Панайот Панайотов е роден в Айтос. През 1976 г. завършва Музикалната академия в София. Два пъти е носител на Гранд при на фестивала “Златният орфей” (1979 и 1980 г.). Има 16 албума. Негови са хитовете “Шопкиня”, “Момчето, което говори с морето”, “Охридското езеро”, “Обич” (“Искаш огън да ти дам”), “Кристина”, “Горчиво вино” и др. Изпълнява песни на Том Джоунс, Хосе Фелисиано, Ролинг Стоунс, Енгелберг Хънбърдинг. Любимият му певчески стил е евъргрийн. Работил е дълго време в Швеция, Норвегия, Финландия. Избран е за най-добър глас на фестивала в Кастълбар (Ирландия) през 1980 г.
Панайот Панайотов даде това интервю специално за kafene.bg.
В детските си мечти виждахте ли се певец?
Да. В детските години много ме теглеше да пея песнички. И нищо друго не съм си мечтал да бъда освен певец. Израсъл съм в артистично семейство. Баща ми беше артист. Така че смятам, че магията изкуство не е случайно у мене. Тя е наследствена, нося си я.
Какво е музиката за Вас?
Музиката е призвание, нужда, глад. Макар че много уважавам тишината, много често се хващам вече, че обичам да слушам само тишината. Това е антиподът на другото – музиката, което ме зарежда. Ако няма тишина, няма да имам глад за музика. Не мога 24 часа вечно да слушам музика. А, като пътувам с колата, не мога да слушам музика, защото шумът от движението все пак ми пречи. А музиката не се ли чува кристално ясно или да се възприема с всички клетки, тя не ме привлича. Искам да кажа, че редувам качествена музика с тишина. Обикновено на вилата – тишина. В София – музика. В интернет – обожавам балканската популярна музика.
Какво Ви впечатли напоследък?
Случайно попаднах на един млад македонски изпълнител – Тоше Проески. Запомнете това име. Той пее народни песни, но ги пее съвсем съвременни като чувство. Големият му хит е “Яно моме”. Това момче ме разтърси. В Интернет видях едно малко клипче, но с много качествен звук. Той пееше “Яно моме” в някакво магазинно предаване на македонската телевизия. И не с динамичен микрофон, какъвто използваме ние, а с брошка – микрофон за говорене. Пееше пред публика – на живо. На една от песните, които изпя, отзад един китарист му свиреше с електрическа китара. Останах възхитен. Космите ми се изправиха. Жива музика! Балканска. Народна музика, обработена в поп вариант. Това е любимият ми стил, може би не знаете.
Една от актуалните теми, по които обичам да говоря, е състоянието на балканската поп музика и българското влияние.
Искам да подчертая, за пореден път се убеждавам, че с държавите от бивша Югославия, в това число и Македония, не можем да се мерим. Не мога да кажа, че са ни задминали, защото те си вървят все нагоре-нагоре, а ние – все надолу, назад. Говоря в областта на поп музиката, не нещо друго.
Иначе моите фаворити от бившите соц. държави не са македонците, макар че Драган Миалковски е един от любимите ми певци – македонец. Той е от старата гвардия, от моето поколение. Той е автор и изпълнител на песента “Тамбуро, моя”, която е в моя репертоар вече.
Моите фаворити са хървати, сърби, черногорци, босненци. Сред тях са Здравко Чолич – босненец, Хари Варишанович – фронтменът и лидерът на бившата група “Мата хари”. Спомнете си Евровизия преди две години – в Гърция. Там той се класира на трето място с песента “Лейла”. Първи бяха “Лорди” от Финландия, на второ място остана руснакът Дима Билан. С много малка разлика на трето място се класира моят човек – Хари Варишанович. Той изпя единствената песен, която се запомни на този фестивал Евровизия. Тази песен даже ме разплака.
А кои са Вашите учители в професията?
Точно тези певци – Здравко, Хари Варишанович, Оливър Драгоевич. Естествено, англосаксонската школа е първоизточникът на всичко. Пял съм и продължавам да пея песни на Том Джоунс, доколкото мога да ги интерпретирам с моя глас. Казвам го със съжаление, защото, като се съпоставя с него, идва ми изобщо да не си отварям устата. Но въпреки всичко имам честта и куража.
А музиката, която ни подаряват Том Джоунс, Хосе Фелисиано, Стиви Уондър е един дар от Господ.
На българската публика душевно й е по-близка балканската музика. Но това е съвсем разбираемо – по географски причини и т.н.
В последно време вкъщи си пея за удоволствие само стари евъргрийни – американски, английски, песни от моето време. Обзела ме е една носталгия по това време.
По-лесно ли е да се наложи човек днес в музикалния бранш, отколкото е било по времето на Вашите първи стъпки в тази област?
Явлението да се наложиш няма нито географско понятие, нито времево измерение – в кое време живееш. Я се наложиш, я не. Никаква гаранция няма, че някой ще се наложи. Говоря за музикалния бранш. И никой не може да каже в кое време е било по-лесно и кога ще бъде по-трудно.
