Откъс от "Огледалото на Дамаск" от Колин Таброн, Издателство "Вакон". Повече за книгата прочетете тук.
1.
Първи плодове
Аллах ще въведе онези, които вярват и вършат праведни дела, в Градините, сред които реки текат.
Коран 47:12
Катерехме се все нагоре и нагоре. Струваше ми се, че скоро ще мога да протегна ръка и да докосна облака над хълма. От време на време стъпките на мъжа разбутваха някой камък, който се втурваше надолу по склона с грозни скокове и повличаше със себе си порой от камъчета. Шафранени пеперуди подхвръкваха сред скалите и кацаха по храсталаците, които вятърът и слънцето бяха лишили от плътност.
Техните призраци ни съпътстваха навред по баира: туфи от безцветни трънаци, растения с ефирни листа, чиито виолетови стъбла безсрамно се опипваха над камъните, храсти, които размахват бодли и отровни плодове. Слънцето беше изпило почти всичкия живец. Цяло чудо беше някой плевел да цъфне. След хората бяха останали боклуци – ежедневни предмети, придобили необичайна важност сред скалите: въжени нишки, изкорубени обувки, консервени кутии, парцали, царевични кочани, парчета от паници с украса от скръбни цветя.
Внезапно ръката на мъжа се протегна над мен. Бяхме изкачили планината Касиун. Хвърли небрежен поглед към добре познатата гледка. Някои сирийци биха вперили блеснали очи в панорамата и биха изразили възторга си от нея. Шейхът обаче беше стар и уморен, пък и това беше Дамаск, пред който човешките слова бяха безсилни.
На запад съзирах прошарените с червено склонове на Антиливан. Сенките на облаците се плъзгаха по тях като вълни от лазещи храсталаци. Безпокойство и хаос владеят тукашните хълмове. Удрят се един в друг сред облаците, сякаш в неспирно съперничество да достигнат хоризонта.
– Джебел ес Шейх – каза мъжът и посочи. Отвъд ръката му се издигаха три върха: там е планината Ермон от псалмите, която се извисява на 2800 м в небето. Ниски хълмове крият нейното подножие, а върхът º сияе с вечни снегове.
– Ес Шейх – посочи мъжът и се потупа по главата. – Това е сивокосата планина. Абияд! Тюрбанът й е бял.
На далечният й склон река Йордан извира като бистър ручей и незабележима ромоли на юг. Отвъд нея Ливанските планини постепенно се спускат към Тивериада. Югоизточният й хребет гледа към Галаад и Йерусалим и към мястото, където моавските хълмове светят над Мъртво море. Застанал на планината Нево над Йерихон, Мойсей сигурно е зърнал белия º връх, докато се е взирал към страната, в която не му било писано да бъде погребан.
Далеч на запад от нас по хълмовете се надигат тополи. Подобно на копията на невидима армия, те напредват по течението на река Барада, библейската Авана. В далечината минават между пастелните склонове и почти изчезват. После набират сили, тръгват на щурм през сухите дефилета и изригват в равнината. Километър след километър овощните градини отблъскват пустинята към хоризонта и се сбутват в последните предпланини на Ливан. В най-близките поля различавах тъмните цветове на орехите и сребристите корони на маслините. По-надалеч обаче те се сливаха в нефритена хармония, насечена от къщи или белите минарета на селски джамии.
Дамаск лежи на вододела на реката. Овошките се събират около него като предпазна възглавница. Отвъд тях се отдалечават голите ридове на хълмовете Ел Асуад и Маниа – Черния и Недостъпния. Още по-нататък синьо-сиви възвишения се издигат като вулканични острови сред море от мъгла и се спускат към мястото, където пустинята прогаря небето.
– Няма ли да слезеш към града? – внезапно попита мъжът. Тръгна с мен, докато се катерех по хълма, и още не беше задоволил любопитството си. – Колко време ще останеш в Дамаск?
– Не знам. Няколко месеца.
– Уалла! Че какво ще правиш в Дамаск няколко месеца? Какво му има на Ню Йорк? (Тук чужденецът винаги е американец).
– Англичанин съм – казах.
Промърмори приветствие за добре дошъл. После – а защо не отида в Ливан? В Дамаск съм можел да видя следобед Голямата джамия и големия пазар. После бих могъл да отида в Бейрут. Бил чувал разни неща за бейрутските жени.
– Нали знаеш, в Дамаск си спиш сам… Но пък овощните градини. Виж дърветата. Никъде другаде няма да видиш такива, слава на Бога. Това е раят…
Сбогува се, махна ми с ръка, чиято кожа беше напукана като кората на дърво, а краката му, които заслизаха по ръба на хълма, бяха жилести и отблъскващи като на дяволите на Синьорели.
Погледът към Дамаск разкрива безпорядък. Улиците са останки от различни епохи, усукани и преплетени. Дори гледан отвисоко, градът се старае да скрие своята същност: обърква окото със стени, загадъчни дървета и сокаци, извиващи в невнятни посоки. Защото тукашният обичай повелява красотата да бъде скрита.
Само че западният ум, който обича реда, желае да разбере как нещата са добили настоящия си вид и изисква дисциплина. Това желание може да бъде задоволено – и дисциплината наложена – само посредством историята. Ако подхванеш града в неговата цялост, той се изплъзва и обърква. Ако тръгнеш да го гледаш епоха по епоха, може би ще го проумееш донякъде. Миналото може да бъде изкарано на бял свят, личностите се явяват като хора на своето време – вместо да те гледат от хаоса, и сградите намират обяснение.
Така дисциплината се превръща в дирене през времето. Често уликите са изобилни и очебийни. Друг път трябва да се задоволиш само с легенда и няколко камъка. И с натрупването на сведенията градът би се разраснал изотвътре, все едно е плод, за да се яви накрая в пълния си вид. Началната точка вероятно е тук, на тази призрачна планина на полулегендарни патриарси, тъй като рождените дни на Дамаск се губят в митовете. Човек трябва да тръгне от Битие.
Мюсюлманите, които вярват в ранните християнски предания, от векове възприемат Дамаск като изначалната Райска градина. Бог изваял Адам от глината на р. Бадара и Адам скитал из планината, на която се намирах. Тук Авраам издигнал олтар на Господ. Мойсей, Лот и Йов се молили на върха й. Самият Христос идвал тук. Склонът е осеян с гробници и леговища на разбойници, с гробовете на четиридесет гърци, срещнали мъченическа смърт, и костите на ислямски пророци: места за поклонения на турци и пакистанци, които изписват имената си по стените.
Тръгнах по хребета. Ястреб разпери криле над мен и остана така, разпнат в празнотата на небесните висини. Гигантски канари се трупаха по склоновете, сякаш в някакви сумрачни времена титани каменометци бяха воювали по хълмовете. Докато прекосявах планината, подритвах вкаменелости, но в пещерите се натъкнах само на корита от режещи варовикови скали и кози барабонки.
Веднъж или дваж се докоснах до градските предградия, препъвайки се покрай стени, накичени с бугенвилии, и преливащи от рози прашни градини. Единственото движение наоколо бяха малки момиченца с възголеми обувки, които мъкнеха нагоре бензинови туби с вода.
Крачих половин час, преди градските покрайнини да останат зад мен. Планината се беше ширнала на север, насечена от множество клисури. На три километра напред, оголено на склона, се намираше селото Бурзе. Преди осемстотин години арабският пътешественик Ибн Джубайр написал, че това е родното място на Авраам и мястото, където Каин скрил тялото на Авел в пещера. „Кръвта се спуска откъм средата на склона до пещерата и Господ е съхранил по камъните червените º следи.“ Преди няколко века аленият скален пласт се изронил, но се е запазил на петна по цялата страна на планината, в кухините и като йероглифи от случайно нападали камъни.
Сега вече склоновете на Касиун удържаха овощните градини на километър и половина оттук. Пътьом наблюдавах как дърветата отстъпват и се прегрупират. Освен това си мислех за Рая.
