Откъс от "Хиляда и една нощ" – 19 истории, в нов прочит от Ханан ал Шейх (издталество "Сиела"). Повече за книгата вижте тук.
Шахриар и Шахразад
Живели някога, много, много отдавна, двама царе, които били братя. По-големият – цар Шахрияр, владеел Индия и земи-
те между Индия и Китай. По-младият – Шах Заман, царувал над Самарканд. Шахрияр бил толкова могъщ и силен, че дори дивите зверове треперели пред него, но към поданиците си бил справедлив, благ и милостив – също като клепача, който пази окото. А подани- ците на свой ред му отвръщали с преданост, покорност и почит. Една заран Шахрияр се събудил, обзет от копнеж да види по-малкия си брат. И с удивление осъзнал, че не е виждал Шах Заман от десет години. Затова повикал своя везир, който бил баща на две дъщери – Шахразад и Дунязад, и му заповядал незабавно да иде в Самарканд и да доведе брат му. Везирът пътувал дни и нощи наред, докато накрая стигнал до Самарканд, където цар Шах Заман го посрещнал радушно и дал угощение в негова чест, а везирът го известил: „Цар Шахрияр е в добро здраве и копнее да зърне лицето на Ваша милост, затова ме проводи да Ви поканя да му гостувате“.
Зарадван, Шах Заман прегърнал везира, рекъл му, че той също много се е затъжил за брат си и начаса ще се приготви за отпъту- ване. Не след дълго всичко било готово: свита, коне, камили, овце за месо за из път. Щом чул ритъма на дайретата и зова на зурните, обзет от радостна възбуда, че ще види брат си, Шах Заман не се бавил и миг повече. Втурнал се в покоите на жена си, за да си вземе сбогом, но за свой ужас я заварил в обятията на един роб от кух- нята. Причерняло му пред очите, всичко наоколо му се завъртяло, като че ураган го понесъл.
– Целият Самарканд е в краката ми, а собствената ми жена ме мами! И то с кого? С друг цар? С някой пълководец? Не – с роб от кухнята.
Яростта му била толкова голяма, че извадил меча си и съсякъл жена си и роба, а след това завлякъл телата им до най-високата кула в двореца и ги хвърлил в рова долу. Сетне, със сърце, кървящо от скръб и мъка, придружен от везира и свитата си, напуснал свое- то царство.
Но вместо менящите се гледки по пътя, красотата и покоят на клисурите и планинските възвишения да разведрят Шах Заман, те още повече усилили чувството му за безизходност и загуба. Ко- гато пристигнали в Индия, той прегърнал брат си, цар Шахрияр, а царят го настанил в двореца като скъп гост. Дните минавали, а Шах Заман ставал все по-блед и по-блед, докато накрая съвсем загу- бил апетита си. Цар Шахрияр гледал как линее брат му и решил, че може би тъгува за дома. И една сутрин го запитал:
– Драги братко, защо не дойдеш да половуваме заедно? Тръгваме на лов за елени и ще се върнем след десет дена – тъкмо навреме, за да потеглиш обратно за твоето царство.
Но Шах Заман отвърнал:
– Не мога сега. Много съм съкрушен и угрижен. В душата ми е зейнала рана.
Цар Шахрияр настоял отново:
– Може пък оживлението и възбудата от преследването да те привдигнат, братко, и да излекуват раните ти.
Цар Шах Заман бил непреклонен:
– Не мога, остави ме тук, тръгвай и Бог да те пази.
