Откъс от „Ритуалът” от Радко Пенев (издателство "Сиела").
– Влизай, влизай, докторе, заповядай! – Славея го чакаше, гол до кръста, по къси панталони и джапанки, на входната вра¬та на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.
– Айде, че ще се разтопим на това слънце!
Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Размерите на входната врата ве¬роятно надхвърляха общата площ на апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточи¬телната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по- бързо и да се прибере, по-богат откогато и да било.
– Приятно ми е да се запозная с доктор, без да имам нужда от такъв – каза Славея с усмивка и протегна ръка.
– На мен също ми е приятно, г-н Златанов.
– Е, моля те, айде сега, Жоро е добре. Може дори Славей да ми викаш. За приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?
– Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес парт¬ньори – отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.
– Но разбира се, бизнесът е на първо място! Заповядай – отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.
Стаята, в която влязоха, порази доктора с вида си. Сякаш се намираше в музейна зала – около стените стояха изправе¬ни покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антич-ни щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях – в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.
Мебелите, изглежда, също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад внушително писалище от тъмно дърво, украсено с обилна дърворезба, се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобра¬зяваща жени, които се поливат с амфори.
На два от столовете, в противоположните краища на ста¬ята, отпуснато седяха двама младежи със спортни фигури, об¬лечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.
Точно до писалището седеше третият човек в стаята – възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна ко¬жена чанта.
Славея се настани в трона зад писалището и попита:
– Харесва ли ти моята скромна колекция?
– Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?
– Ха-ха, докторе, докторе… Любопитството погубило кот¬ката, не помниш ли? – Славея сложи ръка върху четвъртита бутилка, украсена с релефни орнаменти, и го погледна въпро-сително: – Питие?
– Не, благодаря, ще шофирам обратно.
– Да, да, точно така, не трябва да нарушаваме закона, нали?
Лек смях зад гърба на д-р Генчев му подсказа, че двамата
младежи намират шегата на Славея за забавна.
– Парите тук ли са? – попита.
– Но моля ви, докторе, не ми ли вярвате? – с престорена обида отвърна Славея, докато си наливаше питие в голяма кри- стална чаша, после добави: – Тук са, разбира се.
Издърпа чекмедже от тежкото писалище и извади обемист пакет, увит във вестник.
– Ще ги получиш, когато се уверя, че това, което предла¬гаш, е истинско и си заслужава. Носиш го, нали?
– Разбира се, г-н Златанов, не ми ли вярвате? – усмихна се докторът и бръкна в лекарската чанта. Поколеба се за миг, но в крайна сметка вече беше тук и нямаше търпение всичко да при¬ключи. Освен това не искаше да изглежда нерешителен.
Когато разви парцала, възрастният човечец до него възкликна тихо.
– Но… но това е… Това е ритон!
Славея се наведе напред и взе ритона в ръка. Разглеждаше го с присвити очи, докато го въртеше пред лицето си.
Разбира се, че е ритон. Златен. Добре запазен. Ето – по¬даде го на плешивеца, – провери го.
Човекът припряно зарови ръка в чантата си и извади малка лупа. Свали очилата, постави лупата на дясното си око и вни¬мателно пое златния ритон от ръцете на Славея.
Древният съд представляваше извита чаша за пиене, завър¬шваща с гола женска фигура в долната си част. Отметнала гла¬ва, жената протягаше ръце напред, докато косата и се спускаше на вълни назад по гърба. Детайлите бяха изобразени изклю¬чително прецизно – очите имаха зеници, а голите щръкнали гърди завършваха с деликатни заострени зърна. Плътните и устни сякаш бяха изработени от някакъв различен от злато ме¬тал. По-матови и без блясък, те се извиваха в предизвикателна усмивка, допринасяйки още повече за реализма на фигурата. Вдлъбната линия на гърба опираше в разширението на таза с две трапчинки, откъдето плавно се издигаше овалният рог, в който се е наливало питието.
Под гърдите и продължаваше стегнат корем с ясно разли¬чим пъп в средата. Краката на фигурата, леко разкрачени, бяха свити силно в коленете, като петите докосваха задната част на бедрата и подпираха рога. Сякаш жената стоеше на колене и ръце, извила гръб назад, крепейки рог за вино. Между устните и се намираше малък отвор, от който се е изливала течността.
Композицията беше изпълнена с усещане за красота и раз¬биране на пропорциите на човешкото тяло. Овалът на извития гръб плавно преминаваше в извивката на рога. Той беше чист, без никакви украшения. Завършваше с извит навън ръб, по който се виждаха изсечени някакви чертички.
Минаха няколко минути в пълно мълчание.
– Необичайно… – започна човекът. – Не е изработен от зла¬тен лист, изглежда, е излят и след това обработван допълнител¬но, много нехарактерно.
Златанов стрелна Иван с очи.
– Липсват овули, релефни перли, които да украсяват пре¬хода от протомето към гърлото, няма целезирани детайли, всичко е изпипано… Фигурата е гола, подробно представена… масивна – продължаваше той. – Много необичайно протоме, трябва да призная… За пръв път срещам такова.
Ръцете на доктора се изпотиха.
– Обикновено по гърлото и рога има изобразени различни сцени – вдигна очи плешивият. – Епизоди от живота на боже¬ства или герои, които са носили….
– Не ми обяснявай какво представлява ритон! Истински ли е? – рязко го прекъсна Славея.
Чичкото вдигна глава и въпреки напрежението Иван едва не се изсмя на глас – лупата караше дясното око да изглежда огромно. Всъщност никак не му беше до смях.
– Не мога да кажа толкова бързо. Виждат се следите от об¬работката, материалът изглежда автентичен, въпреки че… Ето тук – посочи той устните. – Това не е злато. Не знам от какъв метал е и как е вложен, но е крайно необичайно. Цялата компо¬зиция е необичайна. Или това е много глупав опит за фалшифи- кат, или е нещо, което никой не е срещал досега. Със сигурност не е продукт на Лампсак.
– Кой е Лампсак? – несъзнателно реагира докторът.
– Не кой, а какво. Това е град, където са се изработвали го¬ляма част от златните предмети от древността, които намираме днес. Но този не е оттам.
– Можеш ли да го датираш?
– Хм, по нищо не прилича на малоазийската школа, поне не намирам аналог нито в гръцката, нито в персийската торевтика. Безспорно, ритоните се използват с ритуални функции още от IV – III хилядолетие преди новата ера, но единствено траките употребяват за това благородни материали. А такъв, с толкова подробна немитологизирана женска фигура, никога не е срещан. Да не говорим за хм… силно сексуалното изображе¬ние.
– И? Не ми губи времето, истински ли е?
– Изкушавам се да кажа, че е фалшификат, но… Трябва да се изучи по-добре. Създава усещане за автентичност, макар и да не мога да потвърдя…
– Сигурен ли си? – отпи от чашата си Славея.
– Положително. Съществуват множество ритони с протоме на феникс или човешки глави, но тази не е на богиня, нито на митологично същество, не мога да намеря паралел. Тези над¬писи… – завъртя ритона в ръцете си отново – хм, непознати, не е Линеар А… елински, не… – говореше на себе си мъжът – не мога да кажа със сигурност какво е.
– Добре, професоре, благодаря ви много, това е достатъчно
– изправи се Златанов и подаде ръка.
По челото на плешивия човечец бяха избили капки пот, ко¬ито се сливаха в тънка струйка, готова да потече над слепоочи¬ето му. Постави ритона на плота на писалището, без да откъсва очи от него. Рогът се изправи върху коленичилата женска фи¬гура, като хвърляше отблясъци по тъмния плот на писалището.
– Мога ли да го огледам още малко, ден-два може би, ако нямате нищо против? Мога да направя няколко теста…
Славея стана рязко.
– Моля, нека да ви изпратя, приятно ми беше да работя от¬ново с вас. Хонорарът пак по същия начин, нали?
– Мдааа – неуверено отговори мъжът, докато се изправяше.
– Момчета, погрижете се за нашия гост, не искаме да ску¬чае, нали така? Аз се връщам след минутка.
Масивната, космата ръка на Георги Златанов свойски прегръщаше професора по пътя им навън, докато двамата мла¬дежи се приближаваха лениво към доктора. Иван Генчев се из¬прави.
– Не, Жоро, чакай! Няма сделка, отпада, отказвам се.
Протегна се към ритона и с трескави движения го напъха
в лекарската чанта. Обърна се и видя как Славея внимателно затвори вратата зад себе си, докато извеждаше професора в летния пек.
Младежите пристъпиха към него. Не се усмихваха.