Откъс от биографичната книга "Берлускони" от Алън Фрийдман (ИК "Сиела").
Събитията от 11 септември ще заздравят приятелството на Берлускони и Буш. След тяхното бойно кръщене през лятото, насред насилието по време на европейските срещи, падането на Световния търговски център ги сближава още повече.
– Когато включих телевизора, не можех да повярвам на очите си – спомня си той. – Мислех, че гледам един от онези апокалиптични филми. Беше толкова нереалистично. Беше невероятно, невъобразимо. Изчаках няколко часа, преди да се обадя на Джордж Буш, но помня, че се чувствах все едно е развалена някаква магия. До този момент изглеждаше, че в света царува някакъв мир. А тогава усетих, че невинността на света е разрушена. Всичко преди се движеше в правилната посока. Забелязваше се прогрес, съществуваше икономически растеж. Но наистина не бяхме подготвени за появяването на тази нова сила на световния тероризъм, която бе заплаха за западните демократични общества. Всичко останало се случи много бързо: войната в Афганистан, войната в Ирак, тероризмът на „Ал Кайда“, зараждането на ИДИЛ. Всичко това дойде след 11 септември. Тази дата промени световната история завинаги.
Берлускони отново замлъква. Поглежда надолу към ръцете си за момент, а след това продължава. Разказва за тревожните разговори, които е имал с Буш и Тони Блеър през последвалите месеци.
– Постигнахме нещо като постоянно сътрудничество. Нямаше прекъсване. Лошите новини продължаваха да идват, а ние поддържахме постоянна връзка с президента Буш и с Тони Блеър, като единият от тях накратко ми обясняваше какво прави другият. Наистина комуникацията ни беше безспирна. Всички вътрешни проблеми в държавите, на които бяхме лидери, отидоха на заден план за известно време. Все пак се бяхме изправили пред много голям проблем, пред най-голямото ни предизвикателство. Този проблем бе насочен към целия свят, а не само към Запада. Имахме дълги дискусии за това по какъв начин да се води войната срещу тероризма. Но най-важното е, че проведохме един разговор, в който се видя, че сме на различно мнение. Това се случи, когато Съединените щати решиха да започнат война срещу Ирак.
През януари 2003 г., шестнадесет месеца след атаките срещу Световния търговски център, барабаните на войната започват да се чуват все по-силно. В началото на февруари злочестият Колин Пауъл се изправя пред Съвета за сигурност на ООН и размахва стъклена епруветка, твърдейки, че вътре може да има чаена лъжичка антракс. Тогава става ясно, че Буш възнамерява да обяви война на Саддам Хюсеин.
– Наистина бях изключително притеснен. Бях разтревожен и исках да видя дали няма да мога да променя решението на Буш. Търсех някаква алтернатива на нападението срещу Ирак. Мислех как бих могъл да пратя Саддам в изгнание, чудех се какъв е начинът да се избегне войната. Затова се свързах с Кадафи и започнахме да обсъждаме идеята той да приюти в Либия Саддам като изгнаник. Разговаряхме около шест пъти от 2002 г. до началото на 2003 г. И аз почти го бях убедил да приеме Саддам.
Берлускони трябва да се срещне с Буш на 30 януари в Белия дом. В седмиците преди посещението му във Вашингтон той провежда трескава телефонна дипломация.
– Това беше доста напрегнат период и Берлускони разговаря с Кадафи няколко пъти – спомня си негов близък съветник. – Буш можеше да приеме решението с изгнанието, стига то да доведе до промяна в режима, но Берлускони не мислеше, че тази промяна ще е възможна. А Кадафи беше странен човек, непредсказуем. Той се обаждаше на Берлускони посред нощ, ние тичахме да открием преводач и казвахме на Кадафи, че ще му се обадим по-късно. Наистина беше доста лудо време.
Докато Силвио Берлускони се приготвя за срещата във Вашингтон и извива ръцете на Кадафи да приеме Саддам, Тони Блеър толкова често прелита напред и назад през Атлантическия океан, че в очите на мнозина министър-председателят на Обединеното кралство започва да прилича на официален куриер между Белия дом и континентална Европа. По-голямата част от Стария континент не се интересува от посланията на Блеър. Лидерите на Франция и Германия категорично се противопоставят на идеята за война срещу Саддам Хюсеин. Освен Блеър няколкото европейски лидери, които биха застанали на страната на Буш, са испанският десен министър-председател Хосе Мария Аснар, както и лидерите на няколко току-що присъединили се към НАТО държави от Източна Европа, които просто са радостни от факта на присъединяването и желаят да станат членове на Европейския съюз. В Италия Берлускони се превръща в политически въжеиграч заради силната си подкрепа към Буш. Около 75% от италианските избиратели са против идеята Италия да се присъедини към коалицията на Буш. Италианската конституция дори забранявала включване в нападателни военни действия.
По онова време италианската общественост не знае, че Берлускони все още се опитва да убеди Джордж Буш да не започва война.
– Истината е, че аз исках да спра войната – казва Берлускони, докато се взира в своя събеседник, все едно се опитва да види ефекта от думите си. – Отидох да се видя с Буш, защото исках да изразя мнението си за Ирак, което е много просто. Това е държава, чиито граници са били нарисувани върху салфетка. Населението се състои от три различни етнически групи, които враждуват помежду си от древността. Около 65% от хората там са неграмотни. Държава от такъв тип не може да бъде управлявана от демокрация, с демократично избрано правителство. Там трябва да съществува режим, за предпочитане с лидер, който не е диктатор, или поне не е кръвожаден диктатор. Ирак не би могъл да функционира като демокрация. Затова исках войната да бъде избегната. Затова се опитвах да склоня Кадафи да приеме Саддам. Всъщност Буш беше положително настроен към тази идея. Той щеше да приеме този план, ако имаше достатъчно време.