Откъс от "Луната, която убива" от Н. К. Джемисин, книга първа от дуалогията „Сънната кръв”. Повече за книгата прочетете тук.
1
Една душа е починала в мрака на пробуждането. Плътта обаче е все така неутолимо, първично жива.
Задача на Жътваря не е да спаси.
* * *
Варварите от Севера учеха децата си да се страхуват от Сънната Луна, понеже докарвала лудост. Простимо бо- гохулство. През някои нощи нейната необичайна светлина окъпваше цяла Гуджааре в маслен въртоп от аметисти и ак- вамарин. Тя правеше схлупените коптори на низшите касти да изглеждат изискани и солидни, а настланите с кирпич пътеки да блестят като посребрени. Някой човек би могъл да се свие връз забуления от необикновени лунни сенки корниз на някоя сграда, за да се превърне в едва забележим офорт* на мраморно сив фон.
В тази земя подобен човек би се оказал жрец, отдаден из- цяло на своя духовен дълг.
Не само сенките помагаха на този жрец да остане неви- дим. Продължителните тренировки приглушаваха допира на стъпалата му до камъка, беше и бос. Облеклото му бе понача- ло оскъдно – бе се доверил на тъмната си кожа за камуфлаж и се прокрадваше, воден от звуците на града. Детски плач откъм жилището насреща – едно движение нагоре. Смях няколко ета- жа под неговия корниз – жрецът се пресегна и улови перваза на прозореца, към който се стремеше. Сподавен вик и шумо- тевица от боричкане откъм близката пресечка – той застина и сбърчи вежди заслушан. Но ето че суматохата приключи, шляпането на сандали се отдалечи по калдъръма и той се от- пусна. Докато любовните стонове на млада двойка от съседно жилище отлитаха с крилете на лекия бриз, мъжът мина между завесите в помещението до тях.
Спалня и същевременно кабинет, издържан в овехтяла еле-
гантност. Погледът на жреца различи красиви кресла, тапицира- ни с протрита дамаска и дървени ламперии, загубили лъскавина заради неподдържане. Стигна до леглото, като внимаваше да не хвърли сянка върху лицето на спящия в него – но старецът все пак отвори очи и примигна сълзливо в мъждивата светлина.
– Така си и мислех – каза възрастният мъж, чието име бе Йейезу. Дрезгавият му глас стържеше в тишината. – Кой от всичките си ти?
– Ехиру – отвърна жрецът. Неговият глас бе мек и дълбок като сенките в спалнята. – Наричан в сънищата Неша.
Старческите очи се разшириха от приятна изненада.
* Вид графична техника върху метална плоча. Обикновено черно- бяла. – Бел. ред.
– Значи така се казва душата на розата. Кому дължа тази чест?
Ехиру въздъхна едва чуто. Всеки път, когато събудеше и уплашеше някой длъжник, ставаше трудно да възстанови по- коя. Затова законът задължаваше Бирниците да се промъкват в жилищата незабелязани. Но сега Ехиру мигом разбра, че Йе- йезу не се страхува, и реши да отговори на въпроса му, макар че бе свикнал да върши работата си мълчаливо.
– Големият ти син се обърна към комисията от твое име –
отвърна той, като откопча от бедрената каишка на препаската си една джунгиса – подобен на тъмно стъкло полиран камък с размери на палец, изваян във форма на житен бръмбар. По- гледът на Йейезу проследи джунгисата, докато Ехиру я вдига- ше във въздуха. Тези камъни бяха истинска легенда. Заради тяхната рядкост, както и заради силата им, малцина от вярва- щите в Хананджа изобщо бяха виждали нещо подобно през це- лия си живот. – Заявлението бе обсъдено и прието от Съвета на Пътищата, а после възложиха на мен изпълнението.
Старецът кимна и протегна треперлива ръка към джун- гисата. Ехиру спусна надолу камъка, за да може, докато той продължава да го държи, Йейезу да погали с пръсти гладките изящно изваяни криле. Джунгисите бяха твърде свещени, за да стават жертва на невнимание. Възхитата подмлади значително Йейезу – Ехиру не успя да сдържи усмивката си, като гледаше очарованата му физиономия.
