През май 2016 излезе новата книга на Мариана Тинчева – Еклесия – "За безсмъртието на душата" (Университетско издателство "Св. Климент Охридски"). Покрай разговора ни за книгата и в продължение на започналата наскоро в Kafene.bg серия "Писателски съвети", й зададхо няколко въпроса за творческото писане и литературата.
* * *
Дишам, значи обичам; обичам, значи творя
От много години ти пишеш в различни жанрове. Имаш издадени 14 книги с пътеписи, биографични очерци, стихове, проза, журналистически статии. Къде мислиш, че е силата ти?
Силата е във всичко, което идва от сърцето на пишещия. Произведението, върху което работи, трябва да е създадено така, че да спре дъха на четящия. Ако авторът не отдаде цялата си душа на своята духовна рожба – все едно стих, разказ или роман, читателят ще започне да скучае и най-вероятно ще изостави произведението му. Изкуството на словото, както на изобразителното изкуство и музиката, не търпи нищо излишно, фалшиво, маниерно. Посланието е най-искрено, когато е преживяно лично и ти сам си изпитал силата на драмата или любовта в твоята творба.
Има ли жанр, в който не би писала?
Да, криминалистика и книги за сценарии на филми на ужасите. Така също не бих искала и не бих се наела да отразя разрухата на 
мирни селища след военно нападение. За първи път видях такава картина през лятото на 1999 г. в Сараево. Думите са малки да отразят драмата на човешкото безумие над стотици изтърбушени жилищни сгради, превърнати в гробища. Като не разбирах смисъла от тази „хуманна военна операция”, изпитвах желание да отмъстя на извършителите на цинизма, но не можех да ги намеря, дори не исках да мисля, че все още са живи. Срамувах се, че съм с общото име човек като тях и разбирах безсилието да пиша за болката, докато там все още миришеше на война. Познавам млада, симпатична дама в София, която пише книги за ужаси, иска да ги издаде и да ги превърне във филми. Дамата е дейна, но е със странно поведение. За мен авторите, сценаристите, режисьорите на такива текстове и филми са с отклонение от нормалното и по-късно по някакъв начин прехвърлят своите чувства върху своите почитатели. Знам, че злото е предвечен закон и е част от живота, затова трябва да го приемаме като нормално явление. Но когато става образец и огледало на поведение и се превръща в изкуство, се плаша за бъдещето на децата ни.
Нещо за вдъхновението?
То е божествената искра върху писеца. Понякога те събужда през нощта и иска да пишеш! Понякога плачеш, че изворът е пресъхнал и не можеш да напоиш градината в душата си. Вдъхновението, въображението и словото са в триединна връзка. Ако се скъса едната, не може да се изпълни магията на творческото превъплъщение: от химикалката (или компютъра) върху листа; после от листа върху сърцето на четящия. Литературата би трябвало да е храм за поклонение; в него не е желателно да се влиза с мръсни обувки.
Ако млад човек има порив за творческо писане с какво би го посъветвала да започне – с поезия или с проза?
Предпочитанието е лично и се усеща при писането. Може би е по-добре да се започне с по-трудната и мелодична форма на поезията, за да се наложи като мерило и в прозата. Но искам да кажа, че с вдъхновение са написани доста посредствени книги, издадени като критерий за литература на слаби автори.
Как младият автор да съчетае две неща: желанието да пише според вдъхновението си и от друга страна да има реална оценка за творбата си?
Писането е процес на учене и практика в продължение на много години. За някои начинаещи е временен опит и развлечение, за други се превръща в съдба – живееш чрез своите герои. Не е препоръчително докато пишеш, да мислиш за пари – парите убиват любовта и красотата. За творческото дело на писателя е необходимо себеотдаване, дълбоко познаване на живота, лишаване от светски наслади. За начинаещия писател е важно да има доверие в избран от него учител, който познава литературните форми и методите на писане в различните жанрове. Ако пишещият върви сам, ще се заблуди.
Имаш ли тетрадка, в която записваш идеи и случки, а после да ги преработваш художествено и да влизат в книгите ти?
За мен писането е неизлечимо заболяване от петдесет години. Когато се опитвам да спра вдъхновението, се чувствам духовно мъртва. Знам, че с писмено и говоримо слово не мога да променя света към по-добър и справедлив ред или безметежна любов, но продължавам да правя опити и така лекувам страдащата си душа, докато слушам и гледам от екрана на телевизора световния хаос. Имам пълна ракла с ръкописи и нахвърляни идеи, които не знам дали някога ще прочета и разработя в компютъра. Моето верую е: „Дишам, значи обичам. Обичам, значи творя!” Това ми стига. А в чантата си винаги нося тефтер за записки за нови идеи.
Ако те поканят на лекция по творческо писане, кои пет най-важни съвета би дала на прохождащите поети /писатели?
1.Ако сте под 20-годишни, не бързайте да издавате книги, един ден ще се срамувате от името си!
2. Писането е отговорност. Задължително трябва да познавате творчеството на стотици други майстори на словото, за да не мислите, че литературата започва от вас.
3. Не забравяйте, че другите пишещи са по-добри от вас. Само това може да ви спаси от измамата, че сте гениални.
4. Помнете, че няма по-добър писател от сценария на живота, който познавате в пълнота. Въображаемите герои могат да ви подведат в изложението и читателят няма да ви повярва.
5. Длъжни сте да преработите първичния вариант на написаното поне два пъти, преди да го предложите на читател или издател. Преди всичко трябва да сте сигурни в дарбата за изграждане на литературен образ, после идва многото труд да постигнете това.
Може ли литературата да промени човека?
Орхан Памук е написал: „Прочетох една книга и тя промени живота ми.” Разбира се, че литературата влияе на човешката духовност и емоционалност; думите моделират нашето поведение, затова е важно какво слово предлагаме като духовна храна на читателите, зрителите и младите хора днес. В този смисъл, струва ми се, много от медиите са безотговорни, като предлагат на своята публика предимно негативна информация, насилие, недоверие. А човешката душа е жадна за светлина и радост!
Коя е голямата цел на литературата?
Да изобрази вярно картината на живота и човешките отношения в даден етап от развитието на обществото. Да не забравяме, че бъдещето запазва само сведенията на верните писатели, надарени с мисъл и честна, аналитична оценка. Пошлото, конюнктурното, комерсиалното отпадат; те са вторичен акт на творчество, което след години ще се забрави.
Ти изпълняваш много от своите стихове и проза в самостоятелни литературни рецитали. Трудно ли е?
Да. Макар и свои, личните произведения се учат наизуст дълго време, после се репетират с професионален актьор. За мен е задължително. Не уважавам рецитали, когато авторът е изпълнител, а излиза на сцената неподготвен, като очаква аплодисменти. Преди мои рецитали работя по осем часа в областта на словото, за да не се допусне грешка, която да смути публиката. Трудно е, когато авторът си вдига летвата. Но опита да тръгнеш към върха, си струва. Не казвам, че искам да достигна Еверест. Вървя по пътя на Христос, който ме учи, че да подам ръка на страдащ човек, е по-важно от моя план за деня и живота. Е, този жест на подадената ръка ме изпълва с вдъхновение и сила.