Облачно времето, ама сърцето – пее. Питам го аз: Каква е таз песен, сърце? То не казва. Пее си. Отидох в кухнята да стопля водата, я за чай, я за друго. Изстисквам и лимончето. И сърцето ми намигва. Ослушвам се дали няма да рачи да издаде тайната. А дано, ама надали – подмина ме и сега. Изпих си всичкото като добро дете. Сърцето си тупти в такт с неговата песен, няма и намерение да споделя каквото и да било.
Хайде пак в стаята пред компютъра. Викам си, сигурно ако не го питам само ще си каже. Така само зор му давам. Отварям мейла, изтривам поредните няколко писма – спам, преглеждам нюзлетерите – нищо лично. Минавам към фейсбук и пресата. Моля – това не го правете у дома, особено в неделя или в единствения почивен ден – само и единствено политика. Статии, статии и всичките коя от коя по-черни. Ама какви да са? Скоро ще чукне следващото лято, а онези в парламата хал-хабер си нямат да си отиват, а народът им пее, пее и все една песен – оставка. Какво мислят тез персони да правят не знам. Ама да оставим лятото – още е зима или поне февруари, макар че навън си е същинска пролет. Пролет е и още как! Ама не е каква да е – а украинска! За разлика от нас у тях валя сняг. Много сняг валя и кръв тече. Хората излязоха от къщите си и вместо да мърморят и високоумстват колко им е зле, отидоха на Майдана. Там ядоха, там пиха, там спаха, там се събуждаха. Там живяха. И извикаха пролетта. И тя дойде. Сърцето пак намигна, този път, обаче и аз чух. Защото влязох в тона на песента – за Украйна:
Пей сърце, пей за Украйна –
за свободната нова земя,
пей за силата безкрайна,
пред която светът онемя.
Пей сърце, пей за Украйна –
стана пример за всички отвред
и победата е трайна
пренарежда световния ред.
Пей сърце, пей за Укарйна
и недей да заспиваш нощес,
че земята ти – незнайна
тъне във кал и тежък регрес.
Пей сърце, Пей за Украйна,
че България днес е наред,
да се вдигне – всеотдайно
наща пролет да цъфне навред.