Откъс от автобиографията на Род Стюард

Откъс от "Автобиографията на Род Стюарт" (издателство "Сиела").

ГЛАВА 10
В която нашият герой започва връзка с дъщерята на самоле¬тен пилот, купува си излишно голяма къща и става приятел с Елтън Джон.
През юли 1971-ва, звукозаписната компания организира купон за „Фейсис“ в един нощен клуб, който се казваше „Бъмбълс“, в Лос Ан- джелис. Изглеждаше по обичайния начин: силна музика, пенещ се оке-ан от безплатни напитки, няколко души от звукозаписната компания в различни степени на изнервеност и цяла орда от жени в пищно нощно облекло, които се намираха там с единствената цел да се хвърлят към членовете на групата, а и го вършеха с весело безсрамие.
В тези обстоятелства, научих аз, е невъзможно, бидейки член на бандата, да успея да се задържа в средата на помещението. Мога да за¬стана там отначало и да стискам килима с пръстите на краката, колко¬то силно мога, но в последствие ще бъда изтикан напред от вълните от хора, които идват срещу мен, докато не опра гръб в стената, буквално отлепвайки хората – най-вече жените – от себе си. Вследствие на това, по време на същото събитие, не можех да бъда обвинен, че се крия от вниманието: бях избрал за вечерта бял костюм от кадифе, достатъчно ярък, че да освети цяла зала за хокей на лед.
Момичето, което забелязах по някое време из блъсканицата, не се хвърляше към мен, нито пък се притискаше в мебелите, докато крещи в ухото ми напълно откровено предложение за завършека на вечерта. Напротив, тя седеше на маса встрани, в рокля в бяло и синьо и обув¬ки с дървени подметки. И оглеждаше всичко наоколо, включително и костюма ми, с чувство на отчуждено объркване. Аз се представих – а това е необходимо, понеже Ди Харингтън от Англия беше тук с прия-телка и не бе особена фенка на „Фейсис“, и на рок музиката като цяло, както и нямаше много голяма представа кой съм аз. Тя предпочиташе соул музика, както се оказва после, обаче тази музика е и моя страст, а това си е първото общо нещо. Когато се чу Spanish Harlem на Арета Франклин, аз я поканих на танц. После седнахме и си поговорихме малко. А после напуснахме клуба и живяхме заедно четири години.
Моментално общо привличане. Незабавно чувство на комфорт в компанията на другия. Трудно е да разбера тайната на тези неща, но това се получава, чисто и просто. Ди беше на двадесет и една годи¬ни, много добре възпитана, южняшко английско момиче, дъщеря на пилот от Кралските военновъздушни сили – подполковник при това. Работеше като секретарка в една звукозаписна компания в Лондон и беше дошла в Ел Ей да си търси нова работа, но не беше успяла да на-мери. И тя беше привлекателна по онзи затрогващ начин, като нямаше представа наистина колко е привлекателна. Няколко дни преди да се срещнем, тя беше седяла в рецепцията на едно фотографско студио, чакайки нейна приятелка, която беше модел, да излезе, и един фото-граф минал покрай нея и веднага и предложил да я снима за „Плей- бой“. Тя беше планирала да спести малко пари и може би да отиде в Япония. Вместо това дойде при мен.
Импулсът да останем сами, само двамата – той също се появи незабавно. Ние си тръгнахме от купона, вървяхме и разговаряхме, без да знаем къде точно се намираме. По едно време до нас спря полицейска кола да провери дали всичко е наред. Никой не се раз-хождаше по този начин из Лос Анджелис. Бяхме добре; по-добре, от когато и да било. Накрая намерихме булевард „Сънсет“ и клуб „Уиски Гоу Гоу“, но не успяхме да влезем, понеже Ди не изглеждаше на двадесет и една и не носеше документи, с които да докаже, че е на толкова. Затова повървяхме обратно до хотел „Бевърли Хилс“, където бе отседнала групата и Ди каза, че не може да остане, защото тя не прави подобни неща – да се запознае с някакъв рок певец в нощен клуб и да отиде в стаята му… но може би ще може, ако просто си спим? Така и направихме.
Но преди това извадих от чантата си, за да даде одобрението си, макетът на „Ламборджини Миура“, който носех със себе си.
– Това е колата, която притежавам в Англия – казах аз.
