В историческите дни, които преживява цяла България, когато "не българският народ, а българският живот е излязъл навън и протестира" (казва поететът Иван Теофилов), ви представяме серия от кратки интервюта "Протестът в първо лице".
Ето какво сподели Георги Ямалиев, роден през 1978 г. в Ямбол. Завършва специалността "Педагогика на изобразителното изкуство" – бакалавър (2003-2004) и "Семиотика на изобразителното изкуство" – магистър, в СУ "Св. Климент Охридски". От 2007 г. е активен участник в редица изложби и проекти в България и чужбина .
А сега на къде след близо 50 дена протести? Какви са възможните изходи?
Този въпрос е може би реторичен. Истината е, че няма връщане назад. След всичките тези дни на протести, в които всеки е вложил сили, енергия, лично време и емоции, е немислимо да се смята, че хората биха се отказали и прибрали, защото залогът е твърде голям. Този път не става въпрос за недоволство свързано с битови проблеми, като цената на тока, а за запазване на достойнството ни, на моралните ни ценности, за възможността да дадем на бъдещите поколения един по-различен старт, за да останат младите и образовани хора тук, за нормалното функциониране на държавата и нейните институции, за прозрачността в комуникацията и много други причини. Хората, които вече почти два месеца неотлъчно изпълват площадите и улиците, ясно осъзнават, че това е битка, която трябва да спечелим, защото, ако загубим или се откажем, ако позволим протеста да се дискредитира и опорочи, от тук нататък политическата върхушка няма да има и грам респект от гражданското общество, ще се въоръжи с още по-голяма наглост и политическа арогантност. Никой не си въобразява, че ще е лесно разбира се.
Необходимо ли е радикализиране на протестите, за да имат нужния ефект?
Много хора смятат, че това е начина чрез който управляващите биха ни чули. На 23-ти, на символните 40 дни от управлението на това правителство, нещата наистина загрубяха като след опита за измъкване на белия автобус с министри и депутати се стигна до сблъсъци между полиция и протестиращи. Цялата тази акция бе явна провокация, едно нагло демонстриране на мускули и сила от страна на правителството, чиято цел бе да покажат, че са достатъчно силни, за да правят каквото си поискат и успоредно с това да радикализират протеста, обвинявайки протестиращите в хулиганство, нарушаване на обществения ред и вандализъм, търсейки възможност да обвинят протеста в обслужване на нечии цели. Успоредно с това, неистово се страхуват от прекрачване на границата на мирните шествия, защото това би довело до по-сериозен обществен и международен натиск, както и до дестабилизиране на държавата. Ясно го показва изказването на Лютви Местан в парламента – „ Да на пианото, не на барикадите“. Моето мнение е, че наистина трябва да има по голям натиск към управляващите, като може би единствения начин е блокиране на стратегически важни индустрии и институции, гари, летища, магистрали и важни пътни артерии. За тази цел, е нужна и помощта на синдикати и неправителствени организации.
За какво си затварят очите управляващите? Ще ги спаси ли излизането в отпуска?
Отпуската едва ли би ги спасила, та те са пътници. Няма как да функционира подобно уродливо съглашателство, подобна гротескна симбиоза от нагли политици, явни престъпници и олигархични интереси, криещи се зад заграждения и полицейски щитове, криейки се като партизани. Въпросът е кога ще се случи, какви щети биха сторили през времето, през което са на власт и колко поправими са те. По-скоро би била глътка въздух за тях, възможност да прегрупират редиците, възможност за генериране на идеи за дискредитиране и опорочаване на протеста и формиране на нови концепции за източване на средства и да не забравяме голяма им цел – избистряне на стратегия за прокарване на проекта Белене, който обществото не трябва да допуска по никакъв начин и претекст.
Кои бяха големите грешки на протеста?
Може би прекалено дълго време отделихме да се “разхождаме“ по улиците на София, вместо да се съсредоточим върху уязвите им места. Всъщност успяхме да ги притиснем само на два пъти – обсадата на парламента и многохилядното множество запълнило целия булевард Цариградско шосе.
Може ли да се нарече алтернатива на правителството новото дясно формирование или трябва да се търси съвсем нов подход при управлението на държавата?
Не вярвам, че набързо сформираното дясно формирование е онази спояваща структура, която е нужна, първо защото се зародиха под натиска на случващото се и второ, защото все още нямат никакви ясна идея и концепция за промяна, за това как да се промени начина на функциониране на политическата система. Грешно е да се смята, че ако си срещу сега управляващите си за предишните. Това е елементарно противопоставяне, тип плашило, че по-добре би било да се избере по-малкото зло. Този сценарий е вече доста изтъркан. Надявам се, когато се стигне до нови избори, хората да използват главите си, казано жаргонно, да мислят и преценят добре преди да пуснат бюлетината и да не се оставят да бъдат „приспани“ отново, а да са активни в гражданската си позиция, да бъдат винаги нащрек за възможните злоупотреби с власт.
Креативен ли е протестиращият човек? Би ли казал, че се появи нов тип протестиращи?
Колкото и да се дразня на изкуственото разделение, което се опитват да наложат медиите и управниците, наистина се забелязва доста голяма промяна в начина и методите на протест. В социалните мрежи примерите са безбройни – от страна на текстове, лозунги, акции и артистични прояви. Само времето ще покаже колко ефективни са те. Един от плюсовете на тази гражданска инициатива е, че започна в началото на лятото, което е допълнителна предпоставка за по-леки форми на протест, защото зимата хората са по-крайни и озверели. Дано да не стигнем и до зимата, а да си остане „лятото на нашето недоволство“.
Защо от 2 млн.София в протестите да се включат няколко хиляди души? На какво се дължи тази апатия?
