Повече за книгата на издателство "Кръгозор" прочетете тук.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Работилницата на Просперо Мендоса беше на най-горния етаж на седеметажна къща в еврейското гето – кътче от стая, не по-голямо от корабна каюта. При посещенията си в този квартал Пол Пиндар обикновено беше придружаван от Карю, но тъй като не беше виждал очите на Карю от онази нощ в двореца на Констанца, сега той прекоси каналите сам, носещ в джоба си шпинела, който беше спечелил на карти.
Макар да бяха минали едва два часа след залез-слънце и гетото вече беше затворено за през нощта, Пол беше добре познат на стражите и няколко монети бяха достатъчни, за да бъде пуснат вътре. След като изкатери тесните стълби към гълъбарника на Просперо, Пол почука на вратата с уговорения знак – четири кратки почуквания, последвани от две дълги. После бутна вратата и влезе.
Въпреки късния час той завари стареца на тезгяха му – на едното му око беше прикрепена бижутерска лупа, а дългата му брада, която в изправено положение стигаше почти до коленете му, сега беше метната през рамо. Просперо не вдигна очи при влизането на Пол, а продължи да се взира в скъпоценния камък в ръката си.
– Е, англичанино, какво мога да направя за теб?
– Добра вечер и на теб, приятелю.
– Приятел ли? Че откога съм твой приятел? – отбеляза безстрастно Просперо, извади златна жица от чекмеджето на тезгяха, измери необходимата дължина и сряза парченцето с миниатюрни ножици. – Идваш тук като всички останали, с цел – да купиш или продадеш скъпоценни камъни и бижута, нали така? Значи не си ми приятел – добави, вдигна глава и окото му под лупата проблесна. – И нека никой не твърди противното!
– Щом настояваш – кимна Пол и се усмихна на дребния мъж, който с дългата си брада и очичките си като мъниста приличаше на същество от Долната земя.
– Е, англичанино – продължи Просперо, вече значително поомекнал, – какво ми носиш днес?
Пол извади червения камък от джоба си и го постави пред бижутера.
– Много добре. По-късно ще го погледна, щом искаш – рече Просперо и кимна към завесата, която висеше пред входа за втора стая. – Закъсня. Той вече те чака.
Пол дръпна завесата и влезе в стаята, през която се излизаше от работилницата. До прозореца стоеше мъж с гръб към него – нисък, с гърди като буре, накипрен с яйченожълт тюрбан. Пол огледа ориенталската роба, а после вдигна очи към изумителния нос с размера на две луковици на лалета, кацнал безмилостно в средата на лицето. Амброуз Джоунс.
…
Отново в работилницата Просперо подаде шпинела на Пол и каза:
– Ето ти камъка. Не може да му се отрече, красив е, но не бих могъл да ти предложа много – назова цената в дукати.
– Само толкова?
– Съжалявам, англичанино. Напоследък пазарът се наводни със скъпоценни камъни и цената на всичко падна. Така че един шпинел не струва толкова, колкото беше някога.
– И как така?
– Казват, че ги продавала някаква дама, жена от един от манастирите.
– Монахиня?
– Може би да, а може би не – сви рамене Просперо. – Какво мога да знам аз за вашите монахини и манастири? Но ми звучи съмнително – в крайна сметка откъде човек на религията би могъл да има толкова скъпоценни камъни?
– Може да е някоя богата вдовица, която е потърсила убежище там. Или част от зестрата на някоя послушница – започна да размишлява на глас Пол. Внезапно му хрумна една идея. – Възможно ли е същата жена да е продавачът на онзи велик диамант, за който всички напоследък приказват? „Синевата на султана“? Чувал ли си за него?
– „Синевата на султана“ ли? Разбира се, че съм чувал. Е, ако ми донесеш този камък, това вече е друга работа, англичанино! – проблеснаха очите на бижутера. – Бих платил добра сума само за да го подържа в ръка! Говори се, че бил близо сто карата! Знаеш ли какъв размер е това? – Сви ръката си в юмрук. – Почти толкова! А после идва и цветът – истинско синьо-бяло, под което в нашия занаят имаме предвид най-изящното бяло, но с лек синкав нюанс. Представи си каква красота е това, англичанино! Диамант с цвета на лунната светлина! – Просперо въздъхна дълбоко. – Но не затова се говори толкова много за него по нашите места. През годините до нашата лагуна са си проправяли път множество красиви и големи камъни. Най-забележителното точно в този е брилянтната му шлифовка! Казват, че имал близо два пъти повече фасетки от всичко, което някой от нас е бил в състояние да изработи! Каква светлина! Какъв блясък! Кой ли неизвестен гений е успял да създаде това чудо?! – Просперо повдигна рамене. – Никой не знае отговора на този въпрос.
