След романа Алкохол, в който се разказва за дъното на живота, а след това – и за възхода и Спасението, в Лудост Калин Терзийски се впуска в тъмните и загадъчни води на падането надолу и бягството навън. Четирите години в психиатрична болница – като лекар, но и като влюбен, като борец срещу безсмислието и търсач на смисъла – това е темата на разказа, който изпълва искрените и вълнуващи страници на романа Лудост.
Митове или действителност. Или действителност и митове. Калин Терзийски поема трудния, трънлив и стръмен път на себепознанието на ръба на почти фотографски образи. Песимизмът и нихилизмът не могат да прикрият дълбокия стремеж на автора за съществуване в един свят на романтичност. Прозиращият на фона на мрачните картини оптимизъм ни води до обобщения, от които днес всички се нуждаем.
Д-р Иван Герджиков, дългогодишен директор на ПБ „Свети Иван Рилски”
Лекуващ психиатър или пореден пациент в лудницата на света?
Лудост-та на Калин Терзийски е заразителна.
Захари Карабашлиев, Сан Диего
Лудост е роман за болната човешка душа и за нейното лекарство – любовта. Паркът на психиатричната болница в Курило, където се развива действието на романа, е пълен с огромни букови и акациеви дървета, сред които са разположени болничните павилиони. През тези „палати №6” минават легиони от хора с болни души, наметнати с халати в миши цвят.
Психиатърът Калин Терзийски наблюдава с нарастваща жал тази поточна линия. И един ден осъзнава, че психиатрите не знаят къде в тялото се намира душата.
Но писателите знаят…
Деян Енев
Калин Терзийски… пусна лудите на свобода. Разказа истинските истории на хората от една бедна психиатрична клиника, скрита в извивките на Искър. Разказа за времето, когато да си лекар, е само по себе си истинска лудост. Историята в романа, изкушаваща с формата си, е като десетгодишна дестилирана отрова, която няма как да не се изпие на един дъх. А след това светът изглежда по друг начин…
Лудост е роман на детайла, на проникновенията, които се раждат в срещите с хора и в преживяването на събития; това е откровената история на човек, който не харесва себе си, но си прощава, защото се обича.
Деяна Драгоева
Откъс от романа Лудост
Атанас Наков:
Аз вече не бях бог Дионис с чашата и свитата от подскачащи сатири. Бях натежал от умора лекар, който гледа да поседне. Не ме плашеше това. Плашеше ме това, че пред мене не се разкриваше нищо величествено. Само в някои страшни нощи се сещах, че младостта ми преваля средата си, че след нея идва само тъжен сумрак, в който тук-там се мяркат неясни сенки на тъжни и скучни призраци.
Знаех – щях да се науча да се самозалъгвам, че това, което ми се случва, е най-важно на света. Да помъдрея по оня скучен, смъртоносен начин, характерен за палачите и провинциалните лекари. Не че познавах палачи. Но ясно си ги представях. Бяха мудни и мъдри – видели всякакви скучни човешки ужаси, – също като селските лекари. Та така…
Бях просто един селски лекар. Но не работех в село – с неговите мили селски старчета и баби, а в грамадна Болница, пълна с психично болни. И това не беше никак весело. Всеки ден поне по десет пъти аз се разсмивах и развеселявах от странните ситуации в Болницата, от шантавите истории, които ми предоставяше Лудостта. Но този смях беше невесел смях. Лудите, моите любими, нещастни, безумни, щастливи, свещени и божествени луди, бяха бедни и окаяни.
Преглъщах живота с големи количества алкохол и продължавах. Понякога, седейки в някой от уютните кабинети на Болницата, аз се чувствах като стар свещеник на някаква доста странна религия. В тези моменти бях омиротворен и чувствах тъжно щастие.
Разхождах се.
Разхождах се по алеите на Болницата, сред бараките, покрай огромните дървета, някои от които, наистина внушителни акации – с шипове, големи като испански ками. Хубаво беше в някои от следобедите, в които аз бях дежурен, а Болницата дишаше кротко като уморена бабичка.
Разхождах се.
Един ден – бях отново дежурен, както поне пет пъти в месеца – аз скитах по глухите алеи. Тишината в психиатрична болница на село е неповторима. Всяка тишина е неповторима, но тая е особено глуха. Защото в нея понякога се впива грозен, нечовешки крясък, издаден от някой пациент.
Заслушваш се, правиш си сметка от кое отделение може да е и отминаваш, като си отбелязваш едно наум да отидеш в това отделение и да направиш забележка на сестрите. „Вземете мерки!“ – да кажеш тежко и уморено. И сестрите кротичко нещо да се разщъкат.
А когато те решат да въведат ред в отделението, всичко си отива на мястото. Крясъците изчезват. Сестрите имат някакви тайни, непознати на младите лекари средства за въдворяване на ред. Най-често качват малко дозите на всички. Прибавят по някой и друг хлоразин в малките чашки, с които се раздават лекарствата. 50 милиграма спокойствие допълнително. И Болницата утихва.
