Първият роман от автора на „Тютюн” разказва трагична история за любов по време на война
Една от най-спорните творби на обичания Димитър Димов – „Поручик Бенц”, излиза на пазара с ново издание.
„Поручик Бенц“ разказва историята на една драматична любов на фона на трагизма на войната. С тънък психологизъм и майсторство Димов изследва мрачната, непозната страна на човешките страсти, любовта, която възвисява и облагородява, но която понякога може да доведе до самоунищожение.
Поручик Бенц е германски военен лекар, който се влюбва в интелигентната и богата красавица от българския хайлайф Елена Петрашева – жена, съчетаваща ориенталска и европейска фаталност. Дъщеря на българин и французойка, в нея се преплитат частици и от двата свята, а фаталната ѝ красота е подчинена единствено на желанието да изпита силни емоции. Чистата любов на немския лекар се оказва изправена пред непреодолими предизвикателства, които преобръщат живота му.
Авторът е сред първите в българската литература, които разбиват клишетата за родното и чуждото и дори преобръща техните места, като избира за главен герой един чужденец в България в последните години на Първата световна война.
Камерният психологизъм на романа, наситените диалози, своеобразната война с клишираните представи за „родното”, почти медицинският анализ на аморалното, на грозното у човека и прокарването за пръв път в българската литература на мотива за фаталната жена предвещават „грамадния скок в литературата”, който предстои на Димов със следващите му творби.
Колко невярна е красотата и каква е цената, за да завоюваш сърцето на Хубавата Елена? „Поручик Бенц” успява не само да покаже българската действителност, но и да излезе извън рамките на националното, превръщайки се в универсален психологически роман за сложната и противоречива човешка природа.
Димитър Димов оставя след себе си разкази, пътеписи, пиеси и романи. Творбите, които добиват най-широка популярност, са „Поручик Бенц”, „Осъдени души” и „Тютюн”.
Представяме откъс от книгата:
Из „Поручик Бенц”от Димитър Димов
– Кажете ми – попита Бенц, когато автомобилът се понесе по шосето, – какви са тия хора?
Андерсон извърна в усмивка широкото си лице и се премести по-близо до Бенц. Явно бе, че е готов да разговаря.
– Много симпатични! – каза той. – Може би е интересно да научите, че не са чисти българи!…
– Научих! – каза Бенц.
– А!… – възкликна Андерсон. – От брата ли?
Гласът му изглеждаше доволен.Мракът се бе сгъстил съвършено и само светлината на фаровете показваше пътя. Бенц намали скоростта, като взе предвид времето, в което Андерсон искаше да пристигне в Х…
– Те са само наполовина българи. Останалото е френска кръв. Някога бащата заемал дипломатическа служба в Цариг-рад. Военна, струва ми се. Там се оженил за дъщерята на един френски концесионер. Това било през времето на Абдул Хамида и капитулациите.
Андерсон замълча.
– Приятни са! – каза Бенц сдържано.
– Много! – настойчиво увери Андерсон. – Особено сестрата, която е заобиколена с всякакъв вид обожатели… Искам да кажа, беше по-рано…
Той се разсмя изведнъж:
– Предполагам, че не ще ме сложите между тях. Нито пък аз вас. Но вие ще я опознаете по-добре в Х…
Бенц го погледна изненадан. Под отразената от шосето светлина на фаровете кадифенозелените очи на Андерсон се усмихваха с лукаво добродушие.
– О, те ще ви поканят, бъдете уверен! Те имат къща в Х… и ще останат там две седмици. Сестрата най-малко, ако гостуването на кайзера принуди брата да се върне в София. Повтарям, ще ги намерите крайно симпатични. Колкото за сестрата, тя има вече отлично мнение за вас. Каза ми го, преди да тръгнем.
– Благодаря – каза Бенц. – Не мога да се въздържа да не забележа, че тя е извънредно красива.
Андерсон замълча, като че обмисляше думите му. После, като не откри нищо необикновено в тях, произнесе с равен глас:
– Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование иде от вътрешния пламък на личността. Аз съм съвсем обикновен мъж в униформа и не съм видял кой знае какво, но за мене фройлайн Петрашева е най-приятната жена.
Андерсон замълча отново.
До края на пътуването той говореше, прекъсвайки речта си с дълги паузи, в които Бенц чувстваше погледа му върху себе си. Автомобилът се хлъзгаше със задавено бумтене по светлата лента на шосето. Отминаха оризищата и се пренесоха из високата част на полето, между два реда мълчаливи тополи. Из въздуха се носеше благоухание на сено, щурци пееха из храс-тите, а над всичко трептеше сладостен и тъжен покой.
– Да – продължи Андерсон със същия равен глас, но малко по-нисък, – тя е удивително интелигентна и същевременно импулсивна. Тя ви поразява с това качество, за да ви разкрие след миг колко човешко има в личността си. Изпитах това, когато я видях за първи път. Тя бе под възрастта, в която се излиза пред обществото, но очите є излъчваха зрелост, а думите є смайваха.