Някога хората помещавали Рая в загадъчните антиподи на света. Китайците си представяли своя рай около хималайските извори на благовонна река. В гръцките митове Градината на Хесперидите е в центъра на земята. Омир и Страбон бленували по континент отвъд Херкулесовите стълбове, сред далечните морета на Северна Британия злодеи и герои обитавали Островите на мъртвите. Сенека си въобразявал райските селения отвъд Туле в мразовития север, а Вергилий разполагал Елисейските полета под самата земя. Мюсюлмани са писали за място в Персия, Самарканд или Цейлон, или пък в градина сред опасана със снегове планина. Единствено жителите на Дамаск продължават да орат и напояват своя Едем, живеят и умират в него и все още го свързват с рая.
Стигнах до един пролом над Бурзе. На входа му – разказват сирийците – Авраам почернял, преситен от кръв след преследването на четиримата царе. Тъй като в книгата Битие Авраам „и слугите му, като се разделиха против тях, поразиха ги и ги гониха до Хова, която е от ляво на Дамаск“.
Нямаше и следа от пещерата на Каин. Някога над нея се издигала прекрасно построена джамия, оградена с дървени решетки. Сега нямаше нито джамия, нито руини. Изглежда единствената пещера беше тази, в която седемдесет пророци били оставени да умрат от глад, като предавали последния къшей хляб от ръка в ръка до последния си дъх. Бурзе дремеше в следобедната пещ. Тук има военно поделение, твърдо решено да удържи пролома, завладян от Авраам. Бавно ме осени цялата абсурдност на всичко това. Ето ме тук: търся пещерата на първата жертва, паднала от човешка ръка – пребита с камък или тояга, а наоколо, закриляни от бодливата тел и щиковете, почиваха оръдията и танковете на неговите потомци.
Две малки момчета, седнали между скалите, ми протегнаха чепка розово-зелено грозде и направиха с ръце знак, че искат пари. Едното непрекъснато подвикваше нещо и няколко пъти чух думата Хабил – Авел на арабски. Тръгна да се катери нагоре по хълма, сочейки с пълната си с грозде ръка. Последвах го. И двамата се развълнуваха и зарадваха. Заподскачаха пред мен, повтаряйки „Хабил, Хабил“, сякаш думите по магически начин ме водеха след тях. Нагоре по пътеката с пасящи кози стигнахме до постройка сред маслинови дървета. Горните редове на зидарията бяха порутени, оголвайки назъбен контур, наподобяващ изоставеното жилище на индианец пуебло.
– Мархаба! Горещо е! Добре дошъл в дома Авраамов – група мъже избързаха да ни поздравят, като наближихме. Обърках се. Как така домът Авраамов? Ами Хабил? Отговориха, че Авраам живеел край пещерата на Хабил. Била ей там.
Домът на патриарха до пещерата на убиец?
– Странно е, нали? Ма бакулш хаге. Бог обаче познава всичко.
Заобиколи ме амфитеатър от лица и скоро на преносимата печка къкреше чайник. Сирийците добре знаят, че англичаните са пристрастени към чая, а пък французите – към виното. Говореха на смесица от английски и френски.
– Авраам бил цар на Дамаск – каза един.
– Основал Дамаск – заяви втори, – но после се преместил. Не останал тук.
– Купил Дамаск – закле се възрастен мъж с лукаво намигване.
– А нима в Битие не пише – добави друг, явно християнин, – че Елеазар, главният слуга на Авраам, е родом от Дамаск?
Спомних си пасажа от Йосиф Флавий: „Авраам царувал в Дамаск като чужденец, след като дошъл с армия от Вавилонската земя. След дълго време обаче той се вдигнал, напуснал страната с всичките си хора и отишъл в Ханаанската земя. Но дори и днес името на Авраам е прочуто в земята на Дамаск и там показват село, наречено на него „Къщата на Авраам“.
Всички заявиха, че мястото било току до нас. Месджид Ибрахим. Свято място. Но той не умрял в Дамаск.
– Ами къде тогава?
– В Йордания – всички единодушно закимаха, все едно беше издъхнал миналата седмица.
Отново напълниха чашите с чай. Като се изключи убеждението им, че Авраам се е родил тук, техните думи потвърдиха Стария завет и древните предания.
