Нора Робъртс "Наслада в смъртта" – откъс
Откъс:
* * *
Лелята на Рурк се засмя, накара го да се изправи:
– Едно приятелче е дошло да си поиграете.
Озадачен, Рурк се огледа. Усмихна се.
– О, Брайън, пристигнал е от Дъблин.
– Хрумна ми, че ще се радваш да видиш приятел от детството в такъв ден. Побързай, май се опитва да сваля жена ти.
Широката усмивка на Брайън Кели засия на руменото му лице, когато сграбчи Ив в мечешка прегръдка.
– Лейтенант Сладур. – Звучно я целуна по устните. – Когато решиш да зарежеш Рурк, веднага ще дотичам.
– Хубаво е човек да си има някого в резерв.
Гръмогласно се засмя и обви ръка около раменете й, докато Рурк крачеше към тях.
– Ще се бия с теб за нея. И ще прилагам мръсни хватки.
– Кой би те упрекнал?
Смеейки се, той пусна Ив и поздрави Рурк по същия начин, със задушаваща прегръдка и целувка.
– Винаги си бил късметлия, негоднико.
– Радвам се да те видя, Брайън.
– Леля ти беше така добра да ме покани. – Той се отдръпна назад и огледа красивия малък парк. – Е, това е хубаво нещо…
В този миг Шон задърпа Ив за ръката.
– Какво има? – попита тя.
– Кучетата побягнаха към гората, ей там. Но не се връщат, когато ги викам. Само лаят.
– И какво да направим?
Той я погледна изумено.
– Е, нали си детектив? Не ми позволяват да ходя там сам, затова ще трябва да дойдеш с мен да ги намерим.
– Така ли?
– Да, разбира се – заяви момчето с делови тон. – Може да са надушили нещо. Някакво съкровище или ключ към мистерия.
– Или някоя катеричка.
Погледна я навъсено.
– Не можеш да знаеш, преди да видим.
Брайън се намеси:
– Бих се поразтъпкал след шофирането от Дъблин. Търсенето на съкровище ще ми се отрази добре.
Шон засия срещу него.
– Тогава да вървим, но и тя ще дойде. Тя ще командва, защото е лейтенант.
– Така е редно – усмихна се Ив. Сетне се извърна към Рурк: – Ще участваш ли в експедицията?
– Ще ви покажа пътя!
Момчето хукна напред.
– Хайде, лейтенант. – Рурк хвана ръката й. – Ти командваш. Как вървят нещата в кръчмата, Брайън?
– О, все същото. Пълня халбите, слушам клюки и словоизлияния. – Намигна на приятеля си, тайно от Ив. – Вече водя спокоен живот.
– Как се казва будалкаш ме на ирландски? – попита Ив.
– О, не е така, лейтенант. Станах нов човек, след като този тук ме поведе по лош път в младежките ми години. Скоро ще дойдеш отново в Дъблин, ще видиш сама. Аз черпя колкото можете да изпиете.
Вървяха спокойно, въпреки че момчето ги подканