След премиерата на книгата с разкази "Истории в минало време" разговаряме с нейния автор, който е и известен театрален режисьор. Ето какво сподели той специално за Kafene.bg.
Разказите, посъбрани в последно време …
Да, събирани са в последните 6 години. Излизаха в „Капитал Лайт“, „Лик“ и другаде, в много издания. Реших да ги събера, понеже има една много особена, невидима нишка в тях. Събитията във всички тези разкази са телесно предопределени. Предопределен е начинът им на възприемане: през тялото. Така или иначе ние живеем благодарение на телата си и колкото и да се стараем да не ги забелязваме и да не ни пречат, някак си е много естествено тялото да е основен участник в реакцията и възприемането на света. Миналото в тях оптика за наблюдения на света и собствения живот, начин за възприемане на реалността. Също така това е и опит да се артикулират травмите от „преди“.
Трудно ли се случи книгата? Трябваше ли да е книга, след като разказите вече са видели „бял свят“?
Книгата се случи много лесно. Събрах разказите, изпратих ги на редактора в „Жанет 45“ Борис Минков, който много ги хареса и така – книгата вече е факт. Истината е, че да, те са видели бял свят, но един сборник с разкази всъщност предлага различни истории за четене. И по някакъв начин реабилитира разказа като важен жанр, което е важно. Много от издателите се дърпат да издават разкази. За щастие тук нямаме този случай. Естествено е хората да търсят голямата история, голямото пътешествие, големият текст – романа. Но пък аз винаги съм мислил, че да си купиш сборник с разкази е нещо много по-приятно, не се чувстваш задължен да ги изчетеш всичките наведнъж. Така и тези разкази не е задължително да се четат на един дъх. Човек може да прочете сутрин един преди работа, един преди лягане, един в метрото. Книгата може да се чете от средата, отзад напред. От друга страна събирането на разкази в книга, според мен, е важно, защото както при събирането на фотографски албум – и тук става дума за събиране на образи и поставянето им в определен контекст. Така всеки един от разказите добива собствен живот.
Доколко тези истории са свързани с теб?
Това са напълно измислени истории, резултат от стремежа и интереса ми да влизам под кожата на необичайни хора, желанието ми да изследвам необичайни ситуации, хора, поставени в екстремни обстоятелства. Все такова любопитство ме е водило.
Къде ги намираш?
Не ги намирам, измислям ги, изцяло.
Странни са като начин на правене на разкази, начин на пречупване на събитията.
Какво четеш в момента? И какво пишеш в момента?
В момента чета Херман Хесе, препрочитам „Играта на стъклени перли“. Изобщо Хесе е един от моите любими автори. Също така наскоро прочетох „Африканският приятел“ на Йоханес Гелих, нещо като римейк на „Чужденецът“ на Камю.
Това, което завършвам в момента е един роман, който се надявам да види бял свят може би в началото на следващата година. От доста време го подготвям. Може би вече повече от година го работя, разработвам, написвам и пре-написвам. Не е бърза работа, все пак аз се занимавам освен с литература и с театър. Нещата понякога преливат, човек спира, има нужда да си почине, да погледне историята от страни.
Любопитна е тази синергия на изкуствата, която се случва при теб. Доколко си помагат театърът и писането?
Помагат си, защото това не е принципно различна работа. Не е като да стана пожарникар. Това са малки стъпки встрани от магистралата. Все пак и двете неща са в общия поток. И отново е свързано с любопитството. Любопитството към интересни феномени, необичайни хора, необичайни ситуации, морални парадигми, социални концепции. Все такива неща, които оформят нашето живеене.
В крайна сметка, обаче, не бих могъл да си представя просто само да пиша или просто само да правя театър. По някакъв начин ми харесва да бъда и в двете.
Българската литература е във вид разцвет, предвид поне количеството. А къде е театърът?
