"Остриетата на кардинала" от френския писател Пиер Певел може да се определи като алтернативна история, вдъхновена от фентъзито. Това важи и за останалите му книги. Книгата е първи том от трилогия на изд. „Litus“. Бъдете готови за епично, исторически достоверно повествование с динамичен сюжет, Писателят разказва за схватките и интригите, в които кардинал Ришельо е във вихъра си.
Какво се случва:
Париж, 1633 г. Луи XIII е крал на Франция… а страната управлява кардинал Ришельо. Той следи зорко за всички заплахи и шпиони, но някои хора не се спират пред нищо. Те са готови да се съюзят с най-големия враг на Франция – Испания и нейния Драконов двор. Драконите са станали част от ежедневието на хората, особено на аристокрацията, но далеч не са покорени. Тайнствено магьосническо братство иска да възроди зловещата и изпепеляваща змейска мощ от древни времена. За да се изправи срещу тях, Ришельо свиква своя елитен отряд мускетари – Остриетата на Кардинала. Те ще влязат в остри схватки, за да защитят короната…
Авторът
Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. В началото на кариерата си разработва настолни ролеви игри, работи като сценарист и журналист; подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: два пъти „Имажинал“ – Голямата награда (2002) и Наградата на гимназистите (2009), както и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.
Всяка от книгите на Пиер Певел носи магичен привкус, но са посветени на определен (често известен) исторически период, изпълнен с паметни събития и личности. За стила му е характерна максималната историческа достоверност, в която сюжетът е изграден само от поврати в някои ключови събития. Но негова абсолютна запазена марка е неизменото присъствие на дракони в книгите му – във всички до една. Самият автор съветва читателите си: Започнете с поредицата „Остриетата на Кардинала“… но само в случай, че си падате по историческо фентъзи, дракони и бандитски приключения. Но кой ли не обича тези неща?“
Откъс:
Люсиен Байо трепереше от страх, от студ и глад. Беше само по нощница и голата земя, върху която лежеше, беше толкова студена, колкото камъка, на който понякога се облягаше.
Бяха изминали три нощи, откакто непознати го изненадаха, докато сънуваше сладко в апартамента, който обитаваше над кантората си на нотариус. Завързаха го здраво, нахлупиха качулка на главата му, след това го пребиха. Какво бяха сторили с жена му, която спеше до него? Той се събуди тук, със завързани крака и китки, на място, което не можеше да познае, тъй като все така не виждаше нищо заради непрозрачната качулка. Закрепена на стената, къса и тежка верига беше увита около кръста му. Нямаше понятие какво искат от него. Единственото сигурно беше, че се намира не в Париж, а в провинцията. Това издаваха обкръжаващите го шумове, които му даваха възможност да пресметне от колко дни е затворник.
Чувствайки се изгубен, той успя да прегризе превръзката, която запушваше устата му, и нададе вик, изкрещя, колкото му стигаха силите. Най-накрая чу да се отваря някаква врата, крачки на неколцина мъже с ботуши приближиха и един груб глас изрече:
– Тук сме само ние и ти. Никой друг няма да те чуе. Но виковете ти ни вбесяват.
– Какво… Какво искате от мен?
Вместо да му отговорят, отново започнаха да го бият. По корема и по бедрата. С един ритник дори му избиха зъб. Той го глътна, а устатата му се изпълни с кръв.
– Не по главата! – нареди същият глас. – Трябва да го предадем жив.
От този момент нататък нотариусът не помръдна. Часовете и нощите минаваха, изпълнени с несигурност и с ужас от очакващата го съдба, без никой да помисли да му даде да хапне и да пийне…
Някой блъсна вратата и влезе.
Като по инстинкт, Байо се опита да се предпази:
– Умолявам ви – прошепна той. – Ще ви дам всичко, което притежавам.
Махнаха качулката му и щом привикна със светлината, видя, че някакъв мъж се беше навел над него. Непознатият беше облечен като кавалер, със сабя на кръста, носеше странни очила с червени стъкла, които прикриваха очите му. Нещо мрачно и заплашително се излъчваше от него. Нотариусът се изплаши.
– Не се отнасяйте зле с мен, моля ви…
– Казвам се Сен Люк. Мъжете, които ви отвлякоха, са мъртви. Дойдох да ви освободя.
– Да ме… Да ме освободите ли?… Мен…?
– Да.
– Кой… Кой ви изпрати.
– Няма значение. Проговорихте ли?
– Какво искате да кажете?
– Били са ви? Най-вероятно, за да си изкажете и майчиното мляко? Казахте ли им всичко, което знаете?
– Но по какъв въпрос, господине?
Мелезът въздъхна и търпеливо рече:
– В последно време вие сте открили и прочели едно забравено завещание. Това завещание е посочвало къде може да бъде намерен определен документ.
– Това ли било?
– Е?
– Не. Нищо не съм разкривал.
Сен Люк замълча.
– Кълна се! – настоятелно продължи нотариусът. – Те не ми зададоха никакви въпроси!
– Добре!
Мелезът едва сега отвърза Байо, който попита:
– А жена ми?
– Тя е добре – отговори Сен Люк, макар в действителност да нямаше понятие какво се е случило с нея.
– Благодаря на Бога!
– Можете ли да ходите?
– Да. Слаб съм, но…
Чу се цвилене, приближаваше цяла кавалкада. Като остави на нотариуса грижата да освободи сам китките си, Сен Люк отиде до вратата. Байо прояви интерес към околната среда. Намираха се в изоставена и прашна воденица, до огромен воденичен камък.
Мелезът погледна навън и съобщи:
– Шестима конници. Несъмнено тези, на които е трябвало да ви предадат.
– Свети Боже!
– Умеете ли да се биете? Или поне да се защитавате?
– Не. Загубени сме, нали?
Сен Люк забеляза надупчена от дървояди стълба и тръгна нагоре, като прескачаше по четири стъпала.
– Оттук – рече той след малко.
Нотариусът се качи подир него, където се намираше горната част на колелото, закрепена със спускаща се надолу вертикална ос, която някога е задвижвала механизма.
Мелезът счупи едно прозорче.
– Трябва да се измъкнем през този отвор и да се хвърлим в реката. Течението ще ни отнесе надалеч. Ако имаме малко повече късмет, няма да ни усетят. Жалко за конете, които ни чакат в гората.
– Но аз не мога да плувам.
– Ще се научите.