Откъс от „Ако ви се плаче, излезте навън“ от Кели Кътроун. Повече за книгата прочетете тук.
Откакто съм се родила, се занимавам с пиар. Когато бях на две години, редовно изпълзявах от креватчето си, влизах, клатушкайки се, във всекидневната, обявявах: „Джони Карсън! „Вечерното шоу!“, и се настанявах на канапето между родителите си. Няколко години по-късно се опитах да вляза в „Книгата с рекордите на Гинес“ за най-продължително люлеене на люлка. Никой не ме приемаше сериозно, докато най-накрая един ден не отказах да сляза от проклетата люлка, когато стана време за обед; по този начин успях да убедя майка си да покани репортер от местния вестник. На осемгодишна възраст вече бях започнала да организирам мероприятия, които привличаха вниманието на медиите, и по-специално благотворителни вечери с цел събиране на средства като част от излъчваната в Деня на труда телевизионна програма на Джери Луис за подпомагане на страдащи от мускулна дистрофия деца. Не ставаше въпрос за някакви посредствени представления, а за сложни конкурси за таланти (веднъж с брат ми изпълнихме песни на Сони и Шер). Баща ми заставаше до скарата и приготвяше сандвичи за половината от жителите на квартала. Спомням си, че присъствах неизменно в местните новини като една от основните участници в събирането на средства в подкрепа на телевизионното предаване „Децата на Джери“. Макар че тези факти със сигурност предвещаваха таланта ми да организирам по шест ревюта дневно, да осигурявам отпечатването в „Ню Йорк Таймс“ на материали, отразяващи изявите на клиентите ми, и да водя телевизионни предавания, никой не направи връзка между фактите и не каза: „Хей, от това момиче ще излезе невероятен рекламен агент!“ Всъщност моите учители смятаха, че просто се опитвам да привлека вниманието на хората към себе си. „Обществените интереси на ученичката надвишават интереса Ј към учебните занятия“, написа като забележка един от тях, който се казваше мистър Домини, и родителите ми реагираха, като ми наложиха наказание. Всъщност много често получавах наказания за неща, от които впоследствие щях да изкарвам много пари.
Вероятно няма да се изненадате от твърдението ми, че не вярвам, че хората, които са ви отгледали, ще ви благословят, когато решите да следвате съдбата си, и ще ви оказват подкрепа, докато вървите по своя път. Поради собствените си представи за посоката, в която би трябвало да се движи животът ви, вашите родители, близки и учители вероятно не биха търсили знаци, насочващи към други възможности. Онова, което би могло да се превърне в предпоставка за бъдещия ви успех, ако бъде разтълкувано правилно, навярно им изглежда като недостатък на характера ви или като неразумна постъпка. Ето защо е необходимо да поемете ролята на мениджър на собствената си марка.
Не е достатъчно просто да се вслушвате във вътрешния си глас и да си задавате трудните въпроси, с които се опитвате да разберете какъв човек сте и в какво вярвате. Ако искате да постигнете успех, е нужно също така да си изработите стратегия, с която да покажете на околните същността и убежденията си. С други думи, след като сте се справили с вътрешния си свят, трябва всичко това да стане видимо за външния свят. Създаването на лична марка е свързано с осъзнаването на собствената ни същност и на собствените ни интереси и с извличането на материална полза от тях.
Аз винаги се смея на огромния неонов надпис на „Бевърли сентър“ в Лос Анджелес, който гласи: „Отличавай се от другите.“ Истината е, че повечето от нас се опитват да приличат на всички останали. Ако обаче се замислим, ще установим, че хората, които променят света, са уникални. Най-добрите марки се открояват от останалите. Да вземем за пример Ричард Брансън, основател и главен директор на „Върджин Атлантик“, който определено не е типичен бизнесмен, или Опра Уинфри, която с нищо не напомня на водещите на подобни телевизионни предавания, или пък покойната Лиз Тилберис от „Харпърс Базар“, която беше известна в модните среди с това, че по нищо не приличаше на повечето главни редактори на модни списания – тя беше сърдечен човек! Според мен тези хора са постигнали успех, защото онова, което са предлагали, е било автентично, и са били последователни. Намерили са работата, която е отговаряла на уменията и увлеченията им, и са проявявали истинската си същност със специфичните Ј особености ден след ден. Друг подходящ пример е Андре Леон Тали, остроумният, приказлив главен редактор на „Вог“, който не изглежда и не се държи като типичните избухливи и надменни издатели на модни списания – години наред той се движи из Ню Йорк с дългите си до земята пелерини и е един от най-известните и уважавани представители на модната индустрия. А също и Грейс Кодингтън, ексцентричната и властна червенокоса редакторка във „Вог“, една от звездите в документалния филм за „Вог“, носещ заглавието „Септемврийският брой“. Д-р Коен, педиатърът, който се грижи за здравето на дъщеря ми, е чаровен французин. Той носи костюми на „Пол Смит“ и прави домашните си посещения с велосипед. Всяка модерна майка на Двайсет и трета улица умира от желание да запише детето си при него. Защо? Защото той е симпатичен французин в костюм на „Пол Смит“, който се придвижва с велосипед, и не е възможно да не бъде харесван. Д-р Коен също така е отличен професионалист, което е от ключово значение. Никой не би обърнал внимание на превъзходните пелерини на Андре Леон Тали, ако той не беше удивителен журналист. В известен смисъл да бъдеш себе си е лукс: ако бях посредствен рекламен агент, аз вероятно нямаше да си позволявам да се появявам в офиса си без грим или без прическа.
Прочетете още:
Откъс от „Дребосъчето. Писма от моята мелница“ на Алфонс Доде