Откъс от книгата-наръчник за тийнеждйри "Как да бъдеш популярна" от Мая ван Уейгънън, издателство "Сиела".
УВОД
(или как започна всичко)
НЕ ПРЕСКАЧАЙТЕ ТАЗИ ЧАСТ
СЕРИОЗНО, НЕ Я ПРЕСКАЧАЙТЕ
* * *
„Училището е дъното на живота” беше казала веднъж приятелката ми Кензи. Амин. Моето училище не прави изключение. Първия учебен ден влизаш през издрасканата стъклена врата и животът ти се превръща в поредица от срещи с грубости и жестокост – играч от футболния отбор, който седи близо до тебе в час по естествени науки, те нарича тъпачка, стоиш по сутиен и свличащи се гащи пред шкафчето си за физическо, което не можеш да отвориш, а момичетата около тебе се хилят и те сочат, плачеш в тоалетната, защото не си знаела, че сърцето ти може да боли толкова. Има едно нещо обаче, което може да ти помогне да преминеш през това миризливо и мръсно дъно, и то е внимателното изучаване и разбиране на това как е организирана социалната хранителна верига.
СКАЛАТА ЗА ПОПУЛЯРНОСТ В УЧИЛИЩЕТО МИ
(от патриции към плебеи)
10. Волейболистки.
9. Футболна агитка.
8. Групата на богаташите (в това число и По-популярни момичета, които се обличат предизвикателно).
7. Музиканти в духовия оркестър.
6. Пеещи в хора.
5. Почитателки на готическата субкултура.
4. По-малко популярни момичета, които се обличат предизвикателно.
3. Бременни тийнейджърки (в момента имаме две – една в седми и една в осми клас).
2. Компютърни маниаци (такива почти няма).
1. Библиотечни плъхове (които непрекъснато четат и обичат японски комикси).
0. Тези, на които никой не обръща внимание (шестокласниците).
-1. Отхвърлени от обществото.
-2. Учители.
-3. Учители по заместване.
* * *
Категоризират ви по това къде прекарвате времето си, с кого общувате и с кого не. Аз съм в групата на Отхвърлените от обществото, най-ниското ниво от всички в училище, на които не им плаща, за да са там. В моето скромно положение с отрицателен номер ми прави компания близката ми приятелка и довереница Кензи. През повечето време това означава тихо, еднообразно и незабележимо съществуване. Докато някой, от която и да е група над теб, не те забележи и не започне да те тормози.
Как тези начело на таблицата организират системата в училище в своя полза?
В списания и книги за самопомощ има статии за това с какво да се обличаш, какво да говориш, как да се държиш и с кого да се сприятеляваш. Всъщност много преди дори да съм била родена, тате купил една книга от благотворителен магазин. Избелялата ѝ корица била стара и скъсана, но както той казваше: „В нея имаше нещо”. Прелистил страниците и видял заглавието: „Ръководство по популярност за тийнейджъри” от Бети Корнел. Написана била през 1951 година и била пълна със съвети как да постигнем това, което изглежда непостижимо – да подобрим социалния си статус. Тате казва, че започнал да се смее на някои от остарелите съвети още докато стоял в магазина. И понеже книгата била интересен екземпляр на ретро поп културата – а тук говорим за тате – той веднага я купил.
Дълго време тя стоеше в кабинета му (стаята със странните неща) в къщата ни в Браунсвил, Тексас. Събираше прах в един кашон, заклещена между каска от Първата световна война и череп, издялан от камък от някакво мексиканско племе.
Чакаше да бъде открита.
За щастие, книгата не искаше да остане скрита. Когато родителите ми решиха да разчистят кабинета на татко (аз лично смятам, че направиха бъркотията още по-голяма), мама отвори кашона и отново откри книгата на Бети Корнел. Не знаеше какво да прави с нея и затова я даде на мен, Мая, „Пазача на всички неща, които никой не иска, но и не ги изхвърля”.
За мен „Ръководство по популярност за тийнейджъри” на Бети Корнел беше просто една странна книжка със съвети от рода на „Не слагайте грим на очите си, вместо него използвайте вазелин”, „Свивайте порите си с ледени кубчета” и „Всички момичета трябва да носят ластичен колан”.
Написана беше от жена, която в тийнейджърските си години била модел и която обещаваше, че с малко упорит труд увереността, елегантността и популярността могат лесно да бъдат постигнати от всеки.
От всеки?
Едва не се изсмях.
И тогава на мама ѝ хрумна идеята – невероятната, потресаваща, идваща веднъж в живота идея.
– Мая, трябва да следваш съветите през цялата година в осми клас и да опишеш резултатите.
Първата ми реакция беше „не”. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо. И откога се интересувах (поне външно) от това дали съм популярна? Но в онзи ден мама пося едно семенце. Думите ѝ бяха като онези пъпки, които отначало са малки, а след това стават наистина големи и сякаш никога не изчезват, независимо колко пъти ги изстисквате.
След няколко дни, прелиствайки книгата (отново), открих ето това:
Ако отношението ти е негативно, ако просто свиеш рамене и кажеш: „Е, в крайна сметка на кого му пука?”, тогава само ще влошиш ситуацията. Защото на някого наистина му пука. На теб. Пука ти, защото като всеки друг на тази планета и ти искаш да те харесват, да си популярна, искаш да си момиче, за което хората са чували. Искаш да имаш групичка от приятели, да отидеш на няколко вълнуващи срещи и да има поне едно момче, което мисли, че си най-страхотното момиче на света. Ако твърдиш, че не е така, просто заблуждаваш себе си. Но със сигурност не заблуждаваш околните.