За мен музиката е потребност, а не някакво развлечение или въпрос на трудност. За мен това занимание е призвание. Сега на тези години съм убеден, че е така. Преди 20 – 30 години се съмнявах дали е било призвание, дали хоби, дали занаят. Сега вече за мен това е призвание и необходимост.
Ако трябва отново да избирам с какво ще се занимавам, ще избера същия занаят. Само че, ако имаше начин да имам малко опит, за да си запазя нервите. В началните години на кариерата, имайки вече този опит, да знам как да реагирам на някои места. Вече съм изхабен, изнервен, разколебан на моменти. Това много зле влияе на един творец.
А в момента върху какво работите?
На концертите, в които участвам, представям последния си албум “Шопкиня 2”. Песните в него са нови. Иначе съм артист на повикване. Получавам предложения по телефона. Канят ме фенове, които имат нужда от моите песни.
А на сватби пеете ли?
Да – сватби, празненства. Всичко, което носи трапезна музика, български трапезни песни. Пея навсякъде. Аудиторията е разнообразна.
Как се чувствате след 33 години на сцената?
Ами, чувствам се ветеран. Нямам толкова голяма натовареност, колкото преди години, когато правех много повече концерти. Сега имам хъс, имам енергия, възможности, но причините са някъде другаде сигурно.
Имате ли любима песен от Вашия репертоар?
Как да нямам. Във всеки случай не казвам всички песни са ми любими, защото имам такива, от които никак не съм доволен.
Любими песни са ми “Момчето, което говори с морето”. Не мога да кажа колко пъти съм я изпявал. “Охридското езеро” ми е любима песен. Може би най-се разтапя сърцето ми, като изпея “Една зима с Кристина” Това е един голям хит на Здравко Чолич от 1976 година. Тя ми е най-мила. Претърпяла е две кавър версии в мое изпълнение. Също, както и “Момчето, което говори с морето”. Просто преди години изпях един път, не ми хареса и преди 13 години ги направих още веднъж. И няма никаква гаранция, че след 10 години няма да ги направя още веднъж.
Преди време имахте идея за общ концерт на мъже поп изпълнители в България. Защо не се осъществи?
Не се осъществи по стара българска традиция. У нас нещата много бавно узряват. Още по-бавно втасват, а пък дали ще станат – няма гаранция.
Аз съвсем наскоро направих опит да изпеем една обща песен. Търся възможност да събера няколко певци на едно място и да изпеем една песен. Това е енергията на няколко човека, а не само на един. И вторият ми опит също не успя. Не можах да организирам моите колеги. Няма да им съобщавам имената. Този път ангажирах и мъже, и жени. Направих им покана. И започна едно ходене по мъките – като че аз съм един дежурен телефонист и само това ми е работата. Вместо да получа разбиране и съдействие от моите колеги, се чуваше – “Ами, да, ще видим”, “Обади ми се утре” и т.н. Много се извинявам, обаче такива отговори при мен не вървят или вървят само един път.
А накъде върви българската поп музика?
Надолу. Стремително, стремглаво надолу. Изглежда посоката надолу е много дълга, щом като още не можем да ударим дъното.
Чалга явлението, колкото и да ме отвращава като явление, констатирам, че работи много по-професионално от нашия бранш. И не случайно завладя пазара. А ние от поп гилдията не можем все още да се обединим.
Сетих се за още един удар от непозволените в корема. Бургаският фестивал спира да се занимава с поп певци от нашето поколение.
За фестивала “Бургас и морето” ли става дума?
Да. Щели да се занимават само с млади банди.
А, те са обявили някаква възрастова граница ли?
И стилова може би.
Ама, официално е обявено?
Не знам дали е официално, но де факто всички песни на по-възрастните изпълнители и композитори, които са предложени, са отхвърлени. Това е едно безобразие. Поздравявам община Бургас. В кавички я поздравявам.
Това беше единственото място, където може да се покаже свястна нова българска песен. Като казвам свястна, няма ограничение за никой. Сега, обаче, вече има ограничение за някои.
Кои са любимите Ви български изпълнители?
От женските гласове лидерката ми е Петя Буюклиева. Тя е страхотна певица. Харесвам също Тони Димитрова и Силвия Кацарова. Имам си и двама любими певци от мъжкото съсловие – Наско от Б.Т.Р. и, разбира се, Данчо Караджов.
Работил сте доста време в Швеция, Норвегия и Финландия. На какво се научихте там?
Да пея дълго време песни, без да се изморявам, а да ми доставя удоволствие. За всеки глас най-истинската школа за шлифоването и усъвършенстването му е кръчмата. И в Скандинавия това е много удачна кръчма, защото се пеят по много песни. Пял съм по кораби и на сушата – в заведения, нощни барове, локали, дискотеки… На вечер ми се събираха към 40 песни. Такъв е регламентът там. Но съм се чувствал много добре.