Андерсон направи втора пауза, в която Бенц се попита дали събеседникът му не бе влюбен във фройлайн Петрашева. Но очевидно не бе. Или най-малко Андерсон стоеше твърде далеч от просташката искреност на обикновен влюбен. Онова, що озадачаваше Бенц, бе странната преднамереност в Андерсоновия глас.
Внезапно Андерсон се раздвижи и Бенц чу гласа му съвсем близо до ухото си:
– Тя ще ви се разкрие в няколко дни или в няколко часа всред всичката съблазън на онова, което ще наречете непосредственост. Животът є е тъжен роман. Вярвам, че не ще се покажете суров, когато го преценявате. Аз апелирам към простата честност на мисълта ви. Но не ви ли говоря твърде много за нея? Понякога човек е наклонен да злоупотребява с личността на събеседника си. Например когато иска да спаси някого. Тук няма никакъв егоизъм. И все пак аз се питам, дали в този момент не ви се виждам странен и може би досаден?
– Не!… Никак!… – измърмори Бенц, без да проумява нито дума от онова, което му говореха.
– Има неща – каза Андерсон, – за които човек чувства огромна отговорност. Простото разкриване на една личност например. Светът е пълен с предателство, знаете…
Той млъкна изведнъж. Шум от щракане на запалка показа, че пали цигара.Бенц осигури с поглед липсата на препятствие пред автомобила и извърна главата си към Андерсон. Под жълтата светлина на пламъка с изопнатото си и съсредоточено лице, с бързото и нервно смучене на цигарата си Андерсон имаше вид на човек, натоварен да въвлече някого в съзаклятие.
– И бъбрив – добави Андерсон, като изпусна кълба дим и презрително сви пълните си устни. – Аз съм приятел на фройлайн Петрашева. Нищо повече. И нека ви спася от безполезни размишления: тя е годеница на един австрийски капитан.
Съобщението му беше тъй неочаквано, щото произведе върху Бенц впечатление, подобно на онова, което би произвела една стена, ако внезапно се изпречеше пред автомобила.
Андерсон не му даде време да се опомни:
– Посрещането на кайзера го задържа в София. Но ще дойде след няколко дни. Вие се досещате: с него, с човека, когото очакваме тази вечер, и с вас ще образуваме малка почиваща компания. Председател: фройлайн Петрашева. Кажете ми, жизнерадостен ли сте?
– Не особено – каза Бенц, потискайки някакво странно, нелепо угнетение.
– Ние всички сме тъжни – заяви шеговито Андерсон. – Малко преди да ви срещнем, фройлайн Петрашева се оплакваше, че ще се изправим в Х… един срещу друг напълно същите хора, със същите мисли, както в София.
– Аз едва ли ще внеса голямо оживление – скромно пре-дупреди Бенц.
Андерсон се разсмя високо и сложи ръката си върху рамото му.
– Мислех ви по-мъчен – произнесе той. – Много се радвам, че се срещнахме.
Автомобилът наближи града. От едната страна на шосето се показаха светлините на бивачни огньове и походни готварници. Войниците, които Бенц срещна на отиване, се бяха разположили на лагер. Пушките им лъщяха, събрани на пирамиди.
– Виждал съм фронта, но не съм преживявал ужаса му – замислено произнесе Андерсон. – Вие също може би. Но не е ли някак срамно да се стои вечно в тила дори когато това е против волята ни? Жените ни презират скрито – дори тия, които инак биха били по-снизходителни към нас. И всеки безумен негодник с кръст на гърдите добива в очите им ореола на желан мъж.
Той се взираше в лагера, докато бивачните огньове оредяха и последните часови с натъкнати ножове останаха зад автомобила.
– Не чувствате ли мрачното величие на войната? – отново заговори Андерсон. – Този денонощен кървав призрак, който разпилява милиони човешки същества из незнайни краища, блъска ги, изпълва ги с ужас, надежди или съмнения, унищожава ги или ги възражда за нов живот!… Срещи, които ни се струват невъзможни, страсти, които не бихме допуснали у себе си, постъпки, които не сме очаквали да извършим, намират място в този гигантски катаклизъм…
Светлините на гарата прекъснаха разсъжденията му. Той погледна светещия си ръчен часовник и помоли Бенц да спре автомобила. Тъй било най-добре. До идването на влака от юг оставали десет минути. И после с човека, когото очаквал, могли да вземат файтон.
– Вие ще го видите още тази вечер може би – обясни той. – Един маларичен артилерийски поручик. Не зная дали ще ви хареса отначало… Един несретник, един саможивец – настръх-нал, болен и вечно кисел… В краен случай можете да не му обръщате внимание.
Андерсон подаде ръката си:
– След два часа ще бъдем в клуба. Ако искате да се видим, чакайте ни в трапезарията.
И елегантната му фигура изчезна в широкия вход на гарата.