Цялата вселена сякаш застана нащрек.
Книгата на Бети Корнел беше написана преди повече от шестдесет години, но през огромното пространство и време тя по някакъв начин бе успяла да разбере това, за което тайно мечтаех. И нещо повече – обещаваше да ми помогне да го постигна.
Разбрах, че животът ми никога вече няма да е същият.
* * *
И така, започвам великия си експеримент. Всеки месец през тази учебна година ще следвам съветите на Бети Корнел по една от темите в книгата ѝ, между които диета, коса, грим, стойка и начин на мислене, независимо колко трудно и сложно можеше да се окаже това. Ще започна с най-лесните глави, предизвикателствата, които хората няма да забележат веднага. А след това, месец по месец, ще добавям още, докато се озова на светлинни години от зоната си на комфорт.
По време на училище ще си водя бележки за реакции, мисли и всичко останало, което се случва. Когато се прибера вкъщи, ще използвам тези бележки, за да си спомня подробностите и да ги опиша възможно най-точно. Това е едно прекрасно литературно упражнение и може би ще ми помогне да постигна мечтата си някога да стана писател. Надявам се също, че записването на положителните и отрицателни неща, които са се случили, ще бъде овластяващо, показвайки ми, че всички те са част от една история, която е започнала да се пише сама. Може би ще ме накара да се страхувам по-малко.
Аз определено ще имам много работа. Ако, разбира се, вече не съм стигнала момента, в който не може да ми се помогне. Висока съм 1.57 и имам мургава кожа, която редовно се покрива с пъпки. Освен това съм непохватна, прегърбена и съвсем леко недодялана. Имам несъществуващ ханш, а гърдите ми са плоски почти колкото корицата на книгата на Бети Корнел. Нося очила и брекети на зъбите. Купувам всичките си дрехи в „Уолмарт“ и магазини втора употреба. Прекарвам повече време в решаване на задачи по алгебра, отколкото в поддържане на косата си.
Бележките ми в книгата на Бети Корнел:
* * *
Вероятно трябва да се опитам да обясня доколкото мога какво означава думата популярен. Това е сложна дума. Знам какво не е. Не е да седиш сам или да ти се присмиват. Не е да се срамуваш от това как изглеждаш и непрекъснато да искаш да се скриеш в някой ъгъл, да искаш да изчезнеш. Не е това, което се чувствам аз в момента.
Надявам се, че в края на осми клас ще знам какво е да си популярен. Но не само да мога да го дефинирам, а и да съм го преживяла.
Може би нещата ще се променят. Възможно ли е съветите за популярност отпреди повече от половин век да са все още приложими? Ще разбера. И по-странни неща са се случвали, нали така? Хората кацнаха на Луната и учените откриха начин за отглеждане на квадратни дини.
За момента Бети Корнел е новата ми най-добра приятелка и ще се придържам към всяка нейна дума. В добро и в лошо.
Пр. Ко. (Преди Корнел)
* * *
ЕПИЛОГ
Сряда, 1 август
Ето ги перлите, подскачащи на врата ми, докато бързам нагоре по стълбите. Коляното ми крещи от болка и не мога да не се зачудя какъв човек трябва да си, за да построиш училище на върха на някакъв хълм. Благодарна съм, че вече не нося ластичния колан. Представям си как щеше да ме ожули.
Време за обяд, днес е първият ми ден в новото училище в Джорджия и аз махам на една приятелка, с която се запознах тази сутрин, едно момиче от горните класове на име Есме.
– Седни с мен, ако искаш… – казва тя, когато се приближавам до нея.
– С удоволствие, благодаря ти.
Тя се усмихва и двете сядаме на една маса. Изваждам обяда си – сандвич с пълнозърнест хляб и сирене и пликче с грозде. Замислям се за диетата си отпреди почти година. Това щеше да е много подходящо.
Сега косата ми е подстригана по-късо и едва стига до раменете ми. Пак е достатъчно дълга, за да се върже на късичка опашка, но когато е пусната (като днес), не ми пречи толкова, колкото преди.
Седя изправена, докато Есме ми разказва за себе си и училището. Правилната стойка не ми е така трудна, както беше през ноември, но все още трябва да се замислям за нея.
Днес съм си сложила грим. Почти свършвам нещата, които купихме с мама в супермаркета през декември, но тази сутрин, след като се облякох, успях да събера последните остатъци от пудриерата. Освободена от ограниченията, налагани от училищната униформа, аз съм облечена с пола до коляното със синя блуза, черен пуловер и ниски обувки. Целият ми тоалет е спретнат и съм си сложила малко парфюм.
Внезапно виждам момиче, което седи само на една маса и изглежда съвсем не на място. Тя се навежда над таблата си и разбърква картофеното си пюре. Без да се колебая, аз се извинявам и тръгвам към нея.
В този момент не знам нищо за всички хора, които ще срещна тази година. Не знам за момичето в часовете ми по драма, чието приятно чувство за хумор и детска възторженост ми напомнят за една най-добра приятелка. Все още не съм се представила на момчето, чието интелигентно остроумие и безупречни маниери могат да се сравнят с тези на един любим, който седеше до мен в часовете по алгебра. Не съм чула думите „Здрасти, Мая” от баскетболиста, който съвсем очевидно ми напомня за едно момче, което искаше да прочете книга за гълъби, които са гей.
Единственото нещо, което знам сега, докато вървя към това момиче, което седи само в стола на новото ми училище, е онова, което Бети Корнел ме научи да казвам миналата година:
– Здрасти, аз съм Мая.