Откъс от "Организираният ум" (ИК „Изток-Запад“) от Даниъл Дж. Левитин (издателство "Изток Запад").
Биологичната реалност на времето
И мистиците, и физиците ни казват, че времето е илюзия, просто продукт на нашето съзнание. От тази гледна точка времето е като цветовете – в материалния свят няма цветове, само светлина с различна дължина на вълната, отразявана от обектите; както казва Нютон, самите светлинни вълни са безцветни. Цялото ни усещане за цветове е резултат от възприемането на тези вълни от визуалния ни кортекс, обработването им в мозъка ни и интерпретирането им като цветове. Разбира се, субективно това не прави цветовете по-малко реални – поглеждаме към ягода и тя е червена, а не просто изглежда червена. По подобен начин може да бъде възприемано и времето като интерпретация, налагана ни от мозъка по отношение усещането за заобикалящия свят. Усещаме глад, след като е изминал определен период от време, доспива ни се, след като сме били будни определено време. Постоянното въртене на Земята около оста ѝ и около Слънцето ни кара да организираме времето си като поредица от циклични събития, свързани с деня и нощта или четирите сезона, което на свой ред ни позволява умствено да регистрираме изминаването на времето. Като регистрираме времето повече от всякога, ние го разделяме на отрязъци, единици, на които отреждаме определени дейности и имаме очаквания какво ще се случи в рамките им. И тези отрязъци от време са толкова реални за нас, колкото ягодата е червена.
Повечето от нас живеят по часовник. Правим уговорки, събуждаме се и заспиваме, храним се и организираме времето си около двадесет и четирите часа на часовника. Продължителността на деня е свързана с периода на завъртане на Земята, но откъде идеята да бъде разделена на равни части – откъде идва това? И защо двадесет и четири?
Доколкото ни е известно, шумерите са били първите, разделили деня на времеви периоди. Техните отрязъци представлявали една шеста от светлата част на деня (приблизително равностойността на два от настоящите часове). Други древни времеви системи отчитали деня от изгрев до залез и разделяли този период на две равни части. В резултат сутрините и следобедите варирали по продължителност през сезоните, когато денят съответно бил по-дълъг или по-къс.
Трите най-познати разделяния на времето, които правим днес, продължават да бъдат базирани на движението на небесните тела, макар че сега наричаме това астрофизика. Продължителността на годината се определя от времето, нужно на Земята да обиколи Слънцето; продължителността на месеца е (по-малко или повече) времето, нужно на Луната да обиколи Земята; продължителността на деня е времето, нужно на Земята да се завърти около оста си (и наблюдавано от нас като промеждутъка между два поредни изгрева или залеза). Но по-нататъшните разделяния не се основават на каквито и да било физически закони и по-скоро са базирани на исторически фактори, които до голяма степен са случайни. Няма нищо свойствено в никой биологичен или астрологичен цикъл, което да ни тласне към разделяне на деня на двайсет и четири равни дяла.