Дали съм единственият човек, който се е опитал да прелъсти жена с играчка-макет на спортен автомобил?
– О, да, возила съм се в една такава – отвърна тя.
Обаче не беше. Просто беше решила да изглежда, че въобще не се е впечатлила.
На следващия ден тя дойде да гледа „Фейсис“ в Лонг Бийч, пъту-вайки в лимузината с мен, влязохме през задната врата, качихме се встрани от сцената малко преди концерта, а когато запалиха осветле-нието и тя видя публиката за първи път, морето от хора, тогава осъзна какъв е мащабът на всичко това. А след това зад кулисите ние се раз-делихме – в двата края на един дълъг и претъпкан коридор, аз ръкома-хах като полудял на охраната да я преведе през тълпата от групита и фенове. Тя за втори път видя цялата тази лудост, която никога не ха-реса, нито пък искаше да стане част от нея, макар за дълго време това да нямаше никакво значение, защото за дълго време нашата връзка премина в пълна и блажена изолация от нея.
Обратно в Лондон, аз и се обадих и си уредихме среща в пъб на „Ланкастър Гейт“, където спрях отпред жълтото си „Ламборджи¬ни“, за да демонстрирам, че нищо не си бях измислил. (А и мисля, че вътрешно и хареса: само две места, фактът, че развиваше голяма скорост и че всички я запят. И защо не? Ние бяхме млади и подобно нещо е завладяващо.) След три месеца аз и предложих в един хотел в Ню Йорк, като леко я изненада бързината, с която го направих, а и може би „старомодността“, защото жененето по онова време въобще не беше модно нещо – поне тя със сигурност мислеше по този на¬чин. (Наистина, никога не стигнахме до самия брак – просто си продъ-лжихме напред със статут на сгодени.) А три месеца след това, ние живеехме заедно в едно занемарено имение в английската провинция.
Доста внезапно, и то за първи път през живота ми, към мен поте-коха доста пари – ужасно много пари, чак счетоводителят ми ме посъ-ветва да харча повече. И по-точно каза, че може би ще е добра идея да се отърва от 100 000 паунда чрез някакъв имот, за да избегна да плащам същата сума на данъчните.
Ами, щом така силно настоява…
Само че това да се намери през 1971-ва имот, който да струва 100 000 и който да не е Бъкингамския дворец или Камарите на парла-мента, си беше голямо предизвикателство. Най-близо до целта успях да се приближа на 89 000 паунда: цената на едно имение в грегориански стил, със замазана фасада, което се казваше „Кранборн Корт“, близо до едно от именията на кралицата в „Уиндзор“, в провинцията, но не много далеч от Лондон. Стана ясно, че по някое време Боб Хоуп беше живял в тази къща, а и също така, докато е била дом на един търговец на антики, София Лорен се е отбивала, за да разгледа какво би могла да си купи.
Обаче нейният собственик Лорд Бетел беше английски аристо-крат, който бе изпаднал във финансово затруднение. Докато ни раз-веждаше с Ди из имота през един следобед, тя ме сръчка и безмълвно ми посочи панталоните му, които бяха толкова изтъркани, че през плата се различаваше раираното му бельо. Ако Негова светлост из-питваше някакви мрачни чувства за това, че профуква фамилното нас-ледство и го дава на някакъв новобогаташ, дългокоса рок звезда и на русото му гадже, той не ги сподели. Най-вероятно чувстваше успоко-ение, че беше намерил купувач.
И така, на 1 януари 1972-а година, само шест месеца след запоз-нанството ни, двамата с Ди се изнесохме от къщата ми с четири спал-ни, в стил нео-Тюдор, на „Уинчмор Хил“ и се преместихме в гигантско провинциално имение с каменни орли върху колоните на входа, ши¬рока алея, преминаваща през рододендрони, покриващи осемнадесет хектара градини и ливади и антре с 13-метров таван, както и огромно стълбище, спускащо се надолу от него. Почувствах се много горд, ко¬гато за първи път я показах на мама, но тя на първо място се притесни.
– Ох, Роди, колко ти струва всичко това?
– По-добре да не знаеш, мамо.
Все пак си мисля, че тя, а и баща ми, никога не успяха да осъзнаят колко наистина пари печеля. Всъщност, доста години по-късно попи¬тах мама какво иска за Коледа.
– Избирай – казах аз. – Искам да ти купя нещо хубаво.
След дълго обмисляне, тя каза, че иска нова кутия за хляб.

Сподели в: