Дървените стъпала към къщата ни поскърцват и сякаш няма никакво значение, че са минали петнадесет години. Време, през което очите се научиха да гледат какво ли не, а сега рисунките ми по стената на стаята ме дърпат към детството. Някой, може би леля ми е почиствала редовно, защото забравата не се е подписала по книгите. А дневникът ми, сам, но незабравен, скрито очаква на старото място, под възглавницата. Причува ми се даже и кукуригане…
Мамо, ти никога няма да узнаеш, че помня как ми четеше африкански приказки. За момъка Киа-Тумба, дето искал да се ожени за дъщерята на слънцето и луната. Понякога ми говореше и аз приемах само нежният ти като боязлива пролет глас. Смисълът на думите оставаше скрит. Като морето, играещо на криеница зад къщите ни. Бях си помислил, че един стар познайник, петел, го е изпил в августовската суша. Като се издължих, развеселяваше вечерите с историите на Ян Бибиян. Сърбяха ме краката и ръцете за белите на дяволчето Фют, и дърпах опашката на котарака за отмъщение,че не бива да ги опитвам по моя си начин. Спираше ме твоето очакване, че ще бъда добро дете. Виждах често, че очите ти са плакали и не исках да те карам да си тъжна и заради мен. Болката, причинена от баща ми, стоеше като буца пред теб и дълго не се осмеляваше да я отместиш. Мисля, че и двамата се зарадвахме, когато той метна сакото си и изчезна. Забрави да се обади, но хорската злоба не забрави да ни извести, че се преселил в друго село, на стотина километра от нашето.
Преживяванията от първите ми седем години са колкото да се запишат в една ученическа тетрадка от двадесет листа.
Бяхме отишли без покана на гости при баба и дядо, родителите на баща ми. В неозначено дори на картата градче, дето не му се разделяше със селските дворове, по която личаха стъпките на домашни животни. Баба Станка и ти, мамо, нямаше изглед да станете приятелки. Всяка си беше откъснала някаква част от баща ми и я употребяваше както намери за добре. И там, в двора, в сезона на калта, се намираше и външната тоалетна. Споменавам външната, защото после се оказа, че е направена и друга, в къщата, но без канализация за мръсната вода. А до нея се подпираше и кокошарника с не знам колко на брой бели и червени кокошки, и един петел, приличащ на овчарка, дето кукурига.
Първият път, когато се запътих натам, той подуши около мен непознатата миризма и застана пред вратата. Погледах го, но в тези очи – зърна от черен пипер, – не намерих милост. Кривнах наляво, към навеса с дърва и навесени за сушене чушки, и се изпиках. Вторият път обаче възпитанието ми изостана с една крачка се насочих напред. Петелът стоеше на пост. Почудих се дали и той не използва тази тоалетна и не иска да му я цапам. Вместо да почака да му се примоля, изненадващо скочи срещу мен. Уплаших се толкова много от тежината на червено-кафявата топка, че едновременно изкрещях и ритнах тялото. Жените на бегом излязоха от вътре и баба се зае да успокоява петела си, мама ме притисна до ухаещата си на супа дреха. Тогава под намръщения поглед на баба Станка, от който валеше дъжд и духаше едновременно вятър, мама ми показа вътрешната тоалетна.
Не можех да преглътна, че един петел, та дори и бабин, ще се прави на по-силен и няма да ми отстъпи за няколкото дни територията си. Помислих си дали да не отклоня вниманието му, замеряйки го с камък. Да го излъжа, че приемам надмощието му, като му донеса парче хляб. Притеснението лазеше по диафрагмата ми, момчешката хитрост пристъпваше от крак на крак. Още не бях стигнал в учебника до урока за предпазливостта. Но видях как котката се ежеше на кучето и то въпреки алчните си зъби я остави на мира. Сложих страха си в десния джоб на дънките и атакувах отново. Ритникът ми беше изнервил, но не и потушил борбата за надмощие. Черният пипер в очите ме поръсваше, та дано от лютичкото се затичам да търся вода. Пернатият започна да ме плаши със звуците си, но бях решил сега, а не след година, да застана зад тази врата. Изненадата ми го видя миг преди да ме клъвне и успях да вдигна лявата си ръка за да се предпазя. Болката измести вида на потеклата кръв.
Маминото търпение се беше строшило като яйце и тя пристигна въоръжена с брадвичката, досега мирувала закачена на черницата до чешмата. Стана ми смешно. Не исках да съм на мястото на хладното оръжие, топящо се в ръцете ѝ. Оттук се вижда най-хубавата картина, нарисувана в живота ми. Една срещу друга застанаха две жени. Възрастната – висока, със сбръчкана кожа, по която се стичаха годините. Прегърнала домашния си звяр, укротен и смален от грижовността й. Лицето ѝ светеше – луна, почесваща се в остротата на наточена скоро коса. Тревите, които трябваше да се смалят, преди замаха, бяха мамините намерения. Лицето на мама белееше още по-силно, като че ли по него беше полепнал многогодишният тебеширен въздух от класната стая, където преподаваше история и география.
Скрих се и зад прозореца на лятната кухня и запечатвах събитието. Думите им се боричкаха, но не разбирах кой е победителят. Бабиният поглед начерта пътеката, по която трябваше да си отидем от дома. Пътеката се бутна в мама и тя, усетила омразата, сложи на земята брадвата и грабна птицата от бабиното гнездо. Стреснатият петел нямаше опит при подобна ситуация. Мълчанието му оцвети белотата на мамините бузи с леки розови мушкатови пъпчици. Дръвникът обгърна едрото тяло. Левият крак затисна буйния нрав и ударът сложи точката. Гордостта на петела изхвърча като кръв настрани и след секунди изчезна. Животът в него подскочи три пъти и се предаде. Майка пусна чешмата и започна усърдно да се мие. Не можех да повярвам, че заколи петела. Самата тя не знаеше допреди минути, че силата ѝ ще прескочи оградата на търпението.
Баба извади от гнева си проклятие, което разлюля клоните на дърветата в двора, и се заключи някъде, та повече не я и видях. Дядо ми, слял се с тишината, някак странно се усмихваше и си наливаше домашна ракия. Не познавах гласа му, познавах само дъха на кожа, ябълки и ментови бонбони, скрити по дланите му, докато рошеше косите ми. Той ми подаде едно орехче, неговият начин за сбогуване, и аз си го имам и досега в шкафчето при книгите си.
Тръгнахме си, понесли чантата с багаж и раздялата, която кой знае защо за мен не означаваше страх и криене, а смях, овъргалян в прах и кал, и превърнат в спомен за един петел.