На 3-ти февруари (четвъртък) 2011г. от 18 часа и 18 минути ще се състои премиерата на новата книга на Йордан Ефтимов "Тук лежи заекът".
Място: клуб Steppenwolf (София, бул. Васил Левски 150
Асистенция: Борис Сергинов и Юри Лазаров
Откъси от книгата:
Далеч съм от фатализма. Както и от жалостивостта. Смъртта на един интелектуалец не бива да служи за оправдание на унинието, тя е прекрасен повод да ръкопляскаме на един прекрасно изпълнен, пълноценен живот. Живот, посветен на критиката на поробващите идеологически обобщения.
(Обобщението е неморално: Сюзан Зонтаг)
Отиде си един човек, който промени много в света, от който странеше.
(Обиденият гений: Джеръм Дейвид Селинджър)
Дейвид Ливайн – безпощаден към властниците, снобите и фалшивите гении. Но и Дейвид Ливайн, който рисува изоставено влакче на ужасите в един курорт, а едно момиченце от преминаваща покрай него група деца се връща, за да остави като знак на признателност четвъртдоларова монета върху статива.
(Дружески шарж: Дейвид Ливайн)
През последните десетилетия от живота си се занимава с реторика на религиозния дискурс, израз на което е книгата The Company We Keep: The Ethics of Fiction (1988). Публикува много текстове, в които обяснява значението на гледната точка на самия изследовател. Себе си поставя в позицията на отблъснат от догмата на религията, но привързан към моралните є императиви. Един от онези, които винаги подчертават собствения си хоризонт, Буут размишлява върху разказа за теодицеята през очите на баща, чийто 18-годишен син умира при нещастен случай – автомобилна катастрофа.
(Простата истина: Уейн Буут)
Когато се прощаваме с проф. Изер, трябва да бъдем честни по отношение на себе си. Имахме възможност да общуваме с него наистина, но той все още си остава един неусвоен от нас мислител. А представата, че щом значителните му книги – „Имплицитният читател“ и „Актът на четенето“ – не са били преведени още през 1970-те, значи няма нужда вече да се превеждат, може единствено да поддържа бягството ни от жалоните в полза на модите.
(Чезнещият хоризонт: Волфганг Изер)
Последната публична лекция на Франк Кърмоуд е в Британската национална библиотека, през февруари, въпреки че развиващият се рак на гърлото вече му пречи да диша и говори. Пред повече от 600 души той говори за способността на литературата да предизвиква полазване на тръпки. „Лекцията беше защита на онова, което той нарече „свирепо четене“ (fierce reading)“, пише Джон Съдърланд. И предлага Кърмоуд да бъде определян не като „голям литературен критик“, а като „свиреп читател“.
(Усещането за края: Тони Джуд и Франк Кърмоуд)
Христо Калчев живее в неопаганистичен свят, населен от хора без вяра, но с могъщи комплекси.
(Писател на „живота, какъвто е“: Христо Калчев)
Виктор Пасков ошашави всички с това, че посмя да пише една неоавангардистка проза в епоха, когато българската литература бе потънала в битовизъм. Не бе единствен. Клаустрофобията на „развития социализъм“ бе уловена и от Красимир Дамянов, и от Александър Андреев, и от Златомир Златанов – страховити писатели, които се отказаха от самомитологизиране, отказаха се дори от това да минават за творци. Не бяха толкова самолюбиви и толкова наивни. Пасков обаче бе и благодарение на това масовата публика все пак знае, че българската литература познава пародията, самоиронията, безпощадното отвращение.
(Краят на маразма: Виктор Пасков)
Дори вестник „Труд“ отбеляза смъртта му. Кембълът, пилот от формула едно на езика, си отиде, след като автомобилът, в който се возел в събота рано сутринта се блъска с може би 150 км/ч в микробус, превозващ цветя.
(Винтенето на езика: Емил Трифонов – Кембълът)