Откъс от забавната и остроумна енциклопедия на съвременния живот от Джереми Кларксън – „Светът според Кларксън”. Повече за книгата прочетете тук.
Още един почивен ден? В никакъв случай.
Според допитване, проведено сред англичаните, които едва се замъкнаха на работа след празниците, повечето хора са на мнение, че страната им е трябвало да последва примера на Шотландия и да обяви вторника за почивен ден.
В случая ме учудват две неща. Първо, че някой си е направил труда да провежда подобно проучване, и второ, че нормален човек може да си помисли, че почивните дни около Коледа са прекалено малко.
Аз си взех десет дни отпуска и още на първия ден до 11 часа бях изпил 14 чаши кафе, бях изчел всички вестници (включително и „Гардиън“) и… и после?
Към обяд бях толкова отегчен, че реших да окача няколко картини. Намерих чук, а по-късно дойде майстор, за да измаже онези участъци от стената, от които беше паднала мазилка. След това се опитах да поправя електрическата порта, която работи, когато си иска. Излязох на двора, въоръжен с гаечен ключ, а по-късно дойде друг майстор, за да монтира портата обратно на мястото й.
Тъкмо се канех да се захвана с печката, която, естествено, се повреди на 24 декември, когато жена ми ме дръпна за ухото и ми обясни, че майсторите рядко прекарват свободното си време в писане, следователно и писателите не би трябвало да прекарват отпуската си в ремонти. После добави, че това начинание излизало скъпо и можело да е опасно.
Жена ми е права. Лампата в трапезарията ни е замислена така, че да рисува звезди от светлина върху масата за хранене. Никога не ми е правило особено впечатление, че светлината всъщност се процежда отстрани и така звездите не се виждат. Когато скучаеш обаче, такива неща ти лазят по нервите.
Ето защо купих уплътнителна лента и животът ми изведнъж придоби смисъл. Имах нещо, с което да се занимавам.
За щастие Коледа се намеси, преди да съм успял да нанеса повече щети, но после празниците свършиха и животът отново ми опротивя. Всяка сутрин копнеех да си легна и да изпадна в блажено безсъзнание.
Протрих кухненския под с безкрайните си набези по посока на хладилника, като отчаяно се надявах да открия чинията със студени наденички, която не намирах при предишните си 4000 посещения. После, незнайно защо, реших да купя столче за крака.
Заведох цялото семейство в един от онези префърцунени магазини, в които се носи толкова силен мирис на сладникав ароматизатор, че свят да ти се завие. И докато децата ми лежаха на пода и се опитваха да не повърнат, аз прекарах няколко часа в търсене, за да избера съвсем съзнателно столче за крака, което беше прекалено малко и не беше в подходящ цвят, така че след това изгубих още време, за да го върна.
На следващия ден (още миришех леко на шкафчето за бельо на Дилия Смит) реших да купя неподходящ шкаф в античен стил. След фиаското със столчето за крака обаче жена ми каза „не“. Ето защо ми се стори подходящо да се разболея. Това е добра идея, когато човек е отегчен, тъй като всичко, дори и херпесът, е по-добро от скуката.
Знам, че е трудно да се разболееш от възпаление на гениталиите, когато си поискаш, но с малко усилие можеш да хванеш настинка, която лесно ще мине за грип, ако мрънкаш достатъчно. И да, дори перспективата да лежиш в леглото си и да гледаш Джуди Финиган[2] в костюм на Дядо Коледа е по-добра от неизлечимия рак, наречен скука.
Скуката те кара да се обаждаш на хора, с които не си се виждал от 18 години, а по средата на разговора разбираш защо никога не са ти липсвали. Да ти е скучно означава да четеш не само каталозите на магазините, доставящи стоки по домовете, но и рекламните вложки, които падат на пода. Скуката те кара да се замислиш дали да не грабнеш пушката и да не се развилнееш в местния търговски център – а всички знаем как свършват подобни истории. И накрая – да ти е скучно означава да започнеш да играеш голф.
На 23 декември седях във влака. Когато излязохме от гара Падингтън[3], мъжът до мен се обади на жена си, за да й каже, че е приключил, че се е пенсионирал и че отсега нататък може да прави с живота си, каквото поиска. Човекът се опитваше да звучи бодро, но мрачният му поглед казваше всичко.
Щеше да прекара месец-два у дома, да изпочупи маса неща из къщи и да изтреби де що има растение в градината. Някой хубав ден щеше да приеме покана за партия голф и това щеше да бъде краят. Животът му щеше да завърши много преди човекът да склопи очи. Жалко. Изглеждаше ми симпатичен.
Ами риболовът? Виждате някакви хора да седят край риболовния канал, докато над главите им ръми, и се питате колко трябва да ти е скучно у дома, че да предпочетеш да прекарваш времето си по този начин.
Мисля, че отговорът е „не много“. След една седмица в отпуска ми идеше да крещя. Не можех дори да си опека наденички, които да сложа в хладилника, защото един следобед, когато жена ми не ме гледаше, се опитах да поправя печката, вследствие на което някакъв чарк изпадна от нея.
Разбира се, можех да го върна на мястото му. Странното обаче е, че когато не си зает, никога нямаш време за нищо. Написах едно писмо, но все още не съм намерил време да го пъхна в плик. Това може би е свързано с факта, че миналия вторник прекарах осем часа в тоалетната. Е, и това е хоби, не по-лошо от други.
Явно британците работят повече от всички европейци, а разни хора с мрачни лица постоянно ни повтарят, че това води до стрес и сърдечни заболявания. Прави са. Уверявам ви обаче, че ако не работим, всички ще хванем хемороиди.
Всички тия приказки за здраве и безопасност просто ме убиват
Може би си спомняте, че след влаковата катастрофа в Хатфилд миналата година нашият вицепремиер, дебеловратият Прескът, излезе пред медиите, за да остави хората с впечатлението, че с малко повече усилия и много повече инвестиции вече никой никога няма да загине в жп катастрофа.
Подобна беше реакцията и миналата седмица, когато стана ясно, че в дните преди Коледа броят на хората, хванати да шофират, след като са пили, е нараснал с 0.1 процента. Всякакви псевдохипита се изредиха да обясняват по радиото, че ако горната граница на допустимото съдържание на алкохол в кръвта при шофиране бъде сведена до -8 промила, а полицаите получат правото да стрелят по водачите на МПС без предупреждение, смъртта на пътя ще остане в миналото.
Същите хора ни казват, че мобилните телефони ще изпържат ушите на децата ни, че продължителното летене със самолет води до тромбоза и че месото е смъртоносна отрова. Тези хора искат да сложат край на всички смъртни случаи. И това не е всичко. Те се опитват да предпазят околните дори от най-леката контузия.
Всяка седмица, докато снимахме моето телевизионно токшоу, някой разсипваше храна на пода и всеки път снимките спираха, за да бъде пометен подът. „Какво ще стане – казваше отговорникът за здравето и безопасността – ако някой оператор се подхлъзне?“
„Ами може би ще трябва да се изправи“, отговарях аз.
Като всяка голяма организация в наши дни и Би Би Си е обсебена от мисълта за добруването на онези, които стъпят във владенията й. Във всяко студио трябва да има разлепени предупредителни надписи, ако сред декорите има истинско стъкло. Неотдавна пък ми връчиха брошура, в която се обяснява как се отваря врата. Без майтап.
Можете да си представите какви проблеми ще имам тази седмица при снимките на телевизионната поредица, в която участвам, при положение че ще трябва да вляза в барокамера, за да открия как биха се чувствали хората на 9000 м височина, ако някой от прозорците на самолета се разхерметизира.
Горкият продуцент получи формуляр, с който би могъл да застеле цял Люксембург. В него се съдържат въпроси относно рисковете, пред които ще бъда изправен. Е, дробовете ми ще експлодират, а въздухът в кухините между вътрешните ми органи ще увеличи обема си девет пъти, което ще ми причини неописуеми болки. Аз обаче надали ще ги усетя, тъй като е много вероятно хипоксията да ме превърне в увехнал зеленчук.
Смятам, че си струва да поема този риск, но моите доводи не са от значение, защото в наши дни за моя живот и за това как да го живея се грижат отговорниците за здравето и безопасността. Това са същите хора, които миналата година ми казаха, че не може да летя с американски военен хеликоптер, тъй като пилотът не е одобрен от Би Би Си.
Стига де. Всеки знае, че на американските военни им е забранено да разбиват хеликоптерите си. След случая в Сомалия през 1993 г., когато 16 войници бяха изпратени да спасят двама свои вече мъртви другари и загинаха, беше взето решение никога повече да не се допуска раняване на американски военен. Дори и на война.
Сега тази мода се пренесе и във Великобритания. Сигурно сте чели за слуховите увреждания у редниците, причинени от крясъците на старшината. Нещата обаче не спират дотук. Миналата седмица бях в „Хенлоу“[6] и с голяма изненада забелязах плаката, който някой отговорник за здравето и безопасността беше окачил на информационното табло и който предупреждаваше военните летци, че алкохолът може да причини пристъпи на агресия и жестокост. О, не, това е последното, което искаме – агресивни и жестоки военни летци.
И после – британските ядрени подводници, до една обгрижени от отговорниците за здравето, защото може да се окажат опасни.
Напоследък общественото внимание беше привлечено върху британския резерв от ракети с обеднен уран – най-доброто средство за атакуване на вражески танкове. Чудесно, само че отговорниците за здравето и безопасността не ги обичат, защото се оказва, че може да убият някого.
По новините бивши войници разказват, че са изстреляли няколко такива ракети в Косово, а сега са болни от рак. Съчувстваме им най-искрено, но нека погледнем фактите. Обедненият уран може да проникне през кожата само ако някой ви простреля с куршум от обеднен уран. В тялото веществото може да попадне през белите дробове. Обедненият уран обаче е с 40% по-ниска радиоактивност в сравнение с естествения уран в почвата, така че е малко вероятно да навреди някому. Бил съм в уранова мина в Западна Австралия и все още не са ми пораснали нови органи.
Струва ми се странно обаче, че Министерството на отбраната изследва само войниците, служили в Косово, но не и онези, които са били в Персийския залив – там бяха използвани 300 тона обеднен уран и алфа-лъчите са имали повече време да си свършат работата. Но ако по някакво чудо министерството установи, че нашите момчета са били облъчени и че в резултат на това е умрял дори и само един войник, ще получим уверения, че в бъдеще обеднен уран ще бъде използван само срещу НАТО, но не и от НАТО.
Докъде ще стигнем така? Военновъздушните сили на САЩ успяха да убият седем британски войници в Залива с т. нар. приятелски огън. Дали не би било разумно отговорниците за здравето и безопасността да изгонят и американците от бойните полета?
Казват, че глобалното затопляне и изтъняването на озоновия слой ще ни убият. Аз обаче много повече се боя от хората, които смятат за свой свещен дълг да опазят живота ни.