Момчетата ме повикаха в двора на къщата. Небесната синева се нахвърли върху ни и светлозелени лози се спуснаха по раменете ни от дървената асма пред покрива. Една котка се отърка в обувките ми и понеже котките обикновено бягат, си помислих, че мястото е добро. В далечния край на двора стоеше облечена в бяла риза и панталони танура жена. Помислих си, че е нещо като монахиня. Момчетата внезапно се бяха укротили.
– Месджид Ибрахим – каза тя. Влязохме в помещението от другата страна. Беше високо, тъмно и много просторно. За първи път проумях, че съм в джамия, край застиналия фонтан и под изрисуваните в черно и бледооранжево арки.
Изкачихме се по каменните стъпала към галерията. Над мен горяха два канделабъра: лъскави неща, странно трогателни. По перилата на галерията бяха надиплени копринени тъкани и стените бяха покрити със заклинания и надписи. На върха на стълбата имаше коридор, който влизаше навътре в скалата на склона. Беше толкова тесен, че вътре можеше да се промуши само един човек. Някой ми подаде свещ.
На няколко метра навътре в мрака краката ми усетиха ръба на кухина. Стените наоколо бяха зеленикави и нашарени с драсканици. Обзе ме клаустрофобия и лека слабост. Въздухът беше натежал от миризмата на восък от свещи. Вдигнах моята над кухината. Тя беше малка, горе-долу колкото да побере един човек. Появи се котката и успокоително замърка до глезена ми. Коленичих и закрепих бялата свещ на скалата. Едно от момчетата се промъкна до мен. Заговори с хриплив шепот и посочи стените на дупката, омазани с восък. Положи пръсти върху червените петна около дъното º и рязко вдигна ръка към главата си. „Бам!“ Посочи вените на ръката ми. „Ето тук положил Хабил.“ Беше отново червената скала, по-кървава в мрака.
Измъкнах се под слънчевите лъчи. Момчетата грабнаха монетите си и хукнаха по пътеката. Жената не пожела да вземе нищо, само опря длани в стената на двора и смутено се усмихна. Стигнах обратно до пътя, опитвайки се да запомня простите неща: провисналите лози, мъжете, които милваха чашите с чай, свенливата жена, дори котката. Но под краката ми земята отекваше куха от въображаемите пещери, небето дъхтеше на восъчни свещи и също като Агаг крачех внимателно в опит да не стъпвам по кръвта по пътеката.
После тръгнах обратно през планината Касиун. Нямаше значение колко ще трябва да ходя, тъй като пред мен отново се събираха райските градини.
* * *
Петнадесет километра източно от Дамаск на тридесет метра над овощните градини се извисява могилата на Тел ес Салихие – хълм от натрупани едни връз други тухли и кости. С безрезервно уважение към светостта на мястото хора от различни религии подхранвали могилата със своите мъртъвци, епоха след епоха, докато накрая тя се превърнала в объркано обиталище на раси и вярвания. Трънливи храсти никнат в подножието й, а нагоре продължават гъсталаци пелин, които на върха се смесват с мюсюлманските гробове. Само че тук се крие ключът към зараждането на Дамаск, тъй като археолозите са открили следи от халколитни хора, живели край реките през петото хилядолетие преди Христа.
Градът е още по-стар, отколкото разказва легендата. Ислямските историци вярвали, че бил основан от Демшак – роб на Авраам, даден му от Нимрод. Но когато Авраам дошъл тук, Дамаск вече бил древен. Йосиф Флавий приписва основаването му на Уц, правнук на Ной и син на Арам, който завладял Сирия и чиито потомци били арамеите. Но в основата на селищната могила са погребани пластове от тухли, опечени от халколитни хора с къси и широки черепи, заселили се тук три хилядолетия преди идването на арамеите.
