Срещаме се с Петър Делчев малко, след като излезе романът му „Кастинг за месия“ – книга, която предизвика реакция и не малко спорове. Как се развива човечеството, къде е мястото на религията днес? Много въпроси с изключително елегантно и умело поставени отговори или още въпроси и още и още. Макар да говори за християнството и религията, Петър Делчев поставя действието в 2054-та година, разказва като историк и бърка в раните на обществото ни от днешния ден, замисляйки ни категорично и безкомпромисно.
От къде се взе Кастинга?
Преди 4-5 години си зададох за първи път въпроса за нашата цивилизация, имам предвид Западната цивилизация и доколко е свързана с религията изобщо, с христианството, със стари вярвания. Имах познат, много ерудиран в историята, разговорихме се с него за христианските събори, за тези, които ние, източноправославните христиани признаваме. Така възникна интереса ми към темата.
Отношението на младите хора към христианството е да сбърчат нос и да кажат „Не, не ме занимавай“. А не би трябвало да е така. Ритуалите, познати у нас – като ходене на църква, обикаляне на църквата са само една фасада, зад която просто няма нищо. От там тръгна моят интерес и стигнах до едно прозрение, което вложих в думите на един от моите герои. Стигнах до заключението, че съвременните християни по света изповядват тази религия по-скоро от суеверие, а това е ужасяващо. Суеверието всъщност е един голям страх. А вярата, особено вярата в такъв монумент на човещината, какъвто е Исус Христос по никакъв начин не може да бъде свързана със страх. Тя трябва да бъде свързана с приемане.
Започнах да пиша две години по-късно. Две години проучвах и събирах материали. Реших, че няма да подхождам предубедено, докато не проуча всичко, което съм си поставил за цел и не си изградя собствена концепция за нещата. Две години по-късно вече имах такава концепция и започнах да се занимавам с ревизията на християнството. Върнах се в самите основи. Не мога да прочета всичко, свързано с християтнството, защото тази литература е повече от цялата останала литература, събрана заедно. Набелязах си какво трябва да знам, кои светли умове, работили в тази насока трябва да прочета. Започнах с най-старите философии – Великите Кападокийци, Августин Велики, Треториан. Имена, които бях чувал, но нищо не ми говореха. Но когато започнах да ги чета ми проговориха и то много сериозно. Наложи се да правя един сравнителен речник за себе си, какво казват те с архаични думи и какво означава това към днешна дата. Бях много щастлив, когато по-късно излезе Оксфордският речник на философските термини, което е една невероятна книга и на въпроса какво бих си взел на самотен остров – него ще си взема. Убеден съм, че един живот няма да ми стигне да го разумя целия.
Установих, че ако преведем това, което великите умове са казали преди 700 години към днешна дата то си е съвсем актуално, но ние не го разбираме, защото ни звучи като бръщолевене на някакви старци. Затова започнах с опита да преведа християтнството, макар това да звучи доста условно, на съвременен език. Сблъсках се с много противоречия, намерих пропуски в доктрината, които, според мен, съвсем целенасочено са оставени, не са доразвити през последващите години, след Първия Събор. На тази база разработих новата концепция, която вкарвам в книгата от името на едно сдружение на учени-християни, които разработват тази доктрина и според мен тази доктрина ще бъде единственият шанс на християнството въобще да се развие и да стигне до 2054 година, когато се развива действието.
Избрал сте много интересен похват – говорите за религия, а действието се развива в бъдещето. Защо се спряхте именно на този подход?
По няколко причини, едната от които е, че не ми харесва какво се случва към днешна дата. Глобално. И поради това реших да видя къде са корените на злото. След това се принудих да направя 6 геополитически анализа, за да видя защо днес е така и какво ще стане малко по-късно. Принудих се защото в момента живеем в свят с еднополюсен, силов модел, доминиран от една държава. Доскоро живеехме в свят с двуполюсен модел и всичко беше тихо и мирно, имаше равновесие. Интересното е, че до падането на Берлинската стена Западът много силно беше прегърнал религията и говореха много за Бог, не за друго, а защото от другата страна не говореха за Бог или го заклеймяваха. Като падна стената Западът започна да абдикира от религията въобще, започна ударно да я извежда. Дори един френски депутат беше казал „Бог вече не е на мода“. По тази причина реших, че този процес не е завършил. Той ще продължи и реших да видя до къде ще стигне. Книгата е един вид художествено предупреждение. Защото както непредубедено започнах да разглеждам процесите, които биха се случили. Така стигнах до изводи, които изобщо не ми харесват. И затова и стана такава книгата. Не бях решил да пиша страшна или мрачна книга.
Оказа се, че 2054 година е великолепна година по няколко причини. Първо е точно 1000 години от Великата схизма, когато са се разделили източното православие от католицизма. Второ – всички сметки показват, че именно 2054 година ще свърши петролът, което, както виждаме вече не е чак толкова страшно, измислиха какви ли не други начини и средства да държим непослушните хора и нации в енергийно подчинение. В книгата има доста анализи, които някои хора прескачат и казват, че са ненужни в художествената литература. А според мен е нужно, защото обяснява какъв е „ъндърграунда“ на книгата, от къде тръгват нещата.
