Откъс от романа "Вера“, Александър Снегирьов (издателство "Милениум").
Руската девойка, озовала се в чужда страна, бързо се урежда. Не успяваш да се огледаш, и тя вече действа: забавлява местните мъже, усвоила е тайнството на плащането на данъци, бяга сутрин, вмъква чужди думи в телефонните разговори със застаряващите си родители. Но в един момент задължително идва денят, когато случаен, едва забележим откъслек от оставеното, почти заличено от биографията родно блато – там пак нещо е гръмнало или е паднал метеорит – долита до благоухаещия свят и се пльосва върху полите на тъкмо излязлата от химическото чистене дреха.
Нашата героиня се заинатява, удвоява натоварването със спорт и социална активност, но сянката на приближаващия се метеорит вече е закрила слънцето с гнусна носталгия.
Тя се труди без почивни дни, курсове по готварство, уроци по еротично майсторство, седмичен круиз, за силено темпо на културните събития. Започва да си общува с приятелки и съпруги сред съотечествениците си. Събират се веднъж месечно, говорят си за коли, кучета, деца, мъже, пикници, йога и пак коли. Хапчетата вече не помагат, разсеяна е в разговорите, ридае по време на минет. Спира да общува със съотечественици, премахва контакти, не отговаря на обаждания. Тайно си пийва, разглежда снимки от предишния живот, които е взела със себе си от сантиментално невнимание.
Трябваше да ги изгори. Да затвори люковете на наводнените отсеци. Сега е късно.
Дребна благотворителност, състрадание към животинките. И колкото повече са опитите за отсрочка, толкова по-мъчително става. Добре че няма деца, а може пък и да е лошо. Ако имаше деца, щеше да опита да се убеди, че всичко е заради тях. Направила е всичко както трябва, преместила се е в цивилизования свят, където е заобиколенаот порядъчни хора. Докато приятелките от училище, които, напращели от картофите, разхождат сополанковците си по разбития асфалт, където снегът е черен, а водата – жълта. А онези, на които им е провървяло, духат на бандитите, подули са се от силикон и са хукнали по манастирите с ВИП покани за ВИП мощи.
На нея всичко й е много добре. Само храната наоколо е малко в повече. Храната е навсякъде. Иска ти се да обърнеш масата, да се омажеш, да се отъркаляш с кикотене и да наплашиш старците на годеника си, съседите, приятелките си от съблекалнята във фитнеса. А най-добре е полека да раздадеш каквото си придобил, да оставиш вратата широко отворена и да се махнеш с еднопосочен билет.
Руската емиграция е бедна на духовни маршрути и те се свеждат до два: безогледно потапяне в новото със свирепо заличаване на спомените или пък педантично, сантиметър по сантиметър, търсене на грешките във всичко, което е било преди, за да се закърпи с тези грешки раната на загубата. По силата на душевната си слабост привържениците на втория път се отличават с това, че са особено озлобени и единственото, което правят, е да изобличават предишното си местожителство. Те с трескаво удоволствие разпространяват всяка ужасна новина за напуснатото отечество, дърпат покривалото и показват на всички и най-вече на себе си. И всичко това – само за да се оправдаят. Бягството ми, дето се вика, не е било току-така, не напразно съм се отскубнал от задръстеното и зловонно лоно на уродливата родина. Измъкнал съм се на светло и сито. И сега мога да живея и да се удовлетворявам на воля. И дори до края да не се пречистя, поне децата ми щеси поживеят.