Виждаме се с Петър Денчев в края на 2012-та и формалният повод е премиерата на постановката Медея на сцената на Русенския театър. Истината е, че разговорите ни с Петър са винаги любопитни и винаги обхващат повече от една формална тема. И касаят всички ни.
Ето и този – проведен в една мразовита утрин в градинката пред Народния.
Защо и как реши на случиш проектът „Медея“? Станаха доста проекти за тази година?
Не, не са много. В рамките на нормалното са – два театрални проекта в рамките на една година е съвсем нормално.
Има много причини, поради които „Медея“ се случи в Русенския театър. Първо – защото там има много адекватно разпределение, най-вече заради актьорите Марияна Крумова и Косьо Станев. От друга страна това е град и театър, който заслужава такова представление. Имам и няколко лични причини, защото като режисьор, който все още опознава себе си, прави своите първи стъпки, е много важно човек да има провокацията да отиде на ново място, където може да работи на спокойствие. В крайна сметка това е един доста мъчителен процес – да пазиш себе си неспокоен, да бъдеш търпелив, да бъдеш провокативен, да бъдеш адекватен, да можеш да заредиш хората с достатъчно любопитство, любов, за да могат те да отговорят на твоите изисквания, очаквания.
Русенският театър е един театър с доста сериозна история – от края на 70-те до почти целите 80 години, с много сериозни постижения. Факт е, че на такива места много често настъпват сривове, когато едно творческо поколение си замине. И в крайна сметка тези сривове трябва да се преодоляват. Ето защо аз си поставих за цел на първо място чисто технологично пред себе си като режисьор да мога да провокирам и най-възрастните, най-опитната част от актьорския състав, а така и най-младата и да направя едно представление, което мен ме интересува в днешния ден. Това, като предистория, обяснява защо това е мястото на този проект. От друга страна самият театър имаше интереси към мен, така че беше по взаимно съгласие.
„Медея“ всъщност е изключително интересно заглавие. Историята на Медея е част от мита за Язон и аргонавтите. Пропътувала е през много различни текстове и интерпретации. Първо като митологичен сюжет, после като театрален мит. Аз се опитах да погледна на тази история като на история от днешния ден. Това се оказа, че никак не е неоснователно. На първо място – защото Медея е свързана с едно силно насложено клише за отмъстителната любов и ревност, което в крайна сметка не е сърцевината на това произведение. Ние, заедно с екипа, открихме едно друго ядро, което е нагонът да побеждаваш, да властваш и да подчиняваш целия си живот на всичко това. Това е мъчителен нагон.
В крайна сметка днес Медея и Язон по-скоро биха звучали като уморените Бони и Клайд. Разбира се това е в рамките на поп-културен контекст. Мисля, че това е изключително актуално и адекватно за днешния ден, за това по какъв начин определени конвенции и концепции управляват човешкият живот и самото условие на човек да се домогва до власт, нанася изключителни поражения на него самия, както и на всички останали човеци. Ето това е основният проблем – какво може човек да направи спрямо условието да се домогва до властта и какви поражения нанася на общността, на всички останали около него. Това е най-важното в Медея в днешния ден, според мен. Гледам на Медея като на спасителен образ, като на маргинал, който се движи по границите на позволеното, осъзнавайки, че въпреки тези свои условия, въпреки тези свои фундаментални нагони, които я движат, тя осъзнава света като неуместно място, именно заради съществуването в този тип координатна система и съдържането в себе си на такъв изключително силен нагон, който не може да бъде управляван. Ето защо самото убийство на децата в нашата интерпретация, както и нейното самоубийство на финала, според мен са цивилизационен избор, осъзнавайки, че светът е едно неуместно място, по-скоро – непоправимо, и тъй като не може да бъде преодоляна тази неуместност, това е един спасителен ход.
Дълбоко вярвам, че такива проекти трябва да се правят с изключителна отговорност към публиката – да й доставиш точно такъв тип изживяване, на ръба на трилъра и философията. Защото това е единственият начин публиката да бъде освободена от своите атавистични нагони и страхове.
Как го прие публиката в Русе?
Русенската публика го прие доста добре. Разбира се едно толкова тежко заглавие все още е крехко, чупливо в тази си сложна материя, защото представление от такъв тип сложност смислово и като вътрешна пластичност, натоварване отдавна не е работено в този театър. И аз много силно се надявам публиката да се отнася с внимание, за да може да се отгледа, да отрастне представлението, заедно с публиката. Все пак първите срещи на едно представление с публика са критична точка, защото са една структура, която лесно може да бъде съборена. Затова е много важно театралната публика да знае това нещо и да се отнася с внимание към тази чупливост.
Много работа отнесе ти през 2012-та из страната. Живя на различни места. Мисионерска работа ли е това – за съживяване на театъра и в други градове или не е търсен ефект?
Не е търсен ефект. В крайна сметка за един режисьор е много важно да се среща с нови, различни хора, които го зареждат. А и той да може да ги зарежда. Това е вид важно упражнение за един ражисьор, за да може да мотивира и да поражда в хората желанието те да работят и участват в неговия спектакъл.
От друга страна има нещо изследователско, нещо любопитно в това да отидеш на място, което е непознато, да провокираш срещата, да провокираш случването на нещото. То е като във всяка друга работа – общуването и създаването на екип, на единен език е може би първото и незаменимо условие. Консолидирането на хората около една идея, създаването на контекст, в който да се работи …
Късметлия си в това отношение – винаги избираш трудни теми, за които трябва доста енергия, за да мотивираш хората за реализирането им.
За мен е трудно да кажа дали съм късметлия. По-скоро съм доволен и щастлив от срещите си до сега. За мен те са много ползотворни и аз гледам на това не само като на някакъв вид творческа работа, но и като на обучение. Гледам да бъда добър ученик на театъра. Опитвам се да мога да се уча от всяка ситуация.
Ще поставиш ли български текст? До момента темите са все трудни, но с чужди автори…
Не е изключено да се появи български текст, който да ме заинтересува, да ме заинтригува.
Постоянно чета нова драматургия. Имам много приятели, познати, които правят опити в писането на драматургия.
Не е въпросът дали една пиеса е българска или чуждестранна. Най-важното е какво е качеството на самия материал – какви проблеми съдържа, как са експонирани. Трябва да е качествена, изненадваща, интересна, мотивираща, а и не по-малко важно – тя да бъде на територията на моята тема. Един режисьор извън своите теми е безпомощен, не може да бъде конструктивен, креативен …
Ще останеш ли да твориш още в България?
За сега – да. Не е въпрос, който стои пред мен. Разбира се, има места, където условията са много по-добри, но първото и най-основно за един човек, който прави изкуство е дали той се чувства адекватен на мястото, на което е. Второто много важно нещо е езиковата среда. Езиковата среда е вид културна среда и човек трябва да може да се впише в нея.
Е, ако имам покани от други места – не бих отказал 🙂
Какво е предизвиталеството на днешния ти ден?
Днес много ми се иска да ми се изяснят условията по един бъдещ проект – имам среща с екипа, която отдавна чакам.
Силно искам да мога да отговоря на предизвикателствата по пътя, по който съм поел. Имам няколко текущи проекта, които се опитвам да движа в правилната посока и искам да правя следващите адекватни стъпки. И да може това да се артикулира в пространството достатъчно добре.
Вижте още в kafene.bg:
"Медея" на Еврипид на сцената на ДТ Русе:
http://kafene.bg/index.php?p=article&aid=12126
Петър Денчев за постановката си Карнавал и карнавала на живота
http://kafene.bg/index.php?p=article&aid=11191