Както всички знаем, театърът изживява много сериозна административна криза. А театърът е обвързан с инфраструктурата, с която разполага. В този смисъл от там произтичат много сложни финансови и творчески проблеми. От друга страна родният театър е около 90% в рамките на държавата и следователно зависи от културната политика на страната ни. Тъй като от последните няколко български правителства излизат по-скоро някакви визии и намерения, а не конкретна политика спрямо културата, нещата продължават да боксуват. Изобщо системата за публична подкрепа на изкуствата би трябвало да бъде много сериозно ревизирана. Да не говорим че в някои отношения тя въобще отсъства. И е много важно да не бъде правена счетоводна реформа, а да бъде намерена нова формула на базата на широк дебат. Дилемите, които седят пред обществената подкрепа на културата всъщност са световен проблем. България не е изключена от това и ако преди повече от двайсет години, в рамките на тоталитарната държава, тези дилеми не са съществували, то сега е особено важно погледът да е насочен към реалностите в които живеем.
Всъщност не е вярно, че има застой. Появиха се много нови режисьори, много нови представления. Следва въпросът – какво правим ние от тук нататък? Защото младите режисьори нямат възможността да продължат да правят това, което са започнали. Театърът, както и писането, е нещо силно практическо и обвързано с това колко опит имаш зад гърба си, било то положителен или отрицателен. Много е важна подкрепата в търсенето, в опитите да се прави нещо ново. Всичко това са много сериозни липси, всъщност.
Много е важно да се мисли в параметрите как публичната подкрепа да работи за създаването на изкуство и да се работи за създаването на адекватна среда за това. Административните и финансовите проблеми трябва да бъдат разрешени в полза на изкуството.
Има ли някакво решение? Надежда?
Аз мисля, че има. Аз не съм обезверен, не трябва критичното ми мнение да създава такова впечатление. Аз говоря за проблемите, но силно се радвам когато виждам неща които се разрешават. Но мисля, че ще бъде парадоксално ако българският театър започне да се случва в полето на частната инициатива, говоря за прогресивния, експерименталния театър. Все повече и повече държавните театри се ориентират към твърде комерсиални заглавия, с което много често прекрачват границата на добрия вкус. И то не защото комерсиалните заглавия са лоши, а защото не се мисли в плоскостта на това каква медия е театърът.
Също така проблемите в българската литература и театър са свързани с много сериозни национални митове и проблеми, наследени от миналото. Социални контексти, неясни морални постройки, които продължават да живеят по необясним призрачен начин. Наследени от стария режи, от преди 20 и повече години. Липсват концепции и понятия за това какъв трябва да е този нов пишещ човек, този нов човек, който прави театър. Произтичат много неразбирателства понеже митовете не са рухнали. Маргинализацията на хората на театъра и тези на литература през последните няколко години започва да се разкъсва. Но това са твърде плахи и бледи неща. А според мен най-важното е да се опитваме да правим възможно най-много нови и интересни неща.
Отвън изглежда че театърът ни е една много консервативна институция…?
Театърът принципно е тромаво изкуство, защото е обвързано с много живи хора едновременно – актьори, други сценични професионалисти – художници, хореографи, осветители, озвучители, сценични работници. Това са хора. За да се промени тяхното мислене по никакъв начин това не може да става поединично. Трябва сериозна вълна от идеи, от развитие. Отделно има толкова много институции, които обучават актьори, режисьори. Всичко това, разбира се, е тромаво. И когато към всичко това се прибави и финансова стагнация, тогава се получава негласна цензура. На практика така се произвежда консервиране на лошите практики.
Проблемите, според мен, са многопосочни и многообразни. Това, което не е свършено, а е трябвало да бъде свършено още през средата на 90-те години, е дебатът за наследството за предишния режим. Защото това наследство не може да бъде окачествявано единствено като негативно. Този дебат е свързан по-скоро с управлението на културата, но от него произтичат много сериозни решения за творческите практики.
От друга страна пък българският литературен живот е изцяло в частни ръце. При него има движение, определена свобода. Друг е въпросът какви политики упражняват издателствата. Като че през 90-те години излизаха много по-експериментални неща в литературата, отколкото сега. Мисля си, особено в областта на поезията.
Лично за теб, не си ли по-изкушен да пишеш, защото там нещата много повече зависят от теб самия, отколкото от външни обстоятелства? Чудно ми е от къде хората, свързани с театъра, намират мотивация да продължават, въпреки че им е много трудно?