Тъй като не искал да притиска брат си, цар Шахрияр прегърнал Шах Заман и се отправил на лов със свитата си. Шах Заман останал сам в покоите си – сядал, ставал, място не можел да си намери – ся- каш искал да избяга от себе си и бездънното си отчаяние. Чул навън крясък на птица и отворил кепенците на прозорците да погледне – де да можело това създание да го отнесе високо в небето, където да забрави мъката, сполетяла го на земята. Дочул глъчка изотдолу и с изненада съзрял как в двореца на брат му се открехват тайни двери, а отвътре излиза братовата му жена – кръшна като смугла, черноока кошута. Следвала я процесия от двадесет робини – десет бели като жасмин, десет тъмни като абанос, с тела – сътворени да покоряват, с устни – сочни, като че нажилени от пчели. Докато той наблюдавал незабелязан, те бъбрели, пеели и се смеели около фонтана. После, без капка свян, започнали бавно да се разсъбличат и Шах Заман насмалко не извикал от изненада, когато разбрал, че десетте черни робини са всъщност десетима мъже: достойнства- та им – надигнати като байонети, полукълбата им отзад – изоп- нати така, като че можело чаша с чинийка да се закрепи отгоре им. Шах Заман се озърнал да види какво ще стори братовата му жена, ала тя се смеела захласнато и спирала единствено, за да по- двикне сладострастно: „Масуд… Масуд!“. Иззад оградата изскочил друг черен роб и паднал върху нея така, както кокосов орех пада върху земята. Шах Заман отново едва не извикал от възмущение, когато тя протегнала нозете си към роба, повдигайки ги нагоре и все нагоре, докато стъпалата ѝ не се обърнали към небето. Тогава, сякаш по чакан сигнал от своята господарка, десетте бели робини се събрали по двойки с десетте черни роби и започнали да се лю- бят, а в това време по средата Масуд обладавал господарката им и звуците от върховната им наслада се носели нагоре и все нагоре и достигали дотам, където стоял спотаен Шах Заман.
Смутен, той побързал да закрие лицето си с ръце и се отдръпнал от прозореца, но не можал да се въздържи. Надникнал пак, а после пак, и пак, захласнат в неспирната игра на двойките, докато не станало пладне и след като се изкъпали, плискайки се един друг във фонтана, всички облекли дрехите си отново. Десетимата черни мъже отново се превърнали в десет черни робини и изчезнали зад дверите. Масуд се прехвърлил през оградата на градината и също изчезнал.
Като видял мястото долу опразнено, все едно че нищо не се било случило, Шах Заман простенал: „О, братко мой, целият свят е в нозете ти – и нашир, и надлъж – и безстрашните воини, и непо- корните, и богобоязливите, а като гледам, задоволството на жена ти е пълно, само когато Масуд е между краката ѝ. И за сол в рана- та, всичко това се случва в собствения ти дом. Не стига жена ти, ами и наложниците, и робите ти… сякаш почитта им към теб е по-тънка от лучена обелка. Що за измамен свят е този, в който никой не зачита един всевластен цар?“.
Когато Шахрияр се завърнал от ловния си поход, Шах Заман го посрещнал с радост и трепетно вълнение. Шахрияр забелязал, че
живецът в погледа на брат му и руменината му са се възвърнали. Двамата братя седнали заедно на трапезата и когато Шахрияр ви- дял как Шах Заман се нахвърлил върху храната с небивала охота, въздъхнал облекчено:
– Колко съм радостен да се върна и да те намеря така бодър, весел и доволен. Кажи ми сега каква беше причината да бъдеш тол- кова опечален, когато пристигна… и какво те разведри така бързо.
– В душата ми беше зейнала огромна рана и сърцето ми гореше в пламъци, защото тъкмо преди да потегля на път към теб, заварих жена си в покоите ѝ в ръцете на един от робите в кухнята. Обзе ме ярост и ги заклах и двамата за възмездие, а после запратих телата им в рова, сякаш бяха две премазани хлебарки – рекъл Шах Заман.
