Писателят Момчил Николов разпространи писмо до медиите по повод статията "Когато писателите нямат характер", публикувана във вестник "Сега" на 5 юли т. г.
Публикуваме пълния текст на писмото, тъй като напоследък се появиха доста мнения – унизителни за съвременния български писател и новата българска литература и подценяващи българския читател.
Момчил Николов отговаря на авторката на "Когато писателите нямат характер" Елена Кодинова, според която пък съвременните писатели в България са като "излезли под индиго".
Според нея те са абсолютно некадърни, безхарактерни, неспособни да уловят духа на времето, в което живеят, самовлюбени и непознаващи действителността.
"Уважаема г-жа Кодинова,
Нямам честа да ви познавам, но вашето писмо силно ме развълнува. Толкова, че ето на – вместо да се напия или да се нашмъркам до синьо, както се полага на един съвременен български автор, аз съм седнал в чудната съботна вечер и ви пиша писма.
Простете – не се представих. Казвам се Момчил Николов и съм съвременен български писател. Не се имам за млад, но според вашите критерии по-скоро съм. Женен съм, не пуша, пия рядко, спортувам редовно и работя много. Печеля добре. Скромен и уравновесен човек съм, хобито ми е отглеждане на трева (в смисъл – морава).
Искам да се запозная с интелигентна, образована и начетена жена (като вас), с която да не разговарям по никакъв начин за съвременната българска литература и която никога да не виждам. Простете, ставам асоциален, когато не съм под влиянието на поне 4-5 наркотика, прокарани с литър водка.
Не искам да говоря с вас за съвременната българска литература и по други съображения. Струва ми се, че не я познавате. Улисана в анализ на буквите при Джеймс Джойс, някак си сте я пропуснали. Или може би сте я чели, но не помните нито имена, нито заглавия? Празни бели полета, а?
Всъщност – права сте – не бива да товарите академичния си мозък с незначителни и провинциални български автори с меки творчески ерекции, когато на света има така възбуждащи титани като Чехов, Толстой или поне Фаулз. Джойс вече го споменахме.
Уважавам вашия женски и професионален избор, но все пак – има една подробност, която ме кара да се чувствам леко озадачен. В края на вашата статия вие завършвате с похвален призив – да си говорим. Да си говорите, но с кого? Простете, но наистина не мога да разбера с кого точно, да му се не види, искате да си говорите? С мен ли искате да си говорите, с някой друг ли искате да си говорите, с цялата българска съвременна литература едновременно ли искате да си говорите. Или просто си говорите?
Както и да е – няма да ви досаждам повече с глупавите си и вероятно съвсем неоснователни въпроси. Пък и времето, което мога да отделя за написването на това писмо, вече изтича. Все пак писател съм – трябва да работя. Чакат ме няколко томчета на Буковски в оригинал, върху които трябва да дращя с мекото си моливче. Разбира се, от това няма нищо да се получи, защото така или иначе съм некадърен.
Ще захвърля празните бели листове на една страна, мекото моливче на друга и ще потърся спасение в някоя от онези една-две кръчми, в които съм известен; ще заема традиционната си поза на вечно надрусан и/или пиян Фауст и ще зачакам някоя състрадателна фенка да забърше студената ми пот от челото. После, разбира се, идва ред на невъздържани целувки и страстни пенетрации.
След което се прибирам вкъщи, описвам подробно случилото ми се с мръсни думи, публикувам го в известен столичен вестник, и в резултат на това следващия път, когато вляза във въпросната кръчма, фенките вече са две. От тук нататък цикълът секс-писане -публикация се повтаря, а фенките растат в геометрична прогресия. Схващате ли?
Би било чудесно, ако се нещата се случваха така. Само че фенките не идват толкова лесно, повярвайте ми. И те са чели Буковски. И други неща са чели. За това, колкото и да не ми се ще, аз захвърлям меките моливчета, сядам си на задника и написвам нещо като петстотин страници, в които не говоря нито за дефекация, нито за копулация, а просто за една нищо и никаква Кръгла риба. Примерно.
Написвам книга, с която се гордея, защото съм вложил всичко от себе си и знам, че е на световно ниво. Но вече знам и нещо друго – вие няма да прочетете тази книга. А може би трябва, защото тя засяга важна за вас тема. Технологичната епоха – миг преди димът да покрие всичко. Много неща можете да научите от тази книга, но вие няма да си я купите. Защото не се намира на онова рафтче, което ви привлича като магнит. Рафтчето със световната класика. Аз не съм класик.
Аз, слава Богу, съм писател.
P.S
В книгите ми жена доктор на науките със стрии и целулит скоро няма да се появи . Въпрос на естетика".
Момчил Николов е роден през 1970 г. Завършил е медицина. Публикува книгите "Пътници" (повест, 1997), "Разкази" (1998), "Фрагменти от стая" (разкази и пиеса, 2000), "Лудата Дорис" (двуезична: български – английски, 2001), "Hash Oil", "Горният етаж", "Кръглата риба" (2008).
Получавал е следните награди: 1999 – за дебютен роман – на в. "Литературен форум" – за романа "Foxy lady" (непубликуван); 2000 – за принос към културата – на община Плевен; 2001 – пиесата "Наблюдателят" е номинирана в националния конкурс за драматургия "Иван Радоев"; 2001 – награда от литературния конкурс на сп. "Егоист"; 2002 – голямата награда от литературния конкурс за къс разказ "Рашко Сугарев".