Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата в мащабния дебют на сценариста Стефан Коспартов.
„Когато капят кестените” от сценариста на филма „Мярка за неотклонение”, „Аз съм ти”, „Шекспир и другите“ Стефан Коспартов излезе съвсем скоро на пазара.
Дебютният роман на българския сценарист e необикновен разказ за комунистическия терор и абсурдния живот в България от 1944 до 1989 г., както и за първите години на „демокрацията”.
В духа на мащабното перо на Павел Вежинов, но с вечно младия и дързък глас на Виктор Пасков, Коспартов преплита действителни събития и магически реализъм в едно и възкресява неудобните спомени на цяло едно поколение – Народния съд, съдбата на Никола Петков, концлагерите, събитията около 10 ноември, палатките на площада, червените куфарчета и в крайна сметка най-важното – как се запазва паметта на народа.
„Когато капят кестените” е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените.
Заповядайте от 18:30 ч. на 24 октомври 2018 г., в последната седмица на падащите кестени, когато в „Patches Blues Bar” или „Барът на кръпките” (бул. „Прага” 23) ще представим романа и ще изминем заедно пътя на един син към неговия погубен от времето баща.
Специални гости на събитието ще бъдат музикантът Васил Георгиев-Кръпката, проф. Николай Чернокожев, проф. Михаил Константинов, писателят Захари Карабашлиев и актьорът Юлиан Петров („Скъпи наследници”).
Линк към Facebook събитието ще откриете тук
Стефан Коспартов е завършил английска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и кинодраматургия в НАТФИЗ. Двете специалности предопределят творческия му път. Той става асистент-режисьор в „Адаптация“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Всичко е любов“ и др. Сценарист е на филмите „Мярка за неотклонение“ , „Аз съм ти“, „Шекспир и другите“
„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи.”
Веселина Седларска
Откъс
Той я притисна към гърдите си и затвори очи. Все едно бяха в Борисовата градина, при езерото с рибките.
– Чудно как ми разрешиха свиждане. Китов се беше заканил да изгния, без да ви видя.
– Аз го уредих.
– Моля?
– Викаха ме в ДС. Онзи, мустакатият. Каза, че ако им подпишеш, ще ни разреши всичко. Може и да те пуснат предсрочно. Даде ми лист. Декларация някаква. Нося я.
Димо се изправи рязко.
– Не е вярно!
– Кое не е вярно?
– Не си я взела!
– Иначе нямаше да ме пуснат да те видя. Георги не знае кой е баща му!
– По-добре да не знае, отколкото да има баща доносник. Ти това ли искаш?
Ана млъкна и гърлото ѝ пресъхна. Какво можеше да му каже? Че не иска повече да мие стълбището? Той не считаше това за важно. Беше минал отвъд болката, там, където страданието беше единственото измерение за човешкото достойнство. Тя изхлипа.
– Върви си! – каза Димо. – Не мога да те гледам!
– Не ме отпращай! – примоли се Ана. – Позволи ми да остана още малко! За тебе го направих!
Димо тръгна към изхода. Ана се строполи до масата и остана неподвижна. Усети, че я носят нанякъде, накрая се свести на една пейка пред портала на лагера.
– Костуркова – каза непознат мъж. – Вашето свиждане приключи.
Ана хвана Георги за ръка и тръгна по понтонния мост. Реката шумолеше под краката ѝ. Едно улично псе вървеше подир нея и въртеше опашка в очакване на нещо за ядене. Ана му подаде кутията и кучето захапа салама. Тя го хвана за козината, падна на колене и започна да вие. Кучето я погледна учудено и се присъедини към нея. Виеха двамата, кучето и жената, а залязващото слънце ги следеше отгоре с нямо удивление и без капка съчувствие