Добросъвестност
Когато публикува първите две книги от „Опити“ през 1580 г., Монтен ги въвежда, както било обичайно, с важно обръщение „Към читателя“:
Това е една откровена книга, читателю. Тя те предупреждава още от самото начало, че не съм си поставял никаква друга цел освен една – семейна и частна. Ни най-малко не съм мислил нито за твоята полза, нито за моята слава. За такава цел силите ми не достигат.
Несъмнено той съблюдава условността на предговора: прието е авторът да се представя със смирение и в най-добра светлина пред читателите. Но в същото време Монтен си играе с традицията и я подрива, намеквайки за голямата оригиналност на своето начинание.
Още преди да встъпи в своята книга, той веднага извежда напред главното човешко качество, върху което ще набляга от началото до края на „Опити“: la foi, вярността, la bonne foi, добросъвестността. Това е единствената добродетел, която признава у себе си. Смята я за най-важната, необходима за спояването на всички човешки отношения. Става дума за латинското fides, което означава не само вяра, но и вярност, тоест спазване на даденото обещание, което е в основата на всяко доверие. Foi, fidélité, confiance, confidence, вяра, вярност, доверие, откровеност са едно: моето задължение към другия, както даваш дума, както обещаваш да удържиш думата си.
А добросъвестността, la bonne foi, bona fides, която обещава Монтен, това е отсъствието на лукавство, извъртания, хитрувания, преструвки, вероломство, измама, накратко, това е честност, лоялност, гарантирано съответствие между привидност и същност, риза и кожа. На добросъвестния човек, на добросъвестната книга може да се доверите – и няма да бъдете излъгани.
Монтен иска да установи със своя читател отношение на доверие, както винаги е постъпвал в живота, в действието. А отношението на доверие почива върху липсата на интерес, върху безкористност. Монтен няма намерение да поучава своя читател, нито да си издига паметник в книга, предопределена да не напуска кръга на неговите близки: „Аз съм я предназначил за лично удобство на моите роднини и приятели“, казва той, та да си спомнят за него след смъртта му и да го откриват отново в неговата книга. Затова и се представя в нея без украшателства:
Ако търсех благосклонността на хората, щях да се нагиздя и да се представя като на празник. Но аз искам да ме видят в моя прост, естествен и обикновен вид – непринуден и безискусен; защото аз рисувам самия себе си.
И ако приличието позволявало, с готовност щял „да се обрисува цял-целеничък, при това съвсем гол“, подобно на индианците в Бразилия.
Книгата се представя като автопортрет, макар такъв да не е бил първоначалният замисъл на Монтен, когато се е оттеглил в своето имение. Той не се обрисува в най-началните глави, а постепенно стига до изучаването на себе си като условие за мъдростта, после до рисуването на себе си като условие за себепознанието. Взискателността на автопортрета: такава форма е приела за него заръката на Сократ „Познай себе си“.
Ала ако книгата е била духовно упражнение, вид проверка на съвестта, ако няма за цел нито славата на автора, нито обучението на читателя, за какво тогава да я публикува, да я предлага на читателя. Монтен е наясно с това: „И така, читателю, предметът на моята книга съм самият аз. И няма никакъв смисъл да посвещаваш свободното си време на един такъв лековат и нищожен предмет.“ Той се преструва, че отклонява своя читател, предизвиква го: върви си по пътя, не си губи времето да ме четеш. А знае, че няма по-добър начин да го изкуши.
Прочетете още:
„Едно лято с Монтен“ от Антоан Компаньон