В този разговор с младият български писател и режисьор Петър Денчев си говорим освен за новата му постановка Карнавал, поставена на сцената на Старозагорския театър, но и за романа му Тихото слънце, за българската култура и малкостта на обществото ни. Един откровен и важен разговор, специално за читателите на Kafene.bg.
Как избра този текст? Как се случи Карнавал?
Всъщност аз познавам пиесата много преди да я поставя. Спомням си, че някой ми беше разказвал за нея, знаех, че Нева я е превела и я помолих да ми я изпрати. Тя ми я изпрати, но от момента, в който я прочетох за първи път до реализацията й минаха почти две години. Но пък си струваше чакането, защото по някакъв начин аз малко по малко узрях за самата пиеса, за реализацията на спектакъла. И когато пристигна поканата от Старозагорския театър аз се насочих към модерно, камерно заглавие. Предложих няколко, но избрахме Карнавал в крайна сметка.
Много интересно съвпаднаха излизането на „Тихото слънце“ с премиерата на спектакъла „Карнавал“, всичко само месеци след излизане на предната ти книга. Нанагорно ли ти беше?
Всъщност предната ми книга съдържаше работи събирани назад във времето.
Никак не беше трудно, защото „Тихото слънце“ беше роман-проект, който беше замислен още докато излизаха разказите и аз работех през цялото време върху него. А репетициите за „Карнавал“ при мен започна през октомври – ноември, а и някак си се случи така, че тематично са много обвързани двете. Става дума и за свободата и за контрола – в единия случай в една диктаторска държава, в другия случай в едно либерално общество. Много е благодатно, че тези неща са така свързани и ми дават възможност по задълбочен начин да вникна в темата от няколко гледни точки.
Какво ти донесе „Карнавал“, работата по него?
Донесе ми удовлетворение, защото мисля, че успяхме с екипа да достигнем до един амбициозен резултат, който беше само замислен. Този проект, освен че трябваше по мой замисъл да изследва една не много популярна тема, вплитайки я в криминалния жанр, използвайки рамката на кино-трилъра, също така беше естетическо предизвикателство за актьорите, защото това е камерен спектакъл, изграден изцяло на кино-принцип, кинаджийско присъствие на актьорите и за мен това е един много задоволителен резултат и аз съм много доволен на този етап от работата си с този екип и този театър, и като допълнение на това, което се случи с романа.
Как възприе Старозагорската публика постановката?
Театърът днес у нас е такъв, какъвто трябва да е. Той е супер социално изкуство и обикновено театърът е такъв, какъвто публиката го иска. Факт е, че представлението се приема изключително адекватно и много се харесва. Приема се точно така, както се целеше да се приема. Представлението се възприема като приключение за публиката, като възможност да изживеят нещо в реално време, защото това е трилър в реално време, което да им донесе различно усещане, да се доближат до т.нар. катетичен шок, който всъщност е смисълът на театъра с функцията му да спира живота, да актуализира някакво общностно знание, да среща хората със страховете им. Мисля, че това е една много добра стъпка на този театър в тази посока. Надявам се при гостуването си в други градове представлението да се хареса също.
След като толкова интензивно работи през изминалите есен, зима и пролет в момента с какво се занимаваш?
В момента започнах предварителна подготовка по следващия си спектакъл, който ще бъде по Медея на Еврипид в Русенския театър. Също така, веднага след това, в Сфумато с един екип от много интересни актьори ще започнем работа по един текст на Едуард Олби, казва се „Морски пейзаж“. Същевременно ми се върти един сюжет в главата, който от време на време си нахвърлям. Много отдавна я имам тази идея – роман върху един интересен проблем за отношението ни и страха ни от различното. Тук не става дума за етническо, сексуално, езиково различие, не за плитка мотивация на някакъв вид страхови-компенсаторни механизми, а става дума за много сериозния изначален проблем с поведението ни в групата, понеже начина, по който ние се разпознаваме и припознаваме другите като различни, по такъв начин, по който различните винаги са отхвърлени в някакъв смисъл.
Даже има работно заглавие този проект, този сюжет – казва се „Акробатът“.
