прекрвам между камъните на сградите. Но винаги ми се иска да излизам от това обкръжение и да бъда на по-широко, където има повече въздух за дишане, повече неща за гледане, по-големи пространства, на които сетивата може да се радват.
Много съм ходил по планини, обичам и да скитам – градът също ми е интересен и това фланьорство, което е станало толкова знаково за поезията, ми е много близко. Но на мен не ми е достатъчен само градът, искам да имам досег и с това което е около него.
Ако човек не може без природа, то може ли той без изкуство?
Темата за изкуството е засегната във всичките ми книги. То е едно усилие – човек да проникне в заобикалящия го свят, който е с много измерения – повече от тези, с които сме в допир във всекидневието ни. Изкуството разчупва тези тесни рамки, в които съществуваме. То е нещо много повече от оцеляване, то е осъзнаване на дълбоката ни връзка с Вселената и с това което се нарича Бог. Чрез изкуството ние усещаме, че сме част от едно по-голямо нещо. То не ни казва ясно защо сме на този свят и какво е предназначението ни и в самата нужда да го открием се заражда изкуството, защото отговорът на този въпрос не може да е кратък, логичен и прецизен. Всичко се превръща в образи, а думите се превръщат в краткопис. Но изкуството e много по-широко от словестния си вариант. То търси основните значения на съществуването, чрез образа, защото този начин на общуване е най-въздействащ. Има диалог между твореца и аудиторията.
Какво е отношението на съвременните хора към изкуството?
Човек, който не търси допир с изкуството, също изживява по някакъв начин живота си, но лишен от цвят и прозрения. Възможно ли е един човек да се изолиира в себе си и да бъде пълноценен? Не, защото той трябва да черпи сили от въображението на другите, които го заобикалят. Човешката му природа не би му позволила, защото всеки има нужда от обмен. Индивидът е свързан с всичко, което го заобикаля, дори и само биологично, всичко е анологично и в изкуството.
Какво пожелавате на читателите?
Пожелавам както на тях, така и на себе си да влезем в този диалог на изкуството, да бъдем на една и съща вълна, а това е трудно. Основният проблем на творящия е да намери някаква честота на излъчване, която е достъпна за останалите и да излезе от своята черупка и да бъде с читателите си.