Почти нищо не се знае за тези първи жители на Дамаск. На един прекрасен релеф от слонова кост в музея в Дамаск те маршируват с мечове с къси дръжки, метателни копия и египетски прически: изображенията само подчертават разрива между епохите. Стенопис в египетска гробница ни предлага рядката възможност да ги зърнем: мъже с кафява кожа на мирно посланичество при фараона. Карат малко слонче с мамутски бивни, колесница, делви с масло, медни слитъци, оръжия, коне и благоуханни храсти. Царят на Сирия предлага сина си като заложник и момчето, седнало в дланта на баща си, гледа назад към него с неприязън.
Опитах да се покатеря през дерето от северната страна на селищната могила и се запрепъвах сред отломки от шестдесет столетия. Костите бяха толкова изпразнени от съдържание, че ги подритвах също толкова безгрижно като керамичните фрагменти, които потракваха под сандалите ми. Всеки пласт от тухли и керамика бележи гробовете от цяла епоха. Когато най-долният слой базалт бил едва що положен на земята, Тутмос III завладял Дамаск за египетската XVIII династия, а женствените фараони Аменхотеп III и Ехнатон го отстъпили на амореите. Те били първите уседнали семити: стройни мъже с изящно тъкани дрехи и сивооки дългокоси жени с лица като на домашни птици. Век по-късно Рамзес II си върнал града, но бил прогонен от хетите.
По миниатюрни пътеки между костите се точеха тънички черни бръмбари и гущери се стрелкаха по чирепите. Стъпвах по безформената земя, в която някъде се беше отбелязало пристигането на арамеите през XIII век пр. Хр. Те превърнали Дамаск в столица на богата страна, създали напоителната система за неговите овощни градини и преустроили улиците му според решетъчния план на Вавилония. Донесли тук почитането на Гръмовержеца Хадад, а на други могили оставили след себе си глинени фигурки на богинята на плодородието и на коне с петнисти очи и глигани.
Педя земя се натрупала върху могилата, когато цар Давид превзел и оставил гарнизон в Дамаск и по-късно Резон, „противник на Израел през всичките дни на Соломон“, отново го възвърнал на арамеите. Керамични парчетии напомнят за кървавото управление на царя на Дамаск Венадад, за слугата му Азаил, който го убил, както бил предрекъл пророк Елисей, и за войните от Книгите на царете и от Летописите.
Докато наближавах върха, откъртих с крак буза пръст, която се разпръсна в цепнатината под мен и остави на дъното й лъскава бяла кост. Надигна се гъст облак от задушлив прахоляк. Облегнах се на склона и се загледах как напръскани в кафяво пеперуди се стелят като падащи листа по етажите на човешката история. Един мисионер от Дамаск, стигнал до селищната могила, открил на северния й склон варовикова стела с изваяния образ на асирийски жрец. Лицето му било изопачено в муцуна на болнав лъв, а стъпалата му представлявали непоклатими плочи. При все това асирийската пръст върху могилата е още млада. Таблички от IX век пр. Хр. разказват, че Салманасар III разбил коалиция от дванадесет владетели, оглавявана от царя на Дамаск. В помпозен пасаж от една асирийска хроника той разпръсва телата и кръвта им из всички долини и се обявява за „Цар на Вселената“. Всъщност обаче битката не била решаваща. Асирийците успели да превземат Дамаск чак когато той бил изоставен от своите съюзници през 732 г. пр. Хр. Тогава Тиглат Паласар III осквернил овощните градини и отвел в плен много от жителите на града. Дворците били разграбени и Ашур и култът към асирийските царе детронирали арамейските богове.
Тогава запалих огън в дома на Азаил
и той поглъща дворците на Венадад.
И ще разбия портите на Дамаск.
Възцарило се дълго мълчание, с изключение на един безуспешен бунт при управлението на Саргон ХХ, и през 717 г. пр. Хр. градът бил дотолкова обезлюден, че тук се заселили две хетски племена.
Стигнах до върха на хълма. Далеч под мен мъж препускаше с коня си през полята. Сведох очи към нищо неозначаващата земя. На някое по-тренирано око тя би разказала следното: след асирийците дошли вавилонците, а след тях – персите. Слънчевите богове на Персеполис се настанили до Хадад. Артаксеркс II издигнал храм на свещената проститутка Анахита. И Дамаск пристъпил към портите на историята на класическия свят така натежал от столетия, че основаването му вече се приписвало на великани сред хората.