Не мисля, че поради това, че по-лесно може да бъде реализиран трудът ми от писането, мога да изоставя театъра. Аз искам да се занимавам с театър много отдавна, още преди дори да подозирам за административните проблеми на театъра или преди да се занимавам с издаване на собствените си текстове. Тези две желания са били у мен от години и са живеели успоредно.
Убеден съм, че когато човек обича това, което прави, не може лесно да бъде отказан. Проблемът е, че настъпва умора у тези хора. У всички тези, които са отдавна в театъра, настъпва умора. Не трябва да бъде омаловажаван техния труд, защото въпреки това са се случили достатъчно много промени. На ниво управление и разбиране за това какво е българският театър и българската литература, няма промяна. Това много сериозно влияе на аудиторията. Защото начините, по които се управлява, менажира и продава нещо, дават много сериозно отражение на аудиторията, която ще го купува. В този смисъл смислите, които се произвеждат от едно театрално произведение, книга, каквото и да е, по някакъв начин се губят по пътя, и това е много сериозен проблем.
Не говоря за това, че трябва читателите и зрителите автоматично да се превръщат в потребители, а че е нужен адекватен подход в продаването на изкуство. Нужно е те да бъдат „обичани“ и „привличани“.
Първото, което би направил, ако станеш Министър на културата?
Бих предизвикал доста сериозен дебат. Само че не зная дали хората ще се отзоват. Най-вече с гилдиите – театралната гилдия, издателска, музикална … Бих предизвикал широк дебат първо за това какво е настоящото състояние на нещата. След това да се даде оценка на управленското наследство, което е останало от тоталитарната държава и би следвало резултатите от този дебат да се формират някакви перспективи, от там – стратегии, после – политики. Също си мисля, че Министерство на Културата трябва много тясно да работи с Министерство на Образованието.
Покрай представянията на книгата ми се сблъсквам с много сериозни неразбирания. Според мен има много сериозен проблем при преподаването в средното образование. Преподаването на литературата и изкуствата. То като че отсъства.
Преподаването на българската литература, доколкото си спомням от училище, е обвързано с изучаването на българския език. Само че той се изучава по-скоро като чужд език. Както е било и преди 60 години. Българските млади хора не се научават как да използват различни текстове, как да употребяват различни текстове, как да формират позиция спрямо текстовете. Това произвежда сериозен дефицит на идеи.
Според мен трябва да се изучава съвременна българска литература, съвременна американска, съвременна европейска литература. Трябва да се формират нагласи, които да бъдат свързани с артикулирането на текстовете. Защото по този начин се създава активна възможност за общуване с една бъдеща аудитория. Изобщо, мисля че не се върши никаква работа по отношение на текстовете като начин за общуване. Това е пагубно.
Какви хора четат твоите книги?
В интерес на истината публиката е разнородна. Има и много млади хора. Въпросът с любопитството отново е много важен. Не мога да си представя нелюбопитни читатели. Вярвам, че това трябва да бъде възпитавано, защото това възпитава толерантност, възпитава уважение.
Има хора, които случайно попадат на книгата и се връщат към мен с обратна връзка. Има хора, които активно не разбират книгата и формират отношение на опозиция. Това е вълнуващо. Но най-тъжно е когато имам жива среща с хората, например аз чета нещо, дори да възникнат въпроси – те не се задават. Това е много сериозен проблемен феномен, който не разбирам в българската публика.
Струва ми се, че българското средно образование инфантилизира четенето и разбирането на литературата, както и останалите изкуства. Всеки интересен автор дава възможност да бъде разбиран на различни нива. Зависи единствено от четящия каква ще бъде интерпретацията на всеки конкретен текст, т.е. какви кодове: културни, лични, психологически ще разчете – зависи само от този, който чете. Важното е да се стимулира интерпретацията, да се стимулира разбирането, да се стимулира мнението.
Основното е човек да изследва какво провокира у него едно произведение, защото все пак съвременната литература работи с механизма на провокацията. Ние отдавна сме излезли извън територията на онова писане и възприятие, която експлоатира механизмите на въвличането, на създаването на емпатия, на емоционалното обвързване и съпреживяване. Всичко онова, което се случва сега като литература, като театър, като изкуство, остава толкова далеч от българското образование. Тъжно е. Но се надявам, че би могло да има промяна.