Така си вървях в този ден – зашеметен от последните топли лъчи, които септември вадеше отнякъде и раздаваше спокойно на кротките си деца – лудите. И аз бях луд. Луд с престилка, разпасан, отпуснат, объркан млад човек, който се мисли за стар, не знае защо живее и накъде отива, но запътен, обикалящ Болницата като Бог или като палячо – все едно.
Край една от големите акации видях Атанас Наков. Това дребно човече винаги ме притесняваше. Той беше неразбираем. Понякога, когато го видех и отминех, у мен оставаше неприятното натрапливо чувство, че зад гърба ми има куче. Не е свирепо и не лае. Мълчи си и те гледа зловещо с жълтите си очи.
Атанас беше малък и приличаше на топка парцали. Даже главата му беше парцалива с малките свирепи очички и щръкналата перушина – сива и жълтеникава като козина на куче. Четинест, парцален човек с шизофрения от поне трийсет години – това беше Атанас Наков. Слаб като оглозган кокал, препасан със сезал, мърморещ безкрайно. Имаше налудности, които бях описвал поне пет пъти в различни ИЗ-та.
Той ме притесняваше. Беше прекалено кротък, прекалено лошо гледаше и нещо като че ли се беше озлобил напоследък. Както обикновено той си ходеше напред-назад и мърмореше нещо за златния пирон, който бил присаден в лакътя му. Не знаех дали наистина няма такъв пирон.
Понякога в Болницата се случват такива неща: някой болен твърди упорито и нелепо нещо си. Например, че има златен пирон в лакътя. Никой не вярва на бърборенето на болния. Всеки мисли, че това са обичайните налудности. Накрая се оказва, че това, което твърди болният, е смешна абсурдна истина. Или ужасна абсурдна истина.
Веднъж един стар алкохолик се оплаквал сума ти време, нощ след нощ, че вижда плъх в ъгъла на стаята си. Сестрите му правели по една инжекция халоперидол свръх терапията, за да изчезне тоя проклет плъх, което – те смятали – си е нормална халюцинация, типична за делириум тременс. Старият алкохолик ставал все повече на парцал от халоперидола и накрая не можел да ходи хич. Но на седмия ден, едва влачейки крака, се домъкнал до сестринската стая, носейки в ръка грамаден плах за опашката.
Разни подобни истории.
Мда. Също като оня, който казвал, че чува гласове в устата си, и сума време го лекували с какво ли не, докато един доктор не се заслушал близо до устата му. И чул слаб звук. Оказало се, че горкият човек има пломби от метали с различни електрически свойства и те, заедно със слюнката, правели примитивен радиоприемник.
Та така! Атанас Наков си имаше или си нямаше пирон в ръката, но това не беше от значение. Аз не можех да разбера неговата Лудост. Той беше толкова откъснат от всичко, което се смята за нормално, че се доближаваше повече до някакво странно подвижно растение. И не беше никак неприятен. Като кротко и рошаво растение с мъхнати листа от парцали.
Но сега беше притихнал. Както казах, беше по-скоро кротък, иначе обичаше да се закача за всеки и да подвиква разни неща за пирона в ръката си: „Ей, имам пирон в лакътя, златен пирон, звезди в ръката, пирон в лакътя“.
Равномерно си подвикваше, с напълно неразбираеми интонации – не можеше да се разбере дали това го мъчи, или напротив – го кара да се чувства горд. При лудите е така – те са ни чужди, защото не разбираме техните причудливи емоции. И Атанас си подвикваше и мрънкаше, но сега само ме гледаше под рошавите си вежди.
Прибрах се в отделението, поседнах на креслото в хубавия стар кабинет и заспах. Спах три часа. Когато се събудих, навън беше тъмно и мракът правеше болницата зловеща; излъчваше тревога. Няма по-самотно място от вечерна психиатрия. Там си сам, защото няма мисли, подобни на твоите. Или има, но не смееш да ги потърсиш. Страшно беше донякъде.
Телефонът звънеше. Аз скочих и грубо блъснах бюрото с крак, изохках и вдигнах.
– Слушам! – изпращя, пълен с хрипове, моят заспал глас.
– За приемане в Мъжко – подвикна някакъв женски санитарски глас от другата страна.
– Идвам.
Сърцето ми прескочи веднъж от неудоволствие. Поех въздух и бързо, нервно и енергично замахах с широките поли на престилката си по коридорите. После през фоайето и накрая се впуснах в тъмния лабиринт от пътеки между бараките на Рехабилитационното отделение.
Тичах, защото след такъв сън, когато се събудиш в тъмнината на падналата нощ, в притихналата Болница, се чувстваш тревожен като изваден от тялото жив орган. Тичах.
Изведнъж от една от бараките се отлепи сянка. Сянката беше белезникава и странно мъхната в мрака. Направих две огромни крачки, подтичвайки да я заобиколя, но при втората главата ми сякаш гръмна.
Бууум!
Излетях назад, свих се на две и клекнах. В главата ми избухна цяла вселана от звезди. Абсолютно точно – звезди. Това със звездите не е измишльотина – казах си за миг, опитвайки се да се задържа на крака. Наистина при страшен удар пред очите ти изхвърчат звезди!