Седнах, изтощен от възхода и падението на династиите. Мюсюлмански гробове вече добавяха своите купчинки пръст към хълма. Опечалените полагат клонки на гробовете и избелели знаменца сковано трептяха в пукнатините между тухлите. Какви чувствени места заделят мюсюлманите за своите мъртви! Навсякъде в ислямската религия те почиват в градини с тъмни дървета и заемат места с възхитителни гледки. В западната панорама от гробищната могила пустинята и планините се срещат в сражение от хълмове. На север се простират хребетите на Тиние, по чиито склонове се спускат пропасти като бели реки. Към Йордания се точат хълмовете Башан, а на юг във всички нюанси на зеленото се е ширнало обещанието за Едема и сивото величие на Хермон.
* * *
Над главата ми се разхвърча ураган от многоцветни гълъби. Почти можех да докосна Дамаск. Вече различавах някои от сградите долу: сдвоените покриви и купола на Голямата джамия, цитаделата с цвят на пчелен мед, минаретата на прекрасния храм на Сюлейман в горичката от иглолистни дървета и платани. Стръмните улици и жълтите стени ми напомниха за италиански крайбрежни градчета. По паважа се търкаляха глави карфиол и дини колкото плажни топки. Деца се прибираха от училище вкъщи: жизнерадостни момчета с непослушни усмивки и момичета в униформени роклички на сини и бели квадрати – малки мадони на Мурильо.
Минах през квартала на посолствата и скъпите апартаменти, после през каналите на Барада, вече задръстени от есенни листа. Прекосих крепостните стени, без да ги забележа. Къщите бяха струпани толкова нагъсто една върху друга, че изглеждаше невъзможно някой да живее тук.
Сукът „Хамидие“ представлява огромен, подобен на коридор пазар. Покривът от гофрирана ламарина е надупчен от камъни и куршуми и по прозорците над дюкяните играят кръгчета светлина. Под него крачи илюзията за днешна Сирия: селянки с фестан до петите и опасани със златни монети чела, мъже от провинцията с разкрачени крака и черни или тъмносини шалвари черуал, магазинери с шалове и брокати, мъже с тънки мустачки, чиито куфии елегантно падат върху раменете им, жени с черни роби и черни покривала, възрастни шейхове с фесове и сериозен бухалски вид, бизнесмени в безвкусни костюми, саудитци в дълги роби кумбаз, иракчани в кафяви връхни дрехи, друзи, алауити, войници, попове.
В края на пазара скелетът на римска колонада отразява слънцето с мътен блясък. С две стъпки съм прекрачил от плътта на града към неговите кости. Завих в сука на обущарите. Беше много тъмно. От рамки от всички страни се спускаха водопади от обувки: подобно на подземна градина, където тъмнината е нужна, за да растат обувките – гъстак от марокански кожени чехли, сандали от дърво и злато с проблясващи цветни стъкълца и вълнени ботуши с пискюли.
Отвъд пазара вълнистите стени на къщите почти те обгръщат. Тук и там растат дървета и пълзящи растения. Ако минеш покрай оставена отворена врата, оттатък задължително има двор, вода ромони във фонтана и сенките на лимонови дръвчета тъмнеят по настилката от плочки.
Близо до Източната порта река Барада подронва римските стени. Дочух виковете откъм християнския квартал – покани да видя фабриките за мозайки, да си купя коприна, да пия кафе, да погледна пиринчените изделия. Дали не съм американец? А парите ми, също като пустинята, сигурно нямат край? Безброй ръце се бяха усукали в онзи сложен арабски жест, който пита: „Откъде-си-къде-отиваш-какво-работиш?“.
– Видя ли Портата на свети Павел? – попита най-кресливият с лице, разделено на две от широка усмивка. – Ами параклиса на Ананий?
Казах му, че нищо не съм видял още и че само искам да проследя едно предание в Стария Завет. Дали е чувал за сириеца Нееман, когото Елисей излекувал от проказа? Той се намръщи и тръсна назад глава, което на арабски значи „не“.