– Тя е видяла много от сънищата ти, Старейшина Йейезу – промълви той и измъкна предпазливо джунгисата от пръстите на стареца, за да привлече вниманието му върху словата си. Йейезу въздъхна, но отпусна ръце. – Попила е дълбоко твои- те надежди и страхове. И сега ти предлага да Я придружиш в Ина-Карек. Ще Ӝ поднесеш ли това последно приношение?
– С радост – отвърна Йейезу и склопи клепачи.
Ехиру се приведе, за да целуне старческото чело. Трескава- та кожа, тънка като папирус, се изглади под топлината на уст- ните му. Когато се отдръпна и замести целувката с допира на джунгисата, камъкът трепна, докоснат от неговия нокът, а сетне започна да вибрира едва забележимо. Йейезу потъна в сън, а Ехиру отпусна пръсти върху старческите клепачи, за да започне.
В относително тихата градска вечер се долавяше един- ствено дишане – отначало на Ехиру и Йейезу, а сетне само на Ехиру. Жрецът остана известно време, застинал в новата тишина – вибрациите на джунгисата секнаха ведно с края на съня, – за да остави отмалата от събраната току-що сънна кръв да залее собственото му тяло. След като прецени, че подходя- щият момент е настъпил, Ехиру откачи от бедрото си още един ритуален инструмент – този път мъничка полусфера от обси- диан, върху чиято плоска страна бе гравирана пустинна роза със запълнени от мастило на прах вдлъбнатини. Внимателно притисна изображението към кожата на тази костелива за- стинала гръд, за да остави личен печат върху своето последно творение от човешка плът. Останалата на изстиващите устни на старейшината усмивка стана още по-красива.
– Радост в съня завинаги, приятелю – прошепна жрецът, преди да отгърне одеялото и да нагласи крайниците на Йейезу в благопристоен покой. Най-накрая си тръгна също така тихо, както бе дошъл.
А сега бягство по покривите на града, бързо и мълчаливо. Жрецът спря на няколко пресечки разстояние от дома на Йе- йезу, за да се спусне на земята в зàвета на една стара и поруте- на стена. Приклекна разтреперан сред буренака. Някога, като по-млад, след подобен нощен труд той би хукнал мигом към Хетава, преливащ от радостно задоволство заради завършека на един богат и пълноценен живот. Единствено продължителна молитва насред Хетава би могла да възстанови способността му да действа. Но вече не бе млад. Днес бе по-силен, научен на дисциплина. В повечето нощи бе в състояние да изпълни второ Вземане, а понякога дори и трето, ако обстоятелствата го на- ложеха – макар третото да го оставяше зашеметен и потънал в полусън, без да осъзнава в кой свят се намира. Сънната кръв дори само от една душа бе способна да замъгли съзнанието му, защото как можеше да не ликува сега, преизпълнен от сла- достно осезаемата радост на Йейезу? И все пак, за доброто на други страдалци в Гуджааре, трябваше да опита. Помъчи се два пъти да брои през четири единици – упражнение за съсредото- чаване, – но успя да стигне едва до четири хиляди деветдесет и шест. Жалка работа. Най-накрая мислите му се подредиха, а треперенето престана.
Забеляза с известно безпокойство, че Сънната Луна е до- стигнала своя зенит. Яркият Ӝ лик се бе вторачил от средата на небосклона като огромно раирано око – нощта бе преполови- ла. Той щеше да прекоси тази част от града по-лесно по земята, вместо по покривите. След кратка почивка, колкото да обърне наопаки препаската си и да си сложи няколко обеци – защото и последният бедняк в столицата на Гуджааре не би тръгнал по улиците, без да се поиздокара, – Ехиру се отдели от старата стена и тръгна напред като човек с неопределено обществено положение, с безлично поведение и незабравил да се прегърби, за да изглежда по-нисък. В този късен час срещна само керван- джии, заети с последни приготовления за ранно потегляне на сутринта, както и един прозяващ се стражник, без съмнение поел към някоя от градските порти за нощната си смяна. Никой от тях не му обърна внимание.