Като чул това, Шахрияр възкликнал:
– Какъв позор, тръпки ме побиват – да не повярваш колко лука- ви и покварени са жените! Но, любими ми братко, ти си щастли- вец, щом си убил жена си, която е била причината за злочестината и безпокойството ти. Оказва се, че е била змия в постелята ти и само е чакала да се впие в ръката, която я храни. И дваж по-голям щастливец си, че си утрепал оня роб, който е дръзнал да опетни царска чест. Никога не бях чувал за нещо подобно! Ако аз бях на твоето място, щях да съм обезумял и да съм изклал със собствения си меч стотици, хиляди жени. Слава на милостивия Господ, че ни е опазил от такъв ужас. Сега обаче трябва да ми кажеш как успя да надмогнеш злочестината и отчаянието си.
– Моля те, братко, Бог да те поживи, прости ми, но на този въпрос не ще ти отговоря.
– О, ще ми отговориш и още как, длъжен си да ми разправиш. Аз съм изумен, че така лесно си надмогнал болката само за десет дни – сякаш това, дето си преживял, е било само нищожна драскотина, а знайно е, че цяла вечност е нужна да се привдигнеш след изневяра – отговорил Шахрияр.
– Царю мой, боя се, че ако ти кажа, на плещите ти ще легнат много по-голямо унижение и мъка от моите – възразил Шах Заман.
Шахрияр станал още по-настойчив.
– Това пък какво ще рече, братко? Сега вече няма как да те оста- вя, без да чуя обяснението ти.
– С очите си видях как ти самият беше опозорен – признал Шах Заман. – В деня, в който замина на лов, погледнах към градината, за да се полюбувам на прелестта на двореца ти, забелязах как в дво- реца се отвориха двери и оттам излезе жена ти, сподирена от ро- бините си – десет бели и десет черни. Не щеш ли, както си гледах, те започнаха да се разсъбличат, десетте черни девойки се оказа- ха предрешени мъже и докато аз стоях спотаен, те се събраха по двойки и започнаха да се любят. Жена ти извика името „Масуд“, иззад стената изскочи друг черен роб, който се нахвърли върху нея и я облада в собствената ти градина…
– В моята градина?
– Да, точно под моя прозорец. Навярно всички са били убедени, че съм заминал на лов заедно с теб. И така, докато ги наблюдавах как петнят честта ти, си рекох: брат ми царува над целия свят, а и него го е сполетяло същото, което сполетя мен. При това него- вият позор е пъти по-тежък от моя. Аз бях предаден от жена си, но никой освен мен не видя унижението ми, докато моят злочест брат беше предаден дори от наложниците си и то посред бял ден, в собствената му градина. На мига и апетитът, и жаждата ми се възвърнаха и забравих за собственото си унижение и страдание.
Страшна ярост обзела Шахрияр и очите му се налели с кървава мъст.
– Не, аз няма да повярвам дори на дума от това, което чух, до- като не го видя със собствените си очи – затреперил гласът му.
Като видял гнева на брат си, Шах Заман рекъл:
– Щом не можеш да повярваш на злощастието си, без да си се убе- дил лично, защо не разгласиш, че утре заминаваш на друг ловен по- ход? Тогава под прикритието на мрака двамата с теб ще се промък- нем тайно в покоите ми и сам ще видиш всичко, което чу от мен.
Шахрияр се съгласил и заповядал на своя везир да организира нов поход. Вестта за лова се разнесла като пожар из двореца и с голяма глъчка, под ритъма на дайретата и зова на зурните, ловната сви- та потеглила на път. А двамата царе, както се били уговорили, се промъкнали, предрешени, обратно в покоите на Шах Заман.
Цяла нощ Шахрияр се мятал в постелята си, като че бил лег- нал върху горещи въглени. На зазоряване, заслушан в чуруликането
на птиците и ромоленето на бликащата от фонтана вода, кои- то чувал всяка друга сутрин, той вече започнал да мисли, че всич- ко е било плод на братовото му въображение. Но тогава доловил звука от отваряща се врата и двамата с Шах Заман се завтекли към прозореца. Появила се жената на Шахрияр, следвана от двай- сет робини – десет бели, десет черни – точно както Шах Заман ги бил описал. Преминали през градината под дърветата и спре- ли под прозореца на Шах Заман. Разсъблекли се и пред погледите на двамата братя се изправили десетте черни роби, които на часа се събрали по двойки с девойките, прегръщайки ги и целувайки ги. Жената на Шахрияр пак извисила глас: „Масуд, Масуд!“ и един едър, як черен роб скочил от дървото на земята с думите: „На твоите услуги, блуднице! Нека ти представя Саад ад-Дин Масуд“. Посочил към достойнството си, а жената на Шахрияр звънко се засмяла, свлякла се по гръб и разтворила бедра, готова да го поеме.