– Тогава откъде според теб идва този диамант?
– Самият камък ли? Почти със сигурност от Индия, от големите мини в Голконда. Някои казват, че някога бил поставен в окото на някакъв идол в един от техните свещени храмове – Просперо пак повдигна рамене. – Но при големите камъни е така – добави и разпери изразително пръсти, – идват и си отиват, сменят имената си и никой не може да знае нищо със сигурност.
– Значи са празни брътвежи, Просперо.
– Не, англичанино! – Въпреки че наоколо нямаше никой, който би могъл да го чуе, бижутерът сниши глас: – Изобщо не са брътвежи! Диамантите притежават множество мистични свойства, това поне се знае от край време. Но „Синевата на султана“ е… различен. Говори се, че никога на този свят не е имало диамант – или какъвто и да било друг скъпоценен камък – като него! – Просперо вече шептеше, като че ли се страхуваше от собствените си думи. – Чувал съм да казват, че този диамант имал много сили – ако бъде подарен доброволно, предоставя огромна защита на приносителя си, на добрия човек прави големи добрини. Но точно обратното е за лошия. Говори се, че на него имало магически надпис на езика на могулите… – Вдигна очи, зърна скептичното изражение на Пол и махна отвратено с ръка, сякаш го пъдеше. – Ха! Ти изобщо не ме слушаш, англичанино, чудя се защо изобщо си хабя думите!
– Значи ще ми дадеш добра цена за него, Просперо, така ли? Имам предвид, ако случайно попадна на него по време на моите пътешествия?
Но бижутерът не беше в настроение за подигравки.
– Не, англичанино, аз не искам „Синевата на султана“! Никога! – извика яростно. – И надали ще намериш много от моя бранш, които биха го докоснали. За камък като този за всички ни ще бъде най-добре, ако го оставим на мира.
– Защо казваш това?
Просперо се помести сконфузено на стола си.
– Камъкът се движи – рече, без да поглежда госта си в очите.
– Какво?
– Казах, че камъкът се движи! – отсече Просперо и метна нетърпеливо дългата си брада върху рамото си. – Нищо ли не разбра от онова, което ти казах? – вече почти крещеше на Пол. – Смяташ, че можеш ей така да купуваш и продаваш подобен магически камък, така ли? Не, не можеш! И запомни, че нищо добро не чака онзи, който опита!
Просперо се канеше да се върне в стаичката зад завесата, но на прага се поколеба и рече:
– Щом толкова те интересува, продавачът на Синевата е бил мъж, а не жена. Казват, че пристигнал от Константинопол.
– Какво е станало с него?
– Никой не знае къде е отишъл. Донесъл камъка тук, в гетото, за да бъде оценен. Но за камък като този… – бижутерът сви рамене – никой търговец на скъпоценни камъни не би имал достатъчно пари, за да го купи сам, дори и да иска. Не мисля обаче, че се е опитал да го продава. Един мой познат предложил да му пази камъка – човек не би могъл да се разхожда спокойно из града с подобен камък в джоба си, нали? – а после му обещал да пусне слух за него сред нашите хора в Антверпен и Амстердам. В крайна сметка винаги се намира някой глупак, който да се опита да купи подобен камък – просто е необходимо време, докато бъде открит. Мъжът казал, че ще се върне, но….
– Никога повече не се появил, така ли?
– Чух, че изгубил камъка на карти, мътните го взели! Дано името му се затрие завинаги! – Просперо се обърна и се изплю отвратено на пода зад себе си. – Ето, разбираш ли сега какво ти казвам, англичанино? Камъкът се движи! Няма никакъв смисъл нито да се питаш защо, нито да се опитваш да му попречиш.