Откъс от книгата "Пътят на самозависимостта" от Хорхе Букай. След „Пътят на сълзите“ и „Пътят на щастието“ тя е третото заглавиe от серията „Листа по пътя“. Издава издателство" "Хермес", обем: 208 стр., цена: 14,95 лв. Книгата излиза на 13 декември.
3.
ЗНАЧЕНИЕ
Какво означава самозависимост?
Да предположим, че искам Фернандо да ме изслуша, да ме прегърне, да постои с мен, защото днес не съм си достатъчен.
Фернандо обаче не иска да го направи. Фернандо не ме обича.
Тогава, вместо да плача, вместо да се опитвам да манипулирам ситуацията, за да получа това, което той отказва да ми даде, вместо да търся някого другиго (който да се нуждае от мен, който да ме съжали, да ме мрази, да се страхува от мен), вместо да направя всичко това, може да попитам Мария-Инес дали не иска да постои при мен.
Не съм си достатъчен, но не завися от Фернандо, а от себе си. Знам от какво се нуждая и ако той не иска, може би Мария-Инес…
Това е самозависимостта – съзнанието, че имам нужда от другите, че не съм си самодостатъчен, но че мога да живея с тази потребност, докато намеря каквото искам, независимо дали става дума за връзка, битка, любов…
А ако нито Фернандо, нито Мария-Инес могат да ми дадат онова, от което се нуждая, може би ще продължа да го търся, докато го открия.
Без значение къде?
Да, без значение.
Самозависимостта означава да разбера, че не съм всемогъщ, че съзнавам своята уязвимост и че винаги отговарям за себе си.
Аз съм диригентът на този оркестър, макар да не мога да свиря на всички инструменти. Но неумението ми да свиря на всички инструменти не означава, че ще се откажа от диригентската палка.
Аз съм главният герой на живота си. Само че внимание:
Не съм единственият актьор. Ако бях единствен, филмът ми щеше да е твърде скучен.
Аз съм главният герой, режисьорът, човекът, от когото в крайна сметка зависи всичко, свързано с мен, но не съм си самодостатъчен.
Не мога да си изградя независим живот, защото не съм си самодостатъчен.
Решението е да поема отговорността и грижата за себе си и завинаги да стана господар на живота си.
Самозависимостта означава да престана да завися от другите. Възможно е понякога да потърся нечия помощ, но докато аз държа ключа от вратата, без значение дали тя е затворена или отворена, никога няма да съм затворник.
Тогава забравям за всички неща, които вече не ми служат (дали вратата е заключена, дали Фернандо е в Буенос Айрес, дали дубльорът ми ще иска да заснеме тази или онази сцена), и започвам да навлизам в пространството на самозависимостта, което означава:
Знам, че съм зависим, но отговорността за тази зависимост е моя.
Вярвам, че самозависимостта е синоним на психично здраве.
При все това се нуждая от одобрението на други хора.
Всички имаме нужда от одобрение.
Когато бях малък, единственият човек, който можеше да ми даде това одобрение, беше майка ми. Никой друг не можеше да я замести.
Но вече не съм малък и знам, че ако не получа от майка си одобрението, мога да го потърся другаде.
Може някои от нещата, в които вярвам или на които се наслаждавам, да не се харесват на съпругата ми, с която живея от двайсет и шест години…
Това не е причина да ги изоставя само защото тя не ги харесва.
Може да се нравят на други.
Може да ги споделя с друг човек.
Може да приема, че за мен е достатъчно аз да ги харесвам.
Фактът, че магическият реализъм не ме вълнува ни най-малко, не означава, че съпругата ми трябва да престане да чете любимия си автор.
В най-лошия случай, ако тя иска да говори за автори, които я интересуват, може да потърси някого другиго, с когото да сподели интересите си.
Може да отиде да гледа филмите с Ричард Гиър с другиго, ако аз нямам желание да го правя.
Ще бъде освободена от мъчителното задължение да ме придружава на опера, ако не обича операта, защото винаги мога да отида сам или да поканя Мигел или Лита, които я обичат.
Ето това означава да си самозависим.
Самозависимостта означава да отговоря на трите основни въпроса:
Кой съм, накъде отивам и с кого.
И да отговоря в същия този ред.
И да не се опитвам да решавам накъде отивам според този, с когото съм в момента. Да не определям кой съм според човека, който върви до мен.
Защото, ако тръгнем по този път, ще изпаднем в положението на двойката, която пътувала из Европа с една от онези обиколки, наречени „Осем страни за десет дни“. Когато минавали по някакъв мост над река, течаща сред красив град, жената попитала:
– Кой е този град, скъпи?
А мъжът отговорил:
– Кой ден сме днес?
– Вторник – казала тя.
Той започнал да брои на пръсти и накрая я осведомил:
– Значи, е Брюксел.
Тази схема не ни върши работа.
Не мога да нагаждам посоката си в зависимост от твоя път и не трябва да се самоопределям според пътя, по който вървя.
Наложително е да осъзная, че първо трябва да определя кой съм аз.
Във връзка с това обикновено казвам, че отговорът на този въпрос определя разликата между човешко същество, индивид и личност.
Това са три различни понятия.
Когато се раждаме, всички сме човешки същества, с други думи, принадлежим към човешкия род. И като такива, всички сме еднакви. С течение на времето порастваме, развивайки част от това, което носим в себе си като генетична информация – физически характеристики, силни и слаби черти, – както и нашия темперамент, или с други думи, начина, по който реагираме на околния свят.
Когато се раждаме, ние сме само човешки същества. Темпераментът, който в началото е еднакъв или сходен с милиони други, се разкрива чрез опита и преживяванията ни и превръща всеки от нас в индивид.
Думата индивид означава неделим; отнася се до eдиницата, каквато е всеки от нас в общността, но също така означава уникален, в смисъл на особен.
Всички сме човешки същества „по рождение“ и като такива имаме общи биологични характеристики: сърце с две предсърдия, с две камери, мозък… Като индивиди обаче притежаваме черти, които са присъщи единствено на нас.
С течение на времето човек започва да осъзнава взаимодействието между този темперамент и обкръжението си и неговите качества се превръщат в лични качества, в индивидуалност.
Постепенно осъзнаваме, че сме различни, и преставаме да приличаме на останалите.
Родителите, които имат повече от едно дете, знаят, че всяко от тях притежава определен характер; в момента, в който детето се възприеме като индивидуалност, осъзнава както същността на своя Аз, така и че Азът му е различен от другите. Знае, че когато отидат на въртележката, брат му обича да се вози на кончето, докато той – на вертолета; че в самолета предпочита да пътува до прозореца, а брат му винаги избира мястото по средата.
Индивидът е конкретният човек, отделен и разграничен от другите. При все това не е достатъчно да си индивид, за да бъдеш личност.
Да бъдеш личност – е нещо повече. Почти всички хора, които познавам, са се превърнали в индивиди, но малцина са станали личности. Превръщането ни в личности е процес, в който е необходимо и нашето участие.
Този процес на „превръщане в личност“, както го нарича Карл Роджърс, не е лек; свързан е с определени лишения и с определени придобивки, както и с много лични усилия.
За да постигна своята самозависимост,
трябва да мисля за себе си
като център на съществуването ми.
Самозависимостта е състояние, което понякога е свързано с известна неблагодарност.
Самозависимият човек не е податлив на манипулации. А всички хора мразят онези, които не позволяват да бъдат манипулирани.
Злорадстваме при мисълта, че…
„Има неща, които не можеш да правиш!“
„Има неща, които не можеш да ми казваш!“
„Не можеш да ми говориш така!“
А аз питам:
„Защо не?“
През целия ден имам консултации в кабинета си. Някои хора, когато говорят за другиго, ми казват:
„Не може да е такъв негодник!“
А аз питам:
„Защо да не може? Може наистина да е негодник, голям негодник, невъобразим негодник… Защо да не може? Може да бъде точно такъв негодник, какъвто си поиска. Това си е негово решение.
И твое задължение и отговорност е да се защитиш от този явно зъл човек. Това е твой проблем, не негов.“
„Не, защото той не може да постъпва така!“
„Да, може.“
„Той не трябва…“
Защо да не трябва? Длъжен ли е някому? Никому не е длъжен.
Това е твоя отговорност. Не можем вечно да прехвърляме вината върху другите. Не можем вечно да търсим виновник, защото това вече дори не е конструктивно.
Думата „самозависимост“ означава следното:
Мога да те помоля за помощ, но завися от себе си.
Завися от най-зрялата си страна да се погрижи за детето, което продължавам да бъда. Завися от най-порасналата си част, за да се погрижи за най-незрелите ми черти.
Завися от себе си, за да се погрижа за себе си.
Завися от себе си, за да мога да завися от възрастния човек в мен, без да се страхувам, че ще ме изостави.
Страданието на хората се дължи на това, че са били изоставени от самите себе си. Били са пренебрегнати от порасналия си Аз; децата в тях са били оставени на произвола, без да има кой да се погрижи за тях. И са били принудени да търсят навсякъде помощ, която ги е направила зависими.
Този процес е напълно обратим. Винаги!
Трябва да осъзная съществуването на възрастния човек в мен, който носи отговорност за детето, което все още съм. Едва след като започна да завися от себе си, едва след като приема, че трябва да поема отговорност за най-зависимите ми страни, едва тогава мога да те потърся.
За да мога да ти помогна, за да искам нещо от теб, за да ти предложа и да ти дам това, което имам, и да получа от теб онова, което искаш да ми дадеш, първо трябва да извоювам пространството, наречено самозависимост.