Когато навлезе в богаташкия район, къщите се разредиха. Ехиру се шмугна в слабо осветена от догарящите фенери пресечка, за да попадне на шумна тълпа младежи шуна, вонящи на тимбалин и спарен женски парфюм. Те се смееха и залитаха със замъглено от дрога съзнание. Жрецът ги след- ва цяла пресечка, преди изобщо да го забележат, а после се стрелна по друга странична уличка. Тя го отведе до избата на странноприемницата, която му трябваше. Портите на помеще- нието зееха отворени, бъчви с вино и стегнати с въже денкове се кипреха покрай стените непокътнати. Малцината крадци в Гуджааре си знаеха защо.
Ехиру се плъзна в мрачината на склада, свали си маски- ровъчните бижута и още един път си преобърна препаската, като я нави и привърза, за да не се вее около бедрата му. Ед- ната Ӝ страна бе с непретенциозен десен, но другата – тази, откъм която бе обърната сега – бе изцяло черна.
Предния ден Ехиру бе проучил странноприемницата. Хитър като всеки свой събрат от търговската каста, нейният собстве- ник държеше кулата отворена целогодишно за богати пришълци, мнозина от които не обичаха да се местят по време на пролетните наводнения. Поредният длъжник – търговец от Севера – държе- ше в кулата самостоятелна стая, която бе отделена със стръмно стълбище от останалата част на постройката. Удобно. Хананджа улесняваше работата, когато искаше да бъде свършена.
В къщата кухнята тънеше в полумрак, както и трапеза- рията от другата страна. Ехиру мина покрай масата с ниски възглавници и прекоси вътрешна градина, като забави крачка, за да отстрани от пътя си палмовите клони и папратта. Спални- те помещения бяха в другия край на градината. Тук се прокрад- ваше по-внимателно от всякога, защото дори и в този късен час можеше да се намери някой буден гостенин. Но всички фе- нери се оказаха засенчени и той долавяше единствено бавното и равномерно дишане откъм завесите по пътя си. Добре.
Докато изкачваше стръмните стъпала, Ехиру чу измъчено- то хъркане на търговеца дори и през дебелата дървена врата
на стаята му. Нейното отваряне, без пантите да изскърцат, из- искваше известни усилия, но той се справи, като проклинаше наум прахосническата мода да слагат врати на вътрешни по- мещения. Вътре хъркането на търговеца бе така силно, че про- зирните завеси около леглото тръпнеха от вибрациите. Нищо чудно, че собственикът го бе настанил в кулата, при това веро- ятно с отстъпка. Обаче Ехиру бе предпазлив – изчака, докато едно особено остро изхъркване раздели завесите, за да раз- крие гледката към следващата му задача.
Мъжът миришеше на вкисната пот, гранясала мас и още кой знае какво, а острата смесица обърна за един миг стомаха на Ехиру. Той бе позабравил навика на хората от Севера да се къпят от дъжд на вятър. Нощта бе хладна и ветровита, но този северняк – търговец от Бромарте, както изрично бе упоменато в поръчката, макар че Ехиру никога не бе могъл да различи едно северно племе от друго – се потеше изобилно, а бледата му кожа бе зачервена и обрината, сякаш спеше в пладнешки зной. Ехиру изучи набързо това лице и се запита що за покой би могъл да извлече от сънищата на подобен мъж.
„Все трябва да има нещо“ – каза си той най-подир, понеже иначе Хананджа не би го избрала. Късметлия човек. Тя рядко даряваше Своя благослов на чужденци.
Очите на бромартеца вече трепкаха под клепачите – ня- маше нужда от джунгисата, за да го приведе в необходимото състояние на сън. Ехиру допря пръсти до очите му и повели на собствената си душа да напусне плътта, като запази здра- ва връзката – умблике – с нея, та да може да се съедини от- ново, когато часът удари. След като жрецът отвори очите на душата си, спалнята се превърна в селение на сенки без цвят и материя, в лишено от смисъл отражение на будния свят. Едно-единствено нещо имаше значение в това половинчато състояние между будуването и съня – тъничката блещукаща в червено нишка, излязла отнякъде около ключиците на бромар- теца, за да се проточи нататък, към нищото. Това бе пътека- та, поета от душата на човека към Ина-Карек – царството на сънищата. За Ехиру беше съвсем лесно да извърви този път натам и после обратно.