– Имало постройка, известна като къщата на Нееман Прокажения – казах аз – Бет Нааман.
Намръщи се и отново тръсна глава, мърморейки нещо за параклиси и мозайки. Казвал се Разук – каза ми. Бил студент по право в университета. Можел да ми покаже целия Дамаск само за един следобед. Дали бих се срещнал с него на следващия ден до ей ония стари велосипеди – посочи ми един малък дюкян. Стиснахме си ръцете и той ме дари със слисана усмивка. Според мен си мислеше, че Нееман е мой приятел.
Преди сто години Къщата на Нееман била приют за прокажени. Заключвали ги извън крепостните стени и те отивали да умрат в Бет Нааман. Историята в „Книга на царете“ е пропита с левантийско двуличие. Нееман бил военачалник на Венадад, царя на Дамаск, само че бил прокажен. По време на един от своите военни походи пленил израилтянско момиче, което му разказало за пророка Елисей. Когато обаче се обърнал към Елисей, получил послание да се изкъпе седем пъти в река Йордан. И „разгневи се Нееман и си тръгна, думайки: „Нима дамаските реки Авана и Фарфар не са по-добри от всички израилски води? Не можех ли да се окъпя в тях и да се очистя?“. В крайна сметка неохотно се подчинил и бил изцелен. Когато се опитал да поднесе дарове на Елисей, пророкът отказал. Само че Гиезий, слугата на Елисей, се домогнал до награда от Нееман под лъжлив претекст. Тогава Елисей изрекъл едно от най-смразяващите проклятия в Светото писание и прехвърлил страданието на Нееман върху Гиезий и потомството му во веки веков. „И Гиезий си тръгна от него прокажен, бял като сняг.“
Домът на Нееман се издигал на място, където в продължение на няколко века двете реки текли една до друга. Изглежда никой не беше чувал за него. Един старец, точилар на ножици, много се ядоса. В Дамаск вече нямало прокажени. Ние в Америка дали имаме прокажени?
Започна да точи един нож и аз си тръгнах.
Попитах друг мъж, който работеше в близката фабрика за ръчно тъкан брокат.
– О – въздъхна той, – там вече няма нищо. Една арка, няколко дървета.
Въпреки това се съгласи да ми покаже мястото.
На стотина метра североизточно от римската порта Шарки голяма вдлъбнатина в земята е изпълнена от купища дървесина и сред бъркотията от бараки се издига крехка арка. Изпързалях се надолу по насипа и се озовах в двор с дъски, натрупани до стената на пръстена колиба. Вратата беше заключена. Един мъж и момче ми донесоха ключове, но не пожелаха да влязат. Първоначално видях единствено бали хартия. После очите ми свикнаха с полумрака. Гробът изпълваше половината помещение и изглеждаше като ствола на гигантска, полузаровена колона. Върху му имаше свещ и счупена плоча с куфически писмена. Нямаше табелка, нито благочестиви реликви – никакъв намек за принадлежност. Аз обаче си спомних легендата, че гробът на Гиезий бил в къщата на Нееман.
Почувствах се като натрапник. Мъжът и момчето чакаха отвън и нито един от двама им не се опита да ми обясни каквото и да било. Излязох и те заключиха вратата. И чия беше тази гробница? Отговорът на мъжа звучеше като „Зрас Азуар“, но не можа да ми каже нищо повече.
Докато се отдалечавах през двора, зърнах нещо между дърветата в далечния му край. Първоначално реших, че са пет-шест души, свили се сред развалините, но като се приближих, видях единствено три гроба. Това, което погрешка бях взел за хора, се оказаха стълбове с увити в син муселин върхове, изправени при краката и главата на всеки гроб. Над тях се издигаше арабска арка, боядисана на ивици в гневно оранжево и синьо, а основите º бяха от римски камъни. Някой все още се грижеше за гробовете и ги украсяваше.
По-късно се върнах тук с Разук. Мястото го смути и обърка и той каза: „Това са гробовете на много бедни хора“. Той не знаеше английската дума за „проказа“, а аз не знаех арабската и затова не говорихме повече за тях. Сигурно бяха последните, починали тук. Развалините бяха толкова запустели, че мястото все още изглеждаше нечисто. А на една от стените детска ръка беше написала: „Не можем да стигнем до Господ по никой път, защото никой не знае къде е той“.
2.
Гробът на Авел
И сега проклет да си от земята,
която е отворила устата си да
приеме братовата ти кръв от твоята ръка…
Битие 4:11
По случайност бяхме седнали в ресторант със съмнителна репутация. От любопитство бях поръчал арак – арабско питие с анасон. Разук беше твърде учтив, а брат му Сухел – твърде гладен, за да ми кажат, че с напитката се полагат и множество ордьоври. Скоро масата ни се покри с все по-неапетитни малки чинийки: червени чушки; нещо, имитиращо яйце; влажни пържени картофи и репички; кисело мляко, овчи черен дроб и изсъхнала риба; патладжани, пълнени с нещо гибелно; паничка мляко и удавен фасул; силно препържен хляб; неопределима сива паста; жабешки бутчета в студено тесто и купчина неща, спотаили се в тъмен сос.
Сухел беше нисък младеж с жълтеникаво лице, увенчано с куп черна коса. Разговаряхме за овощните градини на Дамаск и как е най-добре да ги обиколим. Той предпочиташе автобусите, Разук мрънкаше за такси, а аз намеквах за коне.
– Конете са твърде скъпи – каза Сухел – и освен това ще ти продадат някой калпав и ще загубиш много пари, когато се опиташ да го препродадеш. Виждал ли си тукашния конски пазар? Боже мой…
Казах им, че автобусите никога не ходят на много от местата, които искам да видя. Трябваше ми нещо, което да се придвижва по черни пътища и пътеки. Сухел дъвчеше жабешко бутче. Разук предложи да използвам колело: можел съм да отида на петъчния пазар за велосипеди и да си купя нещо на старо, което обаче ще се разпадне само за седмица. Знаел откъде мога да си наема. Нямало да е красиво, но можело и да изкара няколко месеца.
Мястото беше малък дюкян на Правата улица. Собственикът ни прецени с измъчено изражение и ни посочи три-четири неща, които тук минаваха за велосипеди. Фаровете, помпата и скоростите бяха просто слухове от Европа, спирачките бяха немислим лукс.
Пазаренето започна полека. Нима това не е един беден чужденец – каза Разук и като молител протегна ръка към мен. Как така шест лири на ден? Нима няма сърце. Мъжът каза, че имал жена и пет деца. За пет лири на ден щял да се погрижи за всички ремонти по колелото.
Разук огледа велосипеда, все едно цял живот само с това се беше занимавал.
– Колелото ти не става и за торен червей – каза той.
Отговорът на мъжа излетя твърде бързо, но звучеше като недвусмислено арабско проклятие, което включваше не само съответния човек, но и предците и потомците му, съпругите, магаретата, реколтата, котката и изобщо всичко негово.
Разук се усмихна.
– Колелото е като месечина – настоя мъжът. Ритна предната гума, която издаде лек съсък. Разук разкритикува кормилото, веригата и дръжките. Мъжът изтъкна колко са здрави спиците и свали на четири лири. След като Разук вече беше тръгнал да си ходи, а мъжът се беше направил, че не му пука, а после и двамата се бяха дърлили за пиастри, сделката най-сетне приключи. Прадедите на Разук се върнаха към изконното си блаженство и аз разполагах с велосипед за един месец.
Карането на колело дори в модерните квартали на Дамаск е строго специализирано изкуство. Няма нужда да внимаваш за светофари и еднопосочни улици – някоя отпусната ръка, изкарана през прозореца на колата, е обичайният сигнал, че нейният стопанин в някакъв предстоящ момент ще извърши нещо немислимо. Трамвайните линии са точно толкова широки, че да прекатурят велосипедиста, който в същия момент може да бъде ухапан от някое муле или насран от камила.
Но – както измърмори продавачът на велосипеди – всички сме в Божиите ръце.
* * *