Сирма Мишева е зелен активист. Мечтае за една по-добра България и е всеки ден на площада. За протеста и за бъдещето – един откровен разговор в първо лице.
Какво е за теб протестът?
Може да е иронично – обикновено в протест участваш заради недоволството си, но за мен Протестът е моето огромно удовлетворение. Той е едновременно време, място, ситуации, взаимоотношения… всичко, което е животът на всеки от нас, но без битовизмите. Останал е чистият идеал, концентарция на това, което съм по отношение на моите представи за гражданско общество.
Аз съм човек, който протестира непрекъснато и за всичко, което намира за нередно. Ескалацията на нещата и тяхната продължителност ме вкараха в някаква паралелна вселена, която – признавам си – харесва ми. Мога ежедневно да доказвам, че „Ние сме Държавата” и да правя реални неща, за да се случва това. Същото беше с всички природозащитни протести, в които съм участвала, … но това е несравнимо по мащаб.
Птротестът е и нещо, което ми даде усещане за общност. Отвращението от много неща през последните години ме накара да се чувствам изолирана в някакъв мой идеалистичен свят, за който искам да се боря, но машината е прекалено силна, за да се изправя срещу нея. Трябваше да избирам между професията си на журналист и призванието си на журналист … и престанах да работя като журналист. Когато на 14 юни видях площад „Независимост” препълнен с хора, и още прииждащи хора …. усещането, че не си сам е вдъхновяващо, сякаш силата ти се мултиплицира с броя на хората на площада… Така беше от първите дни, като усет на енергията. Да виждаш хора, които не си виждал с години, или са последните, които си очаквал да видиш… точно там – зареждащо е. А после се запознах с още десетки хора, също толкова непримирени, оптимисти и почтени и се почувствах не просто разбрана, но и се възползвах от възможността да си сътуднича с тях. Усещането, че сме много, че искаме едно и също нещо и няма да се откажем … това е неописуемо.
Сигурно затова намирам енергия и оптимизъм да продължавам толкова дни, със същото желание, защото Протестът е позитивно явление.
Много хора не идват на площада, макар да споделят исканията на протеста. Какво им казваш?
Аз разбирам, че всеки има своите причини да не може да да дойде на площада – физически или пък някакви вътрешни задръжки. За мен въпросът дори не опира до площада, а до цяла България. Иска ми се да измислим някакви форми, които да изразят подкрепата за Протеста по различен начин, защото излизането на площада не е единстваната форма на протест или солидарност с него. Хората извън София ни подкрепят, но нямат възможност да дойдат пред Министерски съвет или Народното събрание, а не намират своето място за протест някъде. Иска ми се да кажа на хората в цяла България да започнат да излизат на протест всяка неделя в своя град или село на тяхното знаково място. Само в неделя дори, независимо от шествията в София – всяка неделя от 18 до 20 часа, за да се събират, да видят, че не са сами…да видим и ние че не сме сами, че последното социологическо изследване е вярно и този протест е национален.
Зная, че има места в България, където феодалното владичество на овластени мутри или мафиотски наместници е създало страх, който пречи на хората да покажат съпричастността си… Затова ми се иска този протест да роди и някаква емблема – трилольор на балкона, или гривна на ръката от трикольора … не знам каква форма, но форма, която е израз на Протеста. Елементарна, която не изисква усилие или ще им навлече проблем, но ще изрази съпричастността им с протеста. Така като докато се качвахме на Мусала в деня на ходенето на Бузлуджа хората не се поздравяваха с обичайното за планината „Добър ден” на разминаване, а с „Оставка”.
Искам да кажа на всеки, който подкрепя Протеста да намери своя начин да бъде солидарен с него.
Очакванията ти за развитие на протеста?
Моите очаквания до голяма степен са свързани с това да се случат нещата, които споделих по-горе. Очаквам хората да намерят израз на солидарност, което не е свързано с излизане на площада само. Очакванията ми също са, че този протест няма да приключи преди оставката на престъпното правителство Орешарски. Зная, че това ще отнеме още известно време…, но въпреки това всеки ден от тоя протест е натрупване на гражданска култура у всеки човек. Протестът е явление, който ни учи, че нашето участие в държавата не опира до гласуване на изборите, а в ежедневното търсене на сметка на тези, които са избрани. И когато изберем следващите, а те се покажат недостойни за нашето доверие, Протестът ще се събуди отново и ще поиска и техните оставки.
А моите надежди за Протеста са, че той няма да се изроди в нещо порочно, че няма да започне да си служи със средствата, с които си служат тези, срещу които протестираме. Започнем ли да се държим като тях – значи протестът е безсмислен. Докато имаме истината и почтеността на своя страна ние сме силните.
За каква България мечтаеш?
Това е невъзможен въпрос. От една страна отговорът е огромен, вероятно и пълен с клишета…, но в крайна сметка мечтая за България, в която хората имат своята мечтана България сбъдната, без да вредят на останалите…и не им хрумва да я напускат, за да оцелеят телом или духом. Мечтая за по-одухотворена и по-образована България, по-малко примирена и страхлива, с национален идеал достоен за времето, в което живеем. България, в която законите важат и се прилагат за всички.
Мечтая си и за една Протестна мрежа в България, която ще бъде явление ако се получи… Ако порасне тази нашата и заслужи доверието на социални, етнически, религиозни организации, които да се присъединят и да се координират, за да може да излиза обединена с цялата гражданска енергия, която сега осъзнаваме и акомулираме, срещу всяка следваща несправедливост и по всеки най-малък повод, за да действа ефективно.
Иначе чисто дребнаво моята мечтана България включва Родопите, незастроен Корал, където да ходя на къмпинг, за да се гмуркам, Матей Казийски в нациналния отбор по волейбол и ЦСКА шампион, концерт на U 2 тук, никакви поводи за природозащитни протести – устйчиво развитие и няколко мои деца, на които да оставя това с надеждата да го направят по-добро за своите деца…
Прочетете още:
Протестът в първо лице: Георги Илиев – съинициатор на протестното кафе
Протестът в първо лице: Ирен Филева