Откъс от „Манипулаторите“ от Джордж Саймън. Повече за книгата прочетете тук.
Скритата агресия: ядрото на манипулацията
Може би следните сценарии са ви познати. Съпруга се опитва да се ориентира в смесените си чувства. Бясна е на съпруга си за това, че настоява дъщеря им да има единствено и само отлични оценки. Същевременно се съмнява, че има правото да бъде гневна. Когато подсказва, че имайки предвид нейната оценка на способностите на дъщеря им, той може би отправя неразумни изисквания, резкият му отговор „Не трябва ли всеки добър родител да иска детето му да се представя добре и да успее в живота?“ я кара да се чувства като безчувствената в семейството. В действителност винаги когато му се противопостави, тя някак си се озовава в ситуацията да чувства, че е лошата. Когато тя изказва предположението, че е възможно неотдавнашните проблеми на дъщеря им да крият и нещо друго и че семейството може би трябва да потърси консултиране, неговата хаплива забележка „Да не би да казваш, че аз съм психично болен?“ я кара да се чувства виновна, че е повдигнала този въпрос. Тя често се опитва да защитава своята гледна точка, но винаги се получава така, че отстъпва пред неговата. Понякога мисли, че проблемът е той, вярвайки, че е егоистичен, претенциозен, заплашителен и контролиращ. Той обаче е лоялен съпруг, грижи се финансово за семейството и е уважаван член на общността. Тя в никакъв случай няма право да негодува от него. Въпреки това обаче е изпълнена с негодувание. Затова непрекъснато се чуди дали тя самата не е наред.
Майка се опитва отчаяно да разбере поведението на дъщеря си. Никое младо момиче – мисли си тя – няма да заплашва да напусне дома, казвайки неща като: „Всички ме мразят“ и „Ще ми се никога да не бях се раждала“, освен ако е много несигурно, уплашено, а вероятно и депресирано. Понякога си мисли, че дъщеря ѝ продължава да е същото дете, което е задържало дъха си, докато посинее, или е избухвало гневно винаги когато не е ставало на неговото. В крайна сметка като че ли тя казва и прави тези неща само когато трябва да бъде дисциплинирана или се опитва да получи нещо, което иска. Част от майката обаче се страхува да вярва в това. „Ами ако наистина вярва в това, което говори? – притеснява се тя. – Ами ако наистина съм направила нещо, което я е наранило, а просто не го осъзнавам?“ Майката ненавижда да се чувства тормозена от заплахите и емоционалните изблици на дъщеря си, но не може да рискува дъщеря ѝ наистина да е наранена – не е ли така? Освен това децата просто не се държат така, освен ако наистина не се чувстват несигурни или са дълбоко уплашени по някакъв начин, нали?
И двете жертви в предишните случаи не се доверяват на интуицията си. Подсъзнателно те чувстват, че са в отбранителна позиция, но съзнателно имат проблеми да видят техния манипулатор просто като човек, който е в настъпление. От една страна, чувстват, че другият се опитва да ги надвие. От друга, не откриват обективни доказателства в момента, за да подкрепят своето интуитивно чувство. В крайна сметка започват да си мислят, че са луди.
Не са луди. Фактът е, че хората се борят почти през цялото време. Манипулативните хора са експерти във воденето на борба по фини и почти неуловими начини. През по-голямата част от времето, когато се опитват да надделеят или да се възползват, дори не знаете, че участвате в битка, докато не сте напреднали твърде много по пътя към собственото си поражение. Когато ви манипулират, вероятността е другият да се бори с вас за вашата позиция, за предимство или за извличане на полза, но по начин, който не е лесно да се види. Скритата агресия е в ядрото на по-голямата част от манипулацията.
Инстинктът ни да се борим е близък роднина на инстинкта ни за оцеляване. Почти всеки се „бори“, за да оцелее и да просперира, а по-голямата част от тези борби не са нито физически агресивни, нито същностно разрушителни. Някои теоретици смятат, че само когато този най-базисен инстинкт е сериозно фрустриран, агресивният ни нагон има потенциала да се изразява чрез насилие. Други предполагат, че някои сравнително рядко срещани хора като че ли са предразположени към агресия – дори насилие, независимо от най-безобидните обстоятелства. Без значение обаче дали в корена на насилието се крият необикновени стресори, генетична предразположеност, подкрепяни модели на учене или някаква комбинация от тези фактори, повечето теоретици са съгласни, че агресията сама по себе си и деструктивното насилие не са синоними. В тази книга терминът агресия ще се отнася до мощната енергия, която всички влагаме във всекидневните си усилия да оцеляваме, да напредваме, да си осигуряваме нещата, за които вярваме, че ще ни донесат някакво удоволствие, и да отстраняваме пречките пред постигането на тези цели.
Хората се борят много повече във всекидневния си живот, отколкото сме готови да признаем. Импулсът да се бориш е фундаментален и инстинктивен. Всеки, който отрича инстинктивната природа на агресията, или никога не е виждал две прохождащи деца да се борят за притежаването на една играчка, или някак си е забравил тази архетипна сцена. Борбата е голяма част и от нашата култура. От ожесточените партийни спорове, които характеризират представителното държавно управление, до конкурентната корпоративна среда и състезателната природа на съдебната ни система: в социалната ни тъкан като сериозна съставляваща е вплетена борба. Съдим се един друг, развеждаме се, водим битки заради родителските права над децата, конкурираме се за работни места и се борим един с друг за налагането на определени цели, ценности, убеждения и идеали. Психодинамичният теоретик Алфред Адлер отбелязва преди много години, че освен това енергично се опитваме да наложим чувство на социално превъзходство. Борейки се за лично и социално предимство, ние се боричкаме един с друг за власт, престиж и сигурна социална ниша. Всъщност водим толкова много битки в толкова аспекти от живота си, че според мен е справедливо да се каже, че когато хората не правят любов, вероятно водят някаква война.
Борбите не са свойствено погрешни или вредни. Откритата и справедлива битка за легитимните ни потребности често е необходима и конструктивна. Когато се борим за онова, от което наистина имаме нужда, като уважаваме правата и потребностите на другите и се грижим да не ги нараняваме излишно, поведението ни е най-добре да се нарече отстояване на себе си, а себеутвърждаващото поведение е едно от най-здравите и необходими човешки поведения. Чудесно е, когато се научим да отстояваме себе си в преследването на личните потребности, да преодоляваме нездравата зависимост и да станем самостоятелни и способни. Когато обаче се борим ненужно или без особена грижа как въздействаме на другите, поведението ни е най-подходящо да бъде наречено агресивно. В цивилизования свят недисциплинираната борба (агресията) почти винаги е проблем. Фактът, че сме агресивен биологичен вид, не ни прави изначално дефектни или „зли“. Приемайки перспектива, до голяма степен издигната от Карл Юнг, аз твърдя, че злото, което понякога възниква от агресивното поведение на даден човек, задължително произтича от неговия неуспех да овладее и да дисциплинира този най-базисен човешки инстинкт.
Прочетете още:
Откъс от „В безопасност ли е детето ви в интернет?“ от Памела Уитби
Откъс от „Разговор с непознат“ от Ън Хикьон