"Камъкът си тежи на място", казва поговорката. Вярна е. Много пъти съм носила камъчета от морския бряг, от планината, от полето – с интересни форми, жилки и цветове. Слагам ги на видно място на тоалетната масичка и им се радвам. След няколко дни те губят очарованието си, докато се превърнат в нищо незначещи и не говорещи обикновени камъни. Това ми хрумна, когато прочетох поетичната книга на Анна Христова „Опитомяване на камъка”, издателство „Знаци”, 2016.
„Има ли диви и домашни камъни?”, „Защо иска да ги опитоми?” – това се запитах. Отговорът е в темите на стихотворенията, в неочакваните образи и връзки между тях.
Животът на всички ни е пълен с камъни, които ни убиват, спъват, изстудяват копнежите ни. Но те са и каменната котва, която ни държи изправени в реалността.
Семейството е камък. Старостта е камък, който забелязваме, когато започва да ни тежи. Спомените са камъни, които тежат, докато не ги опитомим. Любовта е камък на шията, когато е недочакана или загубена.
Позволявам си да взема фрази от различни стихотворения .Те са като остри камъчета, които ни бодат ходилата, когато ходим боси по див път. Карат те да си обуеш обувките. Обаче, в живота не винаги може да се спасим толкова лесно от неблагополучията.
„кокалче от паднал ангел, отсътствия, мъртви цветя, нечути думи, няма подходящ ден за сбогуване, капани, моля се за спасение, остани, когато те няма, цял един един живот, когато мигът става вечност, времето спира, овъгленото стъбло е черна антена към Бог, в шепите ти се побирам цяла.”
Анна Христова дълбае камъкът с образи в стихове, за да го опитоми и да тежи по-малко. И все пак, в ноктюрното зучене на книгата се прокрадват зрънца светлина и любов. Струва си опитомяването на камъка.
Анна Христова работи като дизайнер, собственик е на модни ателиета „Анита”. Това е дебютната й стихосбирка.