Тази книга не е фантастика. Но няма художествена литература, научна фантастика или фентъзи, която да не говори за проблемите към днешна дата. Проблемите, които аз виждам днес съм си позволил да ги развия, да видя до къде водят. Но не водят до нищо добро. Ако искаме да предотвратим това, което би могло да се случи, трябва днес да взимаме решенията. По тази причина съм се опитал да пиша книгата като историк от 2054-та година.
Това, което се случва днес тук е ужасяващо. Щем или не щем в момента сме вързани към християнството – седмицата ни е под тази идея, календарът ни е такъв, изразите ни в ежедневието дори половината са такива. Всичко това е дълбоко вкоренено за нас. И защитавам тезата, че никой не може да избяга от собствената си религия. Не казвам, че ние имаме единственото решение или че някой друг го има. Но в крайна сметка духовното е едно за всички хора. Така, както в Индия си имат собствени идеи и философии за Бог, така и ние си имаме. И не можем чрез външна намеса, четене на дебели книжки да си променим собствените концепции и възгледи. Можем да приемем някаква философия, може да ни хареса, можем да приемем някаква мъдрост, но не можем да извадим генетично кодираното, което вече 2000 години носим. Този, който реши, че ще бъде с нова религия, т.е. вероотстъпник, не той, не децата му, а внуците му евентуално ще бъдат.
На мен ми се струва, че рано или късно всички религии ще погледнат в една посока. Това е неизбежно. Както е неизбежда идеята за световна конспирация – ще има едно правителство, едно управление. Няма нищо лошо в това. Проблемът е, че като човечество, като глобална общност ние все още не можем да си представим, че може да има някаква власт и управление, което да бъде базирано на хуманни принципи. А не можем да си го представим защото ние не ги изповядваме и проблемът е в нас.
Затова смятам, че човек тихичко трябва да започне да работи върху себе си. То не би трябвало да е спирал … Големият проблем го виждам … мога да го синтезирам в едно – Нощта на Оскарите. Нощта на Оскарите е коренът на злото. Не за друго, а защото налага една култура, в което разбира се няма нищо лошо. Но налага една култура на състезанието. Нашите деца от малки вече се състезават. Дори и това, че се състезават за място в детската градина … е ужасяващо и потресаващо. А те не трябва да се състезават. Всеки от нас като индивид, като личност е част от цялото. Работейки със своя логос, със своята сила да въздейства на околния свят и на околната среда, той работи за цялото. Не може да има щастие, когато има нещастни хора. Докато има гладуващи и плачещи деца в Африка, докато те са повече от нас, ние не можем да бъдем истински щастливи. Можем да имаме щастливи моменти. Можем като общност да се развием до там, че да живеем в един свят, в който няма насилие и няма беди, които сами си причиняваме.
Разработих инструментариум от понятия, наложи ми се да въведа и 6 нови философски понятия, които не намерих. С този инструментариум започнах да разглеждам първо християнските постулати, след това и други неща. Така стигнах до много интересни заключения. Във втората част на книгата ще разгледам прераждането. Още нямам концепция за него, но ще си разработя. Стигнах до интересни заключения – Логосът, или това, което християните наричат Словото – това е на практика действената сила. Ако приемем, че имаме едно творческо начало, каквато е концепцията за нашия свят, и ако приемем, че има една канава – мирозданието, което християните наричат Свети дух, е действената сила, силата, която може да въздейства, е просто Логосът. Затова е толкова силно и словото. Затова писаното слово никога няма да изчезне. Може да го четем от електронен четец, може да се прожектира, но няма да изчезне.
Много се говори за това, че навлизаме в нова ера – ера на духовното. Част ли е от това Вашата книга?
Тази концепция, за навлизане в нещо ново не е наша. Във всички времена се очаква да се случи нещо. Краят на света е идвал много пъти. На мен изобщо не ми харесва тази концепция по две причини. Първо тя залага на все по-голямото отделяне на идивида и даването му на все повече права да се самоопределя. Няма нищо лошо. Всеки трябва да има достойнство, всеки трябва да има сила. Но, струва ми се, вече сме в края на процеса, в който човек се обожествява, дава му се правото да взима много крайни решения. Това се рекламира именно с новото време, в което ще има не знам какви си чудеса. Към днешна дата е истинско чудо, че дори сме оцелели, при положение, че стигнахме до невероятни умения да се изтрепем като човечество, а не сме мръднали и на една педя в начина, по който възприемаме света. И филми, всичко се върти около старите човешки страсти. Ние не сме мръднали и милиметър напред в преодоляване стремежа за задоволяване на тези страсти. А в крайна сметка ние трябва да ги надрастнем.
Ние сме живи хора. Ако не бяхме нямаше да можем да се възторгваме от един хубав залез, от красива планина. Възторгът ни прави живи хора. Трябва да се опитаме да се държим по-високо в тази скала на усещанията.
Животът е дар от Бога.
Четенето е най-добре кодираният логос. За мен високата литература трябва да бъде като два шамара и писателят да остави главата ти в посока, в която иска да гледаш. Така се е случвало с мен. Когато съм чел Булгаков, Казандзакис, много други. Тръгнал съм на битка с командири, на които вярвам. Това трябва да бъде писателят – командирът, на който вярваш.
Още в kafene.bg:
"Кастинг за месия" – Петър Делчев