„Как да бъдеш човек” е прозорец към невъзможната за опознаване същност на живота
Предизвикалата буря от реакции в САЩ книга „Как да бъдеш човек” от канадската писателка Шийла Хети излиза за пръв път на български език в превод на Неда Нейнска. Написан отчасти като дневник и отчасти като пиеса, провокативният и натуралистичен роман разказва за търсенето на смисъл, вдъхновение и идентичност в съвременния свят.
„Как да бъдеш човек” е въпросът, който 28-годишната току-що разведена Хети си задава в момент на творческо безсилие. Така замислената от нея пиеса се превръща в суров, стряскащ и полифоничен разказ в духа на популярния HBO сериал „Момичета” („Girls”) за пътя към откриването на собствената идентичност.
Светът на героинята на Шийла се променя коренно, когато се запознава с ексцентричната Марго, която ѝ помага да се освободи от оковите, които си е наложила сама. Докато приятели и любовници идват и си отиват, срещите и разделите ѝ помагат да сглоби пъзела на собствената си теория за това как е най-добре да изживееш живота си, как е най-добре да бъдеш човек.
В рамките на седем години Шийла вплита в едно хомогенно цяло истински истории, преживени от нея и нейни приятели артисти с реалните имена на участниците, както онлайн кореспонденцията им. Някои от историите са смешни, други тъжни, трети – шокиращи със своя натурализъм описания на сексуални фантазии и сексуални преживявания.
Книгата поставя въпроси като „Какво означава да бъдеш художник?”, „Какво е грозно и какво е красиво?” и „Как живеем морален живот?” и се превръща в настолно четиво на хиляди млади жени, търсещи своето място в модерното ни общество.
Изпъстрен с препратки към всевъзможни източници – от света на модерното изкуство до Библията, самият роман е провокация към читателя и вместо да дава готови отговори, го кара да задава още и още въпроси за собствения си живот и избори.
Шийла Хети изучава история и философия в Торонто. Първият ѝ сборник с разкази излиза през 2001 г., а съвместният ѝ труд с Миша Клоубермен „Столовете отиват там, където са хората” е обявен от New Yorker за една от най-добрите книги на 2001 г. Големият ѝ успех идва с „Как да бъдеш човек”. Скандалният роман е отказван многократно от американски издателства, докато не е публикуван през 2011 г.
Представяме откъс от книгата:
Из „Как да бъдеш човек” от Шийла Хети
Първа глава
ШОЛЕМ РИСУВА
…
Преди петнайсет години в града се подвизаваше художник на име Илай Ленджър. Като беше на двайсет и шест, една галерия, собственост на група художници, представи първата му самостоятелна изложба. Платната бяха великолепни, пълни с безпокойство и майсторски изпълнени в пищни нюанси на кафяво и червено. Бяха и мрачни, и сенчести, със старци или момичета; с плюшени столове, прозорци и голи скутове. Тъга засенчваше малкото лица, кои то се появяваха в мрак или осветени слабо от бледа лунна светлина. Платната бяха мащабни и създаваха впечатлението, че са дело на някой особено уверен и освободен творец.
Само седмица след откриването изложбата беше прекратена от полицията. Имало оплаквания, че картините всъщност изобразявали детска порнография. Платната бяха конфискувани и съдът отреди да бъдат унищожени. Новината влезе във всички вестници, а делото се въртя по телевизията цяла година. Изтъкнати интелектуалци и хора на изкуството се намесиха, правиха публични изказвания и писаха статии за артистичната свобода. В крайна сметка съдът отсъди – отчасти – в полза на Илай; картините му бяха върнати, но само при условие, че никой повече не ги вижда. Той ги остави в един ъгъл в мазето на майка си, където продължават да мухлясват и до днес.
След края на делото Илай беше изтощен и разтърсен. Сега всеки път, щом вземеше четка и застанеше пред платното, чувстваше само тежестта на всичко, кое то е умряло вътре в него. Премести се от Торонто в Лос Анджелис с идея та, че там може би ще се почувства по-освободен, но образите пак не се материализираха като преди.
Смазан под тежестта на тази придобита несигурност и потиснатост, Илай нанасяше на вече миниатюрните си платна само колебливи нюанси на бяло или бяло, размътено с розово, или малко жълто, или най-извинителното синьо – така че дори ако застанеш съвсем близо до картините, да не можеш даразличиш никакъв детайл. За малкото самостоятелни изложби, които имаше в годините след делото, създаваше само дълбоко абстрактни творби без нищо, което дори да загатва образност.
Няколко пъти годишно Илай се връщаше в Торонто за седмица-две. Ходеше по артсъбития и говореше за хора, които създават изкуство, и за важността да се създава изкуство; с абсолютна увереност обясняваше за щрихи, цветове и форми, шмъркаше кокаин и беше едновременно чувствителен и груб.
По ръцете си имаше татуирани букви, всички в стандартен машинописен размер – инициалите на местни художнички, които беше обичал, нито една от които вече не му говореше. Мъжете художници го прегръщаха, все едно беше техният блуден син и всеки път тръгваше клюката: Видя ли Илай Ленджър? Знаеш ли? Илай си е тук!
Към края на миналата зима Марго си говори с него за пръв път. След откриването на някаква изложба седнали на желязна пейка зад галерията, сгрявани от огън, запален в консерва. Наоколо имало само сняг.
От всички художници, кои то познавах, Марго беше най-силно посветена на изкуството си, но и най-скептично настроена към неговия дълбок смисъл. Въпреки че в студиото си се чувстваше най-щастлива, никога не я чух да казва, че рисуването е натоварено с някакво екзистенциално значение. Надяваше се, че значение има, но тъй като имаше своите съмнения по въпроса, работеше два пъти по-усилено, за да придаде на избора си на занаят възможно най-много стойност. Тя никога не говореше за галерии, нито за най-добрите марки маслени бои. Понякога се чувстваше зле и доста объркана, че се е отказала от идея та да се занимава с политика. Изглеждаше ѝ като да има много по-директна полза от политиката, а и смяташе, че ѝ подхожда като натура – на диктатора в нея, или поне на ужасната непоклатимост на диктатора, коя то не ѝ беше чужда.
Първото чувство, което изпитваше всяка сутрин, беше срам. Беше я срам заради всички нередности в света, кои то тя не се опитваше да поправи. Затова я досрамяваше и когато хората коментираха отличителните ѝ щрихи или пък когато наричаха картините ѝ красиви – дума, коя то тя твърдеше, че не разбира.
Онази нощ, край горящия в тенекията огън, Марго и Илай прекарали няколко часа в разговори за цветове, щрихи и форми. Впоследствие си разменяха имейли няколко месеца и тя за кратко се превърна в типа художник, кой о беше Илай – художник, кой то уважаваше рисуването в самата му същност.
Но два месеца по-късно нейната артистична изгора се дематериализира.
„Той е прос то поредният мъж, кой то иска да ме научи на нещо“, каза тя.