Когато пак отвори очите на своята душа, Ехиру се видя заобиколен от цветове и чудновата необятност – вече се на- мираше в Ина-Карек. И сега сънят на бромартеца му се раз- кри. Името Чарлерон от клана Велкин изплува в съзнанието на Ехиру, което попи неговото чуждестранно звучене, както и възможно най-много от чертите на носещата го личност. Не бе име на душа, но това трябваше да се очаква. Бромартците даваха на своите деца имена, свързани с надеждите и нуждите на будния свят, а не за закрила в съня. Съгласно представи- те на Чарлероновите сънародници, неговото име бе свързано с амбиция. Име на глад. И точно глад изпълваше душата на бромартеца – глад за богатство, за уважение, за неща, които сам не можеше да изброи. Отразени в сънната панорама на Ина-Карек, тези стремления на глада се бяха превърнали в бездънна яма, зейнала в земята и окичила стените си с безброй протегнати алчно ръце, лишени от тела. Приел обичайната си за съня форма, Ехиру се спусна плавно надолу през тези ръце, съсредоточен в своето търсене, без да обръща внимание на тяхната смълчана, сляпа и дращеща нужда.
И там, в дъното на кладенеца от ръце, хлипащо от страх и безпомощност бе коленичило проявлението на този бромар- тец с неудачно избрано име. Чарлерон се гърчеше в ридания и безуспешно се опитваше да избегне допира на собствените си творения, докато ръцете го преследваха отново и отново. Те не му причиняваха зло и надали биха уплашили някой добре под- готвен сънуващ, но това, мислеше си Ехиру, бе сънната жлъч – черна и горчива, здравословна, но неприятна за сетивата. Той
попи колкото е възможно повече от нея. По-късно щеше да я остави на Лечителите, понеже сънната жлъч бе много полезна въпреки вероятното несъгласие на Чарлерон по въпроса. Но жрецът остави място и за най-съществения елемент, за който бе дошъл поначало.
И както ставаше винаги, както повеляваше вмененият им от Богинята дълг, приносителят на Божествената дан погледна нагоре и видя Ехиру в неговия истински неподправен вид.
– Кой си ти? – попита бромартецът, забравил за миг своя ужас. Една ръка го хвана за рамото. Той ахна и се дръпна от нея.
– Ехиру – отвърна жрецът. Понечи да му съобщи името на душата си, но се отказа. Според схващанията на езичниците тези имена нямаха никакъв смисъл. Но ето че за негова из- ненада очите на бромартеца се разшириха сякаш в израз на просветление.
– Гуалох – промълви той и в съзнанието на Ехиру изплува едва доловим образ, проникнал през филтъра на техния споде- лен сън. Стряскащо същество от приказки край лагерни огньо- ве? Отпъди тази мисъл – варварски суеверия.
– Слуга на Богинята на сънищата – поправи го той и при- клекна до него. Изнервени ръце, реагиращи на страха на бро- мартеца, докоснаха кожата и препаската му, а също и двете плитки, висящи по врата му. Ехиру не им обърна внимание. – Избран си за Нея. Ела с мен и ще те отведа в място, по-добро от това, където ще можеш да живееш вечно в мир и покой. – Жрецът протегна ръка.
Бромартецът се хвърли насреща му.
Това движение свари Ехиру така неподготвен, че той едва не пропусна да реагира навреме – само че никой простосмъртен не можеше да се мери с един Бирник в сънуването. С незначи- телно усилие на волята Ехиру премахна кладенеца на ръцете и го замести с пустотата на обветрени дюни. Това му предостави достатъчно пространство, за да се отдръпне от стремителната
атака на бромартеца. Мъжът се нахвърли отново с отвратител- ни сквернословия. Ехиру отвори и отново затвори пясъка под краката му и длъжникът се оказа затънал до кръста в него.
Но даже така прикован, бромартецът продължи да псува и да се мята, да ридае, да загребва пясък с шепи и да го запраща към жреца. Сбърчил вежди в недоумение, Ехиру приклекна и се вторачи в лицето му.
– Безполезно е да се съпротивляваш – каза той и мъжът за- стина смълчан при звука на гласа му, макар жрецът да говореше съвсем тихо. – Успокой се и пътуването ще протече без усложне- ния. – Не знаеше ли това бромартецът? Неговите сънародници внасяха векове наред зърно и други стоки в Гуджааре. – Няма да те боли – добави жрецът, допуснал, че точно от това би могъл да се опасява чужденецът.
– Разкарай се от мене, гуалох! Аз не съм от твоите любите- ли на кална глина, не искам да смучеш от сънищата ми!
– Вярно е, че не си от Гуджааре – съгласи се Ехиру. Без да отклонява внимание от мъжа, той започна да пренастрой- ва мизансцена на съня, за да внуши покой. Облаците станаха прозирни и красиви, а пясъкът около сънния образ на бромар- теца – мек и приятен при допир с кожата му. – Чужденци са Вземани и преди. Всеки, който реши да живее и търгува между стените на нашата столица, е предупреден за това – градът на Хананджа следва Закона на Хананджа.
Най-накрая нещо в думите на Ехиру изглежда успя да пре- одолее паниката на бромартеца. Долната му устна потрепна.
– Аз… аз не искам да умра! – Той захлипа, раменете му
увиснаха така печално, че Ехиру нямаше как да остане без- чувствен. Това пълно отсъствие на наркомансия в живота на хората от Севера бе ужасно. Те бяха абсолютно безпомощни в сънищата си, изцяло подчинени на своите кошмари – ни един от тях не бе научен да пречиства страха. Колцина ли бяха пропаднали в сенчестите селения поради тази причина? Нямаха си и Бирници да им помагат.
– Малко са хората, които желаят смъртта – съгласи се Ехиру и протегна ръка, за да успокои мъжа, като го погали по челото и отстрани кичур коса от него. – Дори сънародници- те ми, които разправят, че обичат Хананджа, понякога стават непокорни пред съдбата. Но природата на този свят е такава, че едни трябва да умират, за да живеят други. Ти ще умреш – скоро и болезнено, ако изкараш курвенската болест, която си донесъл в Гуджааре. А през това време не само ще страдаш, но можеш да докараш беля и на други. Защо да не си отидеш в мир, като оставиш след себе си живот?
– Лъжец. – Лицето на бромартеца заприлича на свинска зурла. В очичките му заблещука омраза. Промяната настъпи така внезапно, че Ехиру млъкна смаян. – Ти наричаш това бла- гослов от твоята Богиня, но аз знам за какво става дума всъщ- ност. – Приведе се напред, а от устата му лъхна на гнило. – Това ти носи наслада.
Ехиру се дръпна, отблъснат от този дъх и от мерзките думи. Облаците над главите им застинаха.
– Никой Бирник не убива за удоволствие.
– Никой Бирник не убива за удоволствие – провлачи по- дигравателно думите му бромартецът. – Ами ако все пак ня- кои го правят, а, Бирник? – Мъжът се ухили. Острите му зъби лъснаха за миг. – Престават ли да бъдат Бирници? Наричат ли се другояче, а? Винаги ли лъжеш така?
Хладна вълна лъхна Ехиру. По петите я следваше жегата на гнева.
– Няма да слушам повече гнусотии! – извика той.
– Бирниците утешават умиращите, нали така?
– Бирниците утешават ония, които вярват в реда и при- ветстват благослова на Хананджа – отвърна рязко Ехиру. – Не могат да сторят нищо за неверниците, които се подиграват с
нейната утеха. – Жрецът се изправи, свъсил вежди защото бе допуснал гняв у себе си. Глупостите на този мъж го разсейва- ха – пясъкът се гърчеше и бълбукаше около тях, надигаше се като от дъха на живо същество. Но ето че преди да възстанови контрола над съня и да укроти съзнанието на бромартеца, една ръка го хвана за глезена. Сепнат, той погледна надолу.
– Използват те – обади се мъжът. Тревога скова разума на Ехиру.
– Какво?
Бромартецът кимна. Погледът му вече бе по-мек, а изра- жението – почти дружелюбно. Състрадателен, какъвто бе пре- ди малко самият Ехиру.
– Ще разбереш. Много скоро. Ще те използват докрай, а след това няма да има кой да те утеши, Бирник. – Мъжът се изсмя, а околността се разлюля, смееше се заедно с него. – Какъв срам, Неша-Ехиру, какъв срам!
Кожата на жреца настръхна, макар да не бе истинска. В подобни моменти съзнанието правеше каквото трябва, за да предпази душата, а тъкмо сега Ехиру изпитваше остра нужда от закрила – бромартецът знаеше името на неговата душа, макар да не му го бе казвал.
Той се дръпна от хватката на мъжа и тласкан от същия несъзнателен порив, излезе рязко от съня. За негов ужас този непохватен изход прекъсна нишката, която свързваше бро- мартеца с неговата плът. Прекалено рано! Не бе успял да го отведе в по-безопасно място в света на сънищата. И ето че събудената душа започна да се лута като мръсна пяна насам- натам, да се гърчи и разкъсва, независимо от усилията на Ехиру да я изтласка назад към Ина-Карек. В отчаянието си той събра изхвърлената сънна кръв, но потръпна цял, докато тя проникваше у него, съсирена от страх и озлобление. По- следните отгласи от смеха на бромартеца заглъхнаха в мрака между световете.
Ехиру дойде на себе си задъхан и се огледа. Толкова му се гадеше, че се заотдалечава с препъване от леглото. Вкопчи се в рамката на прозореца и си пое няколко накъсани глътки въздух, за да не повърне.
– Пресвета повелителко на утехата и покоя… – По на- вик шепнеше молитвата на суа. Склопил клепачи, продължава- ше да вижда мъртвото лице на бромартеца – широко отворени- те и готови да изскочат очи, зяпналата уста, оголените зъби в противната паст. Какво бе сторил на бромартеца? – О, Ханан- джа, прости ми, задето оскверних Твоя обред.
Този път нямаше отпечатък от роза. Прощалният сън в ни- какъв случай не трябваше да приключва така сбъркано – осо- бено под ръководството на Бирник с неговия опит. Потръпна при спомена за вонята от дъха на бромартеца – като от разло- жение. Колко ли по-гадно бе сега на онзи нещастник, останал за вечни времена в кошмарните дебри на Ина-Карек поради невниманието на Ехиру? И то само при условие, че душата се бе запазила достатъчно, за да се завърне.
И все пак, дори докато горестта изместваше отвращението, дори докато Ехиру превиваше гръб под тежестта на двете, ин- туицията подръпна в съзнанието му предупредително звънче.
Ехиру погледна нагоре. Пред него се издигаха градските покриви, а над тях грейналата дъга на Сънната Луна потъваше постепенно към хоризонта. Будната Луна надничаше от своята по-висока траектория. Градът бе застинал в последните лун- ни отблясъци – заспали бяха дори крадците и любовниците. Всички, освен него…
… И един силует, сгушен край водната цистерна на съседен покрив.
Ехиру сбърчи вежди и се изправи в цял ръст.
Фигурата направи същото, сякаш бе огледален образ на неговите движения. Жрецът не можеше да различи нищо повече от контури – мъж, гол или полугол, висок и някак странно прегърбен. Неясни черти на лицето, неизвестна кастова при- надлежност, неизвестни намерения.
Но едно поне му стана ясно. Мълчанието на тази фигура не му говореше нищо, но в пространството помежду им осе- заемо вибрираше нечия зла воля.
Тази жива картина трая само кратък миг. Сетне фигурата се обърна, изкатери се по въжето на резервоара до неговия покрив и се шмугна в съседната сграда, далеч от погледа на Ехиру. Нощта отново застина. Но нямаше покой.
Гуалох – кънтеше гласът на бромартеца в спомените на Ехиру. Вторачен в мястото, където бе стояла фигурата, осъзна, че това не беше обида. Беше предупреждение.
Демон.