Клечах и се олюлявах няколко секунди. След това звездите изчезнаха и открих с ужас, че дясното ми око вижда света от съвсем различен ъгъл. Ама че смешно. Виждах два свята и в единия, май левия, над мен се беше надвесил Атанас Наков. Беше свил юмрук и ме гледаше с жестока, странна физиономия.
За по-малко от секунда осъзнах, че тоя човек е всъщност точно това – човек, отделен Свят, на когото аз не съм обръщал никакво внимание и той сега си отмъщава.
Надигнах се. Атанас Наков усети моята грамадност – бях поне с половин глава по-висок от него. Бялата ми престилка беше оплискана с черната ми лекарска кръв. В гърдите ми се изду балон от страшен гняв. Гнева на осакатения човек, беса на застрашеното животно. В миг ми се прищя да сгазя малкия човек с крака и да го тъпча, докато стане на мъхната пихтия. Изръмжах.
После нещо каза „пук“. Всичко – гневът и злобата ми – се пукнаха. Гневът ми изтече като гной от спукана киста. Какво щях да направя с тоя гняв, с това зверство? Нищо. Щях да увелича зверството и гнева в света. Към Лудостта на малкия Атанас щях да прибавя моята Лудост. След като бях изръмжал като звяр, сега проскърцах с гърло. Ииии. Ох.
– Защо бе, Атанасе? – попитах го, а гласът ми беше мек и това съвсем ме учуди.
– Имам златен пирон в ръката – тихо каза Атанас и се отпусна. Целият се отпусна и се намачка като дреха, паднала от закачалката.
– Аха! – прочистих гърлото си аз. – Аха!
– Имам лъчи в ръката. Имам златен пирон в ръката.
– Имаш ти!… – вдигнах ръка и понаместих много внимателно окото си, а пръстите ми неприятно се затоплиха от кръвта.
– Имам златен пирон… – прошепна Атанас и застана кротко пред мен.
– Хайде да ходим! – казах му аз и се почувствах величествено – усещах, че надмогвам гнева си. Усещах, че това е суетно чувство. – Я давай, върви! – казах малко по-троснато, за да не стане всичко прекалено милозливо като в някакъв християнски фарс. Не бих му подложил и другото си око, да го млатне с коравия си шизофреничен пестник. – Я тръгвай пред мене, да те еба у нещастника…
И ето, давах си сметка, не бих му дал и другото си око, защото, казвах си, не болката беше толкова страшна, но да прекалиш в добротата е някак… безвкусица.
– Я мърдай! – прокашлях се грубичко аз и го поведох към Мъжко остро.
– Добре! – съвсем кротко измърмори Атанас и, мек като укротен памук, тръгна пред мене. Той беше омиротворен. Ха! Усещах, че моята показна доброта го беше омиротворила. Да не повярва човек – казах си.
– Докторе! – измърмори Атанас, докато вървяхме.
– Да!
– Имам пирон в лакътя.
– Абе знам, бе!… – побутнах го настойчиво и усетих, че тоя малък човек ми е мил, защото заради него съм овладял поне малко от гнева си.
– Къде отиваме?
– В Мъжко остро.
– Аха, добре! – и сега Атанас Наков за първи път от сто години беше някак нормален човек. Лудостта беше отстъпила две крачки и наблюдаваше какво става в тая нощ.
***
– Направи на Атанас една голяма инжекция – халоперидол, хлоразин – по една, антиалерзин. И в отделна спринцовка, нали знаеш? Диазепамът и другите не могат да се смесват. Така че в отделна спринцовка диазепам – казах на сестрата в Мъжко остро, докато тя охкаше и ахкаше при вида на разбитото ми око.
Погледнах се в огледалото над мивката в манипулационната. Бях страшен. Кървав и разрошен, с алената кръв по бялата престилка. Все едно нарочно бях гримиран и издокаран за някакъв филм.
– И терапията на Атанас… – продължих след малко.
– Какво терапията, докторе? – много усърдно ме погледна сестрата, усещаше, че това е важно.
– Терапията му трябва да е нова. Досега май никой не му е обръщал достатъчно внимание. Той има нужда от… – и не се сетих какво точно да кажа – от нова терапия. Грижете се тук за него! В Рехабилитационното само скита и никой не го поглежда, нали така?
– Така е! – каза някой откъм коридора. Аз отворих вратата широко, там кротко си стоеше и чакаше съдбата си Атанас Наков.
– Я влизай в отделението! – строго му подвикнах, но той не се уплаши, беше някак спокоен и радостен. И се усмихна. Да, да, приятно и широко… слънчево се усмихна. Все едно лъчите от лакътя му ме излизаха и през лицето.
След дни Атанас Наков учудващо започна да става почти адекватен. Започна да ме търси и да иска да ми каже нещо. И, странна работа, казваше ми съвсем разбираеми неща. Че иска да си отиде за някой ден вкъщи. Че му е омръзнал тоя живот в Болницата. И така нататък. Понякога даже си говорехме. Незначителни неща. За разни пирони в лактите.
И времето в Болницата летеше.
Лудост
Калин Терзийски
Цена 14.00 лв.