Не съм спирал да работя. Просто нещата преливат в един поток.
Когато вдигнеш толкова високо летвата на 25 – какви са очакванията ти за бъдещето? Какво ти се прави? Продължава ли ти се в това много голямо темпо?
Важно е човек да пробва различни неща. Не че съм последовател на тази максима на Джордж Харисън, но съм голям фен на неговата мисъл, че смисълът на живота е да се променяш. В този смисъл ми харесва да се впускам в непознати територии, неща, които не съм правил, за да мога да се срещам с различни хора. В крайна сметка всичко е свързано с общуването и трансформацията, предаването на мисли и идеи. За мен това е интересното да правя нещата така, както аз бих ги харесал. И това се опитвам да правя, защото човек не винаги успява. Но с времето натрупвам критична маса от опит, което ми помага да съм по-адекватен в това, което искам да постигна. В този смисъл не мисля, че темпото е голямо. Вярвам в това, че колкото повече човек нарочно се занимава с нещо, толкова повече може да му се случи нещо наистина, т.е. да постигне някакъв добър резултат.
Има едно особено отношение в България по отношение на изкуството, че човекът, който трябва да се занимава с изкуство трябва да седи отделен, усамотен и да чака една идея да изкристализира, да покълне в него и да даде плодове. В крайна сметка аз не вярвам в това, защото в тази работа освен вдъхновение има и голяма доза занаят, а единственият начин човек да овладява технически занаята е да работи това, което иска.
Вижда се, че ти харесва и явно с това увличаш и хората около теб.
Мисля, че това е много важно – трябва да се работи в посоката, в която искаш. Разбира се, за тази цел човек трябва да има и съмишленици. Това е много важно. И предполагам това е проблематичен момент за много хора. Но в крайна сметка умението да създаваш съмишленици в каквато и да е ситуация е също важна част от работата, независимо дали става дума за по-скоро самотна работа като писането, където също са нужни съмишленици. Уменията за общуване са важни и в двата случая.
Кажи ни за пиесата…
Там става дума за неспособността на една институция, каквато е полицията, да се справи с един ултиматум. Там проблемът е за свободата и контрола в либералните общества, защото винаги, когато стане дума за свобода, винаги се появява думата контрол и по какъв начин това се санкционира. И доколко сближаването на личното и общественото, благодарение на новите медии, доколко това позволява контрола и свободата да съществуват такива, каквито сме ги познавали до сега.
Сюжетно става дума за едно отвлечено дете, без никакви следи, което е излъчвано онлайн, на един уеб сайт, в реално време. Малко по-късно до главата му е поставен таймер с 30 минути, които отброяват назад и публиката в реално време става свидетел на невъзможността на полицията да се справи с това и какво се случва след взрива…
Има ли надежда за българския театър?
Театърът е доста локално явление – много зависи от мястото, на което се случва и от хората, с които се случва. Това е от най-голямо значение. Второ – именно от мястото, където се случва той трябва да бъде адекватен на публиката си. Не може да се предлага на една публика нещо, което тя няма да гледа. Просто в този случай театърът няма да съществува. Театърът е нещо наистина случайно. Българският театър е такъв, какъвто публиката го иска. Не можем да се оплачем, че българската публика има прекалено високи изисквания дори спрямо литературата или театъра. Не можем да обвиняваме нито творците, нито публиката, че нещата са такива, каквито са. Всичко, което можем да правим е да се опитваме да намираме ниши, в които изживяваме това, което искаме и ако запалим част от публиката за това – би било чудесно.
Относно състоянието на българския театър, изобщо култура… съществува за мен един феномен много особен – става дума за един вид автосимулация, едно дълбоко неприемане, че ние сме една малка общност, с малки културни потребности и това ни кара да живеем в непрестанна истерия от това нежелание да приемем тази истина. И когато съществуват малки територии за изява в една малка културна общност, ние се опитваме да го компенсираме чрез автосимулация за това как трябва винаги да има висока култура и т.н. А на практика такива прояви на висока култура съществуват, разбира се не винаги на съизмеримо ниво с останалите култури.
