Днес разговаряме с очарователната оперна прима Красимира Стоянова. Поводът е прекрасната новина, че тя ще организира специален майсторски клас на тазгодишното издание на Аполония, което тази година се открива за 33-ти път на 26 август.
Здравейте! Изключително ни е приятно да разговаряме с Вас. Поводът е предстоящото през лятото поредно издание на фестивала Аполония, който се открива на 26 август. Вие ще водите специален майсторски клас. Разкажете ни повече – развълнувана ли сте?
Разбира се, че съм развълнувана. Бих искала да кажа, че се чувствам силно свързана с фестивала "Аполония". Това е морският културен център на България, който всеки септември в рамките на 10 дни притегля към себе си една огромна част от хората у нас, за да се порадват на изкуството във всичките му разновидности.
Какви са очакванията Ви към младите хора, които ще вземат участие в майсторския клас?
По-скоро се питам какво очакват участниците в майсторския клас от мен, тъй като те са тези, които идват да получат професионален опит и сръчности. Аз, правейки такъв клас в рамките на дори само тези няколко дни, бих искала да успея да намеря за всеки един от тях важното звено, което би им разрешило определен проблем. А това е едно много сериозно пожелание към мен самата, защото оперното пеене като изкуство е едно от най-трудните и изисква прецизна точност и най-вече време.
Фестивалът отбелязва своето 33-то издание тази година – радвате ли се да бъдете част от него?
Радвам се, че "Аполония" навлиза в своята Христова възраст – това е може би момент за равносметка и за началото на зрелия творчески период на фестивала. И никога не ме напуска мисълта, че подобни фестивали в нашата страна не се намират под път и над път и би трябвало да бъдат сред държавните приоритети.
Започнали сте музикалната си кариера като цигуларка – какъв беше този период за вас? Липсва ли Ви цигулката?
Цигулката беше моята първа любов, която ме свърза изцяло с музиката и която изигра при мен ролята на мост към оперното пеене. Считам, че с пеенето аз просто продължих, обогатих моето музикално развитие. Винаги ми е много приятно, когато съм си у дома, да си посвиря на цигулка… Усещането е прекрасно, защото по някакъв начин мислено добавям и гласа си.
Били сте солистка на всички най-големи сцени в Европа, а и по света. След тази бляскава кариера какво е чувството да се връщате в България?
Какво е чувството на човек, когато се връща у дома? Чувството е на радост, спокойствие. Не е напразно това, което много хора казват, че когато човек се върне в родината си, или дори само в родното си място, усеща прилива на една по-особена сила – сигурно силата на корените, на соковете, които са се вливали при израстването му.
На 6 октомври 2009 г. сте удостоена със званието "камерзенгерин" от австрийския министър на образованието, изкуствата и културата, което е най-високата титла в Австрия, присъждана на оперни певци. Какво е чувството да носите това звание?
Искам да кажа едно – ние сме малка страна, но във Виенската опера, на стената на която са поставени портретите на певците, носещи тази титла, има много български имена. Ето с това много се гордея! Гордея се, че съм и аз там, редом със Спас Венков, с Николай Гяуров, с Нели Божкова, с Анна Томова-Синтова, с Люба Велич, Любомир Панчев, Маргарита Лилова, Веселина Кацарова. Не съм правила сметка, но имам чувството, че процентно ние българите сме най-голямата група от най-малката страна.
Сред толкова много, кое е участието или ролята, които никога няма да забравите?
По някакъв начин помня всяко едно заглавие и дори всеки един спектакъл, в който съм участвала. Не мога да ги степенувам, защото при нас оперното представление е като задача, в която трябва да се направи най-доброто като качество. Ние непрестанно сме в състезание със самите себе си, както обича да казва един от младите певци, участващи в майсторския ми клас в "Аполония". Това определение много ми харесва, защото точно характеризира природата на тази странна раса – оперен певец.
Как оценявате оперната сцена в България?
Ох, какво да ви кажа, виждам желанието на няколко опрени театъра у нас да се развиват, но виждам и трудностите, които имат да преодоляват. Години наред държавата е сложила на колене изкуството у нас, особено операта и симфоничното изкуство. Хората са много демотивирани, виждам една вялост у много от тях, но в същото време мога да кажа, че има много млади таланти, които дават всичко от себе си, за да се развиват успешно в това поприще. Имаме много да учим от страни като Русия, Румъния… Там изкуството е държавен приоритет.
А как Ви се струва българската публика – способна ли е да оцени истинското изкуство, или в днешно време това става все по-трудно?
Разбира се, че е способна. Не забравяйте, че България има вековна традиция в културата – малко след Освобождението у нас започват бързо да навлизат европейските културни традиции. И макар и не на такава висота, по простата причина, че държавата столетия е била потискана в културно и религиозно отношение, нещата тръгват напред, въпреки че пътят към духа и културата е един нелесен процес.
Какво Ви предстои в близко бъдеще – сигурно ангажиментите Ви са разчетени за години напред?
Да, така е, слава Богу! Предстоят ми много неща, на различни оперни сцени. Почитателите ми биха могли да погледнат в моята интернет страница, там всичко е описано.
Отправете своето пожелание към любителите на операта у нас – какво ще пожелаете на публиката си?
Пожелавам на всички много здраве, много радост от всичко, което правят в живота си, и разбира се, пожелавам не само на тях, но и на всички мои колеги, а и на себе си самата, да имаме винаги такава прекрасна, отзивчива и сърдечна публика!