Откъс от ,,Щастието е чаша чай с теб" от Мамен Санчез. Повече за книгата прочетете тук.
Един братовчед на Солеá – така го нарече тя, „братовчед“, макар Атикус вече да бе заподозрял, че това обръщение между членовете на клана е по-скоро обичай, отколкото реална роднинска връзка – имаше бизнес в Сакромонте*. Ставаше въпрос за фламенко спектакъл за туристи, който се изнасяше в една от пещерите на хълма, подходящо белосана и украсена, с малък подиум и дървени маси, изрисувани на цветя.
– Ето там са живели прадедите ми – обясни Солеá на шефа си, сочейки му мястото. – Имали са петнайсет деца, от които са оживели девет, като най-голямото е баба Ремедиос. Там, в дъното, е било огнището, тук, по средата, са спали и не са имали вода. Носели са я от реката в глинени делви, като двете пред вратата на къщата, с едно магаре. Цял ден надолу и нагоре. Името му било Хенаро.
– На прадядо ти?
– Не! На магарето! – Солеá прихна.
Не бе спирала да се смее, откакто се прибра у дома. Беше като растение, чиито корени са стигнали до вода и сега жадно пие и разцъфтява.
– Магарето живяло петнайсет години в къщата – продължи да разказва тя. – Било е играчката на децата и преди всичко – на баба Ремедиос, която го обичала, сякаш е човек, представяте ли си? Обаче магарето остаряло и когато вече не можело да носи вода, прадядо ми го разменил за по-младо. Веднъж оттук минали пътуващи търговци, които отивали към Мадрид, и той сключил сделка с тях: магаре за магаре, плюс няколко ярета и не знам какво още. Баба неутешимо плакала за Хенаро и изобщо не искала да вижда новото магаре, което било черно като дявола.
Докато говореше, Солеá отмяташе кичури коса от лицето си. Атикус вървеше до нея на повече от метър дистанция, за да не предизвиква подозренията на многобройните й братовчеди, като се опитваше да крачи с нейното темпо по стръмния хълм. Вечерта се спускаше по фасадата на Аламбра и тя бе придобила светлокафеникав оттенък, като цвета на циганска кожа.
– Новото магаре се оказало много умно – научило само пътя до реката, без някой да му го показва. Прадядо ми пляскал с ръце от радост каква добра сделка е направил. Но не щеш ли, един ден, по средата на пътя от реката към къщи, магарето било застигнато от буря. Завалял пороен дъжд… – Солеá направи драматична пауза. – И, ай! Горе, от пещерата, баба ми видяла как от него започнала да се стича черна боя… Новото магаре всъщност се оказал старият Хенаро! Търговците го боядисали и го продали на собствения му господар!
– Било е същото магаре?
– Абсолютно същото, господин Красман! Самият Хенаро!
Солеá спря да си поеме въздух и междувременно събра косата си на висок кок. Закрепи го с две фиби и продължи да се катери. Вятърът милваше лицето й, зад гърба й светеше Аламбра, а до нея вървеше Атикус Крафтсман, останал без дъх.
– Това смешно ли е? – попита боязливо той.
– Разбира се, че е смешно! Петдесет години се смеем с тази семейна история.
– А може ли и аз да се смея, въпреки че не съм от семейството?
Солеá спря и го погледна право в очите. Обмисли внимателно отговора си и накрая каза:
– По-добре – не!
На входа на пещерата ги очакваха братът на Солеá – Томас, братовчедът Арканхел и организаторът на спектакъла с прякор Смахнатия – и тримата застанали с ръце на кръста.
Автобусите с туристи започнаха да пристигат от дъното на улицата. Атикус сдържано поздрави тримата мъже и придружаван от Солеá, влезе вътре, където танцьорките, все сестри и братовчедки на Солеá, бяха облекли традиционните фламенко рокли и бяха закичили карамфили в косите си.
Сестрата на баба Ремедиос – Долорес, беше на пост, седнала в дъното на сцената на стол като на трон, а до нея имаше два празни стола, на всеки от които бе подпряна класическа испанска китара. Косата на Долорес бе прибрана в голям кок, главата й бе украсена с огромно цвете, а на ушите й висяха тежки обеци, които навяваха усещането, че всеки момент ще се откъснат и паднат.
Мястото, което служеше за гримьорна, бе отделено с копринени завеси.
Там се настаниха да гледат спектакъла Атикус Крафтсман и Солеá Абад Ередия, рамо до рамо и с една гарафа с вино, лимон и лед.
Около двайсетина японци седнаха на първите редове, зад тях – шумна група американци, а най-отзад – няколко двойки. За по-малко от десет минути залата се напълни с хора.
– Днес ще танцува Пияната – каза му Солеá и сподели: – Горката, още от дете е такава.
Жена на средна възраст се заклатушка към средата на подиума и затрака кастанетите с умение, което възхити англичанина. После с много грация се впусна да танцува, въпреки че Солеá клатеше неодобрително глава и си шепнеше нещо с братовчедките си.
– Живееше на улицата, представяте ли си? – каза тя в ухото на Атикус.
После излязоха по-младите. Японците викаха: „Оле! Оле!“, и снимаха с цифровите си апарати.
С викове и пляскане на ръце леля Долорес окуражаваше танцьорките. Те влизаха в гримьорната, сменяха роклите си, „не гледайте, мистър“, и излизаха пременени с друго цвете в косите, с други обувки и с още по-пламенни погледи.
След два часа представлението свърши.
Предоволни, туристите започнаха да напускат помещението и Атикус също се изправи, готов да тръгва към къщи.
– Къде тръгнахте, господин Красман? – изненада се Солеá. – Сега започва хубавата част, само да излезе и последният чужденец, извинете за думата.
Беше дванайсет през нощта.
Смахнатия отиде да затвори след последните гости, а останалите отместиха столовете. Арканхел взе китарата, застана в средата и започна да свири.
Атикус усети как някаква странна магия прониква в тялото му и го завладява изцяло. Смахнатия започна в такт да удря по дървения сандък. С беззъбата си уста старата Долорес издаде характерния вик и някаква младежка сила я понесе напред. Започна да танцува.
Момичетата разпуснаха косите си и се събраха в центъра на подиума, заобикаляйки старицата. Всички танцуваха, движейки пръстите си с невероятна грация. Можеше да се усети движението на кръвта в телата им от краката до главите, докато група момчета, воглаве с Томас, застанали отстрани, просто ги изяждаха с очи.
Атикус не можеше да откъсне поглед от гъвкавите им талии, от краката им, които от време на време се подаваха изпод воланите. Омагьосваха го глезените, потта, развълнуваните гърди, мекотата на косите по гърба, дланите, потракващите токове, напевите на бабата, плачът на китарата…
Малко по малко пещерата се напълни с други мъже и други жени, с други китари и други гласове, докато от толкова страст вече не можеше да се диша.
След цяла вечност в това хипнотично състояние Атикус си даде сметка, че Солеá не е до него. Потърси я с очи и я откри в една тъмна ниша на пещерата. Някакъв млад мъж я ухажваше и тя му позволяваше. Бе обгърнал кръста й със силната си ръка, а тя бе отметнала глава назад. Той се навеждаше да й прошепне нещо, тя се смееше, слагаше ръка на устните си и му изпращаше въздушна целувка.