Щом Масуд започнал да я люби, десетимата черни роби също покрили девойките.
Шахрияр едва сподавил вопъла си – като лъв, прободен смърт- но със стрела в окото. И бърз като мълния, влетял в градината със сабя в ръка, настървен за разплата. На мига сластните стоно- ве на екстаз откъм градината се превърнали в крясъци и ридания, в пронизителни писъци и стенания, когато Шахрияр с един замах отсякъл главите на жена си и на Масуд. Сетне, като обезумял гра- динар, който сече стъбла из градината, разчленил всички глави от телата им, а главите падали и се търкулвали по земята.
Когато се убедил, че вече няма останала глава върху тяло, Шахрияр захвърлил сабята си, съблякъл окървавената си роба и се отдалечил с тежки стъпки; стигнал до една скала, седнал отгоре ѝ и отпуснал глава върху ръцете си. На следващия ден се изправил насред двореца и провъзгласил нов закон: „Аз, Шахрияр, всяка нощ ще вземам за жена по една девица, познала само майчина целувка. На сутринта ще отнемам живота ѝ, за да не ме грози опасност от женско коварство и измама, защото на този свят непорочна жена няма и няма да има“.
Седнал на престола си и наредил на своя везир (бащата на Шах- разад и Дунязад) да му избере невеста измежду дъщерите на пър-
венците в царството. Везирът намерил невеста и през нощта Шахрияр отнел невинността ѝ, а когато се зазорило, заповядал на везира да я убие. Везирът се подчинил. Следващата нощ избраница- та била дъщерята на един от пълководците. И нея обладал царят, и нея изпратил на смърт заранта. На третата нощ дошъл ред на дъщерята на един от търговците.
Скоро много девойки били принесени в жертва и много семей- ства били почернени от скръб посред надигащ се гняв, назряващ бунт и горещи молби към Всевишния, който чува и отвръща на молитвите, да порази цар Шахрияр със смъртна болест. Но кръво- пролитията продължавали – нощ след нощ. Докато един ден Шах- разад – по-голямата от дъщерите на везира, която била надарена с блестящ ум и прозорливост, рекла пред по-малката си сестра Ду- нязад:
– Татко, ще поискам от теб да ме дадеш за жена на цар Шахри- яр, та ако мога, да спася девойките в царството, ако ли не – да загина и аз като тях.
Везирът не могъл да повярва на ушите си. Тя била толкова мъд- ра, толкова умна, толкова просветена – чела била писанията на великите философи, лечители, поети и летописци, отличавала се с такава нежност и възвишеност. Отвърнал ѝ:
– Глупаво момиче, нима не знаеш, че ако те дам на царя, той ще те приеме в постелята си за една нощ и на заранта ще ми заповяда да те убия? Нали знаеш, че ще трябва да изпълня заповедите му, защото не мога да не му се подчиня?
Но Шахразад била непреклонна:
– Трябва да ме дадеш, татко, дори това да ми струва живота. Везирът опитал да разбере причините за решението ѝ, за да я
разубеди:
– Защо залагаш главата си, дъще?
– Трябва да ме дадеш, татко – бил отговорът на Шахразад. Везирът, недоумяващ, избухнал:
– Като не ти е мил животът, той също се отвръща от тебе! Страх ме е, че ще те стигне съдбата на птичето, което срещнало стадо маймуни.
Шахразад попитала:
– Кажи ми, татко, какво е станало с птичето, което срещнало стадо маймуни?