Труден въпрос. Причините са различни. На първо място липсват студентите. Ако минете през Студентски град вечерта, ще забележите, че заведенията са пълни и вместо на протеста, те щракат с пръсти в някоя чалготека. Липсват и хората от държавните учреждения и администрация, защото им забраняват и ги заплашват с уволнение. Липсват хората от Софийския университет, защото поради политическите пристрастия на управленското тяло работещите там не смеят да излязат на площада. Липсват и хората, които поради манипулацията на определени медии или поради пълна безхаберност са изпаднали в хронична апатия и т.н. и т.н.
Каква е причината останалата част от страната се самоизолира от случващото се в София, от какво ги е страх хората в провинцията?
Има доста причини, като основната е, че в малките градове хората са доста по зависими от работодатели, общини и местни феодали, а и обществото е доста по-еснафско. Съществува един страх, че би могъл да загубиш и малката заплата, която получаваш, че би се злепоставил пред съгражданите си, че би изгубил общинско финансиране или по морските градове би се провалил летния сезон. Проблема с държавните служители също е огромен, защото им е забранено да протестират.
Голяма част от интелигенцията и хората на изкуството не се включиха в протеста, на какво би отдал този факт?
Всъщност, истината е, че те са публични фигури, които не желаят да вземат ясна позиция, предпочитайки да запазят мълчание и неутралитет. Това е една защитна реакция, един вид мимикрия, като щрауса, който си заравя главата в пясъка, очаквайки да отмине бурята. Чест прави на хората на изкуството, които подкрепиха протеста и застанаха редом с останалите. Сред множеството аз видях много художници, писатели, поети, актьори и музиканти.
Защо мълчат синдикатите?
Да, наистина, синдикатите доста дълго време не взимат никаква позиция, може би изчакват да видят в каква посока ще се развие ситуацията и тогава да действат или да продължат да бездействат, което и малко обезсмисля тяхното съществуване, защото тяхната цел е именно да защитават правата на работниците и служителите, като представляват техните интереси пред работодатели и правителство. Може и да ни изненадат приятно, но дано не е късно вече.
Има ли медийно затъмнение при отразяването на протестите?
Е, това е един от основните проблеми в нашето общество, че болшинството от медиите обслужват определени кръгове от интереси. Малко са медиите, които се стараят да отразяват обективно ситуацията.
Кой спечели дивиденти от протестите? Имаше ли успешни пи-ар акции?
Разбира се, че има и хора, чиято цел е да си направят безплатен пи-ар, но единственият печеливш може да е само гражданското общество и демократичните ценности в България.
Би ли направил пърформънс осмиваш политическата класа?
Не знам, може би. Политиците достатъчно се самоунижават и биват осмивани в социалните мрежи и медиите. Може би изкуството трябва да бъде де-политизирано.
Появи се контрапротест, какво мислиш за него?
Всеки, който е минал от там или следил по медиите, би могъл бързо да си изгради мнение. Картинката е доста тъжна.
Какво би казал на Мишо Шамара, ако го срещнеш някъде?
Нищо. Той е направил своя избор! Тепърва ще бере негативите от него.
Ще бъде ли септември – май?
По всичко личи, че септември ще е ключов за развръзката на създалата се неприятна ситуация, която е наистина нетърпима. Неприязънта и непоносимостта вече са стигнали до своя праг и с общи усилия и силен натиск, както и повече обществена подкрепа от провинцията и някои институции, нещата бързо биха се наредили. Бих искал да вярвам, че ще се стигне до развръзка в полза на протестиращите и желаните от тях промени. Дано!
На какво разчитат управляващите?
Управляващите разчитат главно на игнорирането на протеста, неговото, дискредитиране, медийно изопачаване, политическия непукизъм и наглост. Манипулират обществото с доводи, че ако те се махнат, страната щяла да изпадне в колапс, щяла да дойде още по страшна и крадлива олигархия, която щяла да присвои пенсиите на възрастните хора, че те са единствена алтернатива на управляващите преди тях и т.н. Доводи, на които и едно дете не би повярвало. Но от тук идва и трагедията – ужасяващо много хора вярват, хора, с промити мозъци от медийната манипулация, хора, готови за две кебапчета и безплатен автобус да отидат до Бузлуджа. Хареса ми надписа, който гласеше, че събора на социалистите е най-масовата проява на стокхолмски синдром. Не са много вариантите пред протестиращите, само времето ще покаже в каква посока ще се развие, но целта е ясна и тя е оставка на пропитото от корупционни и задкулисни действия правителство. Всички трябва да разберат ясно, че няма да е лесно и се надявам въпреки умората и ежедневните провокации да не падат духом, а да мобилизират цялата си креативна и позитивна енергия. Както гласи една поговорка, „Капката не пробива камъка със сила, а с постоянство”.
Защо в страната ни политическата система не работи? Ако в момента правителството подаде оставка, кои са първите 3 неща, които трябва да се направят?
Много са причините, но една от основните е че законите се изменят и функционират не в полза на гражданите и обществото, а в полза на определен кръг от свръхбогати хора, които трупат своето богатство на гърба на гражданите и една от първите стъпки е да се спре концентрацията на държавен капитал в конкретни частни банки. Необходимо е и да се преразгледа и избирателния закон с цел достигане на по-голяма прозрачност, ефективност и демократичност при следващи избори. От тук идва и въпросът дали при сегашния състав и начин на функциониране на Парламента това е възможно, защото никой не би тръгнал срещу себе си, но това е тема на един по-задълбочен разговор. Не на последно място е необходимо и насърчаването на развитието на малкия и среден бизнес, както и родното производство. Много неща има за преразглеждане, но нека първо да откопчим властта от алчните и нагли ръце на това правителство.