Разкажете някоя интересна случка от този период във Вашата кариера.
Пеехме на един кораб, който обслужваше Хелзинки – Стокхолм. Казваше се “Силвия – Регина”. Корабът пътуваше през нощта и имаше огромно вълнение. Дансингът – отрупан с народ. Повечето танцуващи двойки бяха пияни, естествено. Шведите и финландците така се забавляват на кораба. Хората там доста свободно се държат. В един момент аз толкова се бях отнесъл – понякога, като пея балади, си притварям очите. Нормално е, всеки певец го прави. И изведнъж един от пътниците ме фрасна с микрофона – просто бутна стойката с микрофона, свитки ми излязоха…
Имаше ли поражения в зъбите?
Нямаше. Устната ми леко се напука. Но най-интересното, първата реакция по стар български обичай – тръгваш да се разправяш. Там обаче това е строго забранено. Саморазправа, побоища, скандали. Колегите ме дръпнаха точно навреме. Защото аз вмомента не мислех. Понякога ръката ми действа преди мозъкът да реагира. Беше голям майтап. След това се смяхме много.
Човекът беше пиян. Удари ме съвсем неволно. Хилеше се, лигите му течаха.
Такива проблеми съм имал много. В България са ме дърпали по сцената жени.
Това са все пак Ваши почитателки.
Да. Не ги интересува, че аз пея. Те искат да ме дърпат за нещо и да сляза от сцената. При тях да отида.
Сега вече имам по-зрели фенове. Те повече се захласват в текстовете на моите песни.
Много хора вече ми казват – “Вашите текстове са по-различни”. Преди не ми е правило впечатление това нещо. Просто, така са направени песните, така ги изпявам. Като че ли част от българската публика, за съжаление не цялата, иска да слуша, а не да си щрака с пръсти.
Жалко, че нямаме твърдо лоби в България за нашего брата поп музиканта, поп певеца. Нямаме си здрав гръб, който да ни уважава, да се грижи за нас. Липсва ни един добър продуцент да го наречем – с неговата телевизия. А този човек няма изобщо да загуби.
Много хора се интересуват от нашите песни, не само от моите, и не могат да стигнат до тях. Няма нито телевизия, нито пазар за музикалния продукт. Няма информация.
Вашата професия е много динамична. Вие как релаксирате?
Дойде сезонът за косене на тревата. Кося на вилата с ръчна коса. Дворът ни е много голям. Обръщам сеното, за да се изсуши. За мен това е много тежък труд, но искам да го правя, защото страшно ме успокоява. Чувствам се здрав, силен, чувствам, че живея.
Вие сте и композитор. Как се вдъхновявате?
Е, измислил съм песни. Не съм композитор, аз съм мелодик.
“Шопкиня” аз съм я измислил. Написал съм музиката и текста на “Айтозлия, майко, сливналия”.
Как идва вдъхновението?
Еми, как, не знам, идва си. Например за песента “Потърси ме в Родопите” се връщах от един концерт в Рудозем. Надишах се на въздух в Родопите и, слизайки надолу по пътя към Асеновград, нещо ме накара да спра. В колата винаги нося диктофон. Включих го. Изтананиках си мелодията. Думичките после ми дойдоха. Но това беше конкретно емоцията, която преживях.
Какво още не сте успял да направите във Вашата музикална кариера? Има ли такова нещо?
Как да няма. Сега, като гледам напъните за Евровизия бг, считам, че това е едно от нещата, които не съм могъл да направя. Не зависи от мен, но така констатирам. Не ми пречи да го видя. Една песен, която аз ще изпея, съсвем спокойно може да представи България. И лесно може да стане. Това си е една моя даденост, която не може да се реализира по много причини. Проблеми – много. Виновни – много. Естествено, аз съм №1 виновният.
Какво ви даде музиката?
Даде ми известност. Даде ми моето лице. Познава го цяла България. Тук-там и гласа ми познават. Даде ми и много приятели. Даде ми много завистници, много неприятели, злобари, хора, които много често се заяждат по улицата заради името ти, заради това, че си Панайот Панайотов. И аз не им оставам длъжен. И, ела да видиш какво става – скандалчета български.
Какъв е човекът Панайот Панайотов? Какво не знаят Вашите почитатели за Вас?
Страхувам се, че всичко знаят. Едва ли не съм един прочетен вестник.
Аз си имам доста тайни. Смятам, че не е удачно да ги споделям. Не е разумно от моя страна да се разкривам сто процента. Ще цитирам една моя фенка, която казва – “Много обичам, вас артистите, да ви гледам на сцената, но не искам да ви знам личния живот”.
Защото може да се разочарова.
Точно така.
Какво ще пожелаете на читателите на kafene.bg?
По-често да се срещаме с тях на живо, не по Интернет. На живо, където аз съм с микрофона, а те – долу, да слушат.