Мисля, че едно по-спокойно и по-иронично отношение към собственото ни положение би дало по-добри плодове, отколкото едно истерично подвикване за висока култура. Според мен онова, което трябва да се избягва е патосът, защото той много силно подхранва и патоса в публиките, а в крайна сметка ние и да искаме да спрем живота с литература или с театър, трябва да го направим така, че това да катализира и актуализира истински процеси, а не просто да симулира подобни неща.
Другото, което липсва много сериозно, извън тази автосимулация, другото, което липсва е осъзнато общностно усещане за трагично-високо. Много често човешките проблеми в българското изкуство, това е едно доста разпространено и популистко мнение, че те са едни дребни проблеми на дребни хора, което е резултат на общата смаленост на обществото. Ние и без това сме смалено общество – дали от образование, дали от комплекси – това по някакъв начин е резултат на тази смаленост. А общества, които се смятат за малки или изживяват истерично малкостта си, като крещят, че са големи, рано или късно загиват.
Има нужда от висок образец на парадоксално-трагичното в нашето живеене, което да не бъде патетично, а да бъде наистина парадоксално, в пълния смисъл на думата.
Готово ли е българското общество за свободата си?
Това е доста абстрактен въпрос и не съм сигурен дали съм готов за големи обобщения… но при толкова много мълчание и такава грандиозна смаленост, не съм сигурен, че въобще става дума за някаква свобода. Ако въобще става дума за някаква свобода, то отново е симулация на свобода. Ние живеем в много симулирани реалности и то авто-митологизирани, което е най-лошия случай. В нашето общество нещата се случват само на принципа на етническата общност, на фолклорните общества, на слуховете. Никой не проверява на практика реалните възможности, способности, на явления, хора, професионалисти. И това е най-страшното, че нещата съществуват на едно много първично ниво, като във фолклорна общност затворени. Ние вярваме само на тези, които подшушкват нещо, защото те са от кръга на познатите, т.е. не се разчита на една обективизирана оценка, спрямо някакви критерии. Това се отнася за всичко, почти за всичко.
А не довнасяш ли в това митотворчество и с твоите изкуства и произведения?
Не, по-скоро аз го критикувам, опитвам се да го проблематизирам, да ги проблематизирам и да предложа някакъв актуализиран образ на това.
Ще продължиш ли в тази посока с други проекти?
Да. Темата за различието също е подтема на това. В затворените общности обикновено за да съумяват да оцеляват отхвърлят всички различни или поне ги изолират в гета. Обществата се гетоизират. Ние сме до голяма степен много гетоизирано общество. Езикът ни е гетоизиран. Има много голяма дискомункация между различните групи в обществото.
Имаме голям проблем с всички различно…
Има ли отговор, решение на това?
Образование. Хората не се раждат малки, те се възпитават да бъдат малки. Това е най-големия проблем. Никой не се ражда малък. Проблемът е, че хората се възпитават да бъдат малки. И от този момент вече не знам какво би могло да се направи… Затова казвам, че проблемът е в образованието.
Друг проблем е в предсказуемостта на това общество. Това се отнася и за изкуството. Колкото повече се развива един пазар за изкуство, толкова повече се разчита, че той ще е предвидим, т.е. че в него ще има ниши, които винаги ще дават определена възвръщаемост – ще се развият стабилни жанрове, ще има автори в стабилни жанрове…
Обаче има и нещо много положително в българския културен живот и то е, че няма развит пазар. Защото това дава възможност на неочаквани неща да се появяват. Ако съществуваше един много стабилен, точен пазар, в който да има жанрови пътеки, подреденост, много малко истинският творчески елемент на непознатото и неочакваното щеше да се появява.
Още по темата на Kafene.bg:
Петър Денчев за малкостта на българското изкуство
Петър Денчев: "Тихото слънце" утвърждава идеята, че всяка утопия се ражда първо в нечия душа
Фотопоглед на постановката "Карнавал" на Драматичен театър "Гео Милев" – гр. Стара Загора
Петър Денчев: Съвременната литература работи с механизма на провокацията