Везирът отговорил:
– Стадо маймуни взело една прелитаща светулка за въглен. За- почнали да трупат съчки отгоре ѝ и да духат, за да разпалят огън. Едно птиче опитало да им каже, че това е светулка, но те дори не го чули. Минал човек и му рекъл: „Слушай, птиче, повярвай ми, няма смисъл да се опитваш да вразумиш безразсъдните, нито можеш да накараш незрящите да прогледнат.“. Но птичето продължило да упорства, докато накрая една от маймуните го ударила в земята и така го убила.
Шахразад възразила:
– Притчата ти няма да ме разубеди, татко, ако ти не ме заве- деш при царя, аз ще отида сама, тайно от теб, и ще му кажа, че ти се е досвидяло да ме дадеш на господаря си.
Везирът ѝ се примолил за последен път:
– Наистина ли трябва да сториш това, мила ми дъще? А Шахразад отвърнала:
– Да, татко, и това е последната ми дума. Везирът казал:
– Помни, че съветите ми са плод на любовта и грижата ми към теб.
– Знам, мили татко – уверила го тя.
И така, везирът с безмерна болка се изправил пред царя, а той го запитал:
– Донесъл ли си ми това, което пожелах?
Везирът целунал земята пред господаря си и отвърнал:
– Довел съм дъщеря си, Шахразад. Изумен и объркан, царят запитал:
– Но защо, везире, когато ти най-добре от всички знаеш каква съдба очаква дъщеря ти утре заран, а също и че ако откажеш да отнемеш живота ѝ, аз, в името на Всевишния, ще отнема твоя!
Везирът отговорил:
– Опитах се да я вразумя, но напразно – тя е решена да дойде при Вас довечера.
Цар Шахрияр, озадачен, но и поласкан, наредил на везира:
– Тогава иди да я приготвиш и ми я доведи на здрачаване! Върнал се везирът при Шахразад и я помолил да се приготви. По-
сле, на тръгване, промълвил:
– Моля те, Господи, не ми я отнемай!
Шахразад повикала по-малката си сестра Дунязад и ѝ рекла:
– Мила сестро, чуй внимателно какво ще ти заръчам. Ти знаеш, че тази вечер отивам при цар Шахрияр – решила съм да изпратя да те повикат. Когато царят ми се насити, искам да ми се примолиш:
„Сестрице, моля те, разкажи ни една приказка за лека нощ, докато си още будна!“. Тогава аз ще започна да разказвам и дано царят да се захласне и да пощади живота ми, а заедно с него и живота на всички останали девойки в царството.
Скоро везирът дошъл да вземе Шахразад и преди да тръгнат, още веднъж промълвил:
– Моля те, Господи, не ми я отнемай!
Отвели Шахразад в покоите на Шахрияр, а там царят веднага я придърпал в грамадната си ужасяваща постеля. Започнал да събли- ча роклята ѝ, закопчана с многобройни дребни копчета. Шахразад заплакала и царят я попитал:
– Защо плачеш, Шахразад?
– Плача за малката си сестра Дунязад – така ми се иска да можех да си взема сбогом с нея, преди да дойде утрото.
Царят изпратил да доведат сестрата на Шахразад. Дунязад се втурнала в спалнята и двете се прегърнали. После пропълзяла под царското ложе и зачакала, а Шахрияр отнел невинността на по-го- лямата ѝ сестра и дал воля на сластта си. Когато нощта изсвет- ляла, Дунязад се покашляла и проговорила в тишината:
– Сестро, разкажи ни една от твоите любими истории, преди да трябва да се сбогуваме, че знам ли какво те чака на заранта.
– Ако царят позволи – отвърнала Шахразад.
Шахрияр, който без друго не можел да заспи и едва чакал да се зазори, на драго сърце се съгласил:
– Позволявам, разказвай.
Шахразад изтръпнала от радост. Започнала да разказва:
– Имало едно време, о мъдри и честити царю…