На 4 декември, от 18 часа в залата на Студентския театър към Софийския интерес, бул. "Цар Освободетил" 15 ще се състи премиера на романа "Византия" от Николай Табаков (издателство „Изток-Запад“). Книгата ще бъде представена от Георги Каприев и Иван Божилов.
„Подозирам, че в тази страна някой е убил иронията. На място. На нашето странно място! Наречено България" – цитат от романа „Византия“.
Николай Табаков си е поставил нелеката задача да „възкреси“ убитата на място ирония, създавайки един истински съвременени роман, който не приема себе си насериозно, а си играе с текста и читателя, като при тази игра освен огромното удоволствие, читателят неусетно натрупва внушително знание за една епоха, която изглежда далечна и претенциозна, а се оказва изненадващо близка и съвременна.
„Във „Византия“ на Николай Табаков става дума за Византия.
Но за коя Византия?
За онази от времената на Юстиниан и Велизарий и заедно с това за Византия, продължавана в жестовете, реакциите, съществените жизнени ходове и избори от нейните днешни наследници – от нас. Криволиците на времето сменят ситуациите, декорите, костюмите, не обаче и същината.“ – проф. Георги Каприев
Във „Византия“ историческото повествование се преплита със съвременната криминална интрига, злободневните обрати в сюжета и изпълнения със съвременен хумор език „опаковат“ едно наистина респектиращо знание за византийския свят, което прозира на всяка страница на романа чрез дословното присъствие на тезите на най-големите изследователи на епохата – професорите Иван Божилов, Цочо Бояджиев, Георги Каприев, които обаче с лекота са вплетени в повествованието и се възприемат като литература.
Изкушаващо е сравнението на „Византия“ с творбите на Карлос Сомоса, Дан Браун или Елиф Шафак, всеки от които построява своите бестселъри върху преплитането на съвременността с историята, като последната е разказана пунктуално и би могла да се ползва като своеобразен учебник за дадената епоха. Но не бива да се подаваме на подобно изкушение, защото талантът на Николай Табаков е самобитен, той търси и намира своите „врати“ към читателя и по-конкретно към българския читател, превеждайки го през коректурите на собствения му живот, задавайки въпроси за валидността на принадлежността му към съвременна Европа, оцеляването на ценностите и словото в днешния живот и наследството на идеите. И дава отговори – болезнено откровени, с неочаквани паралели и понякога тежки диагнози, но винаги поднесени с хумор.
Дихотомиите ни „причакват“ на всяка страница – романът се казва „Византия“, но разказва толкова повече за България, текстът пунктуално пресъздава епохата на Юстиниан, но тя звучи по-съвременно отвсякога, езикът е едновременно ерудиран и достъпен, историческите факти са безкомпромисно изчерпателни и приказно-описателни.
Това е „Византия” – роман, който не сте очаквали, но той ви е очаквал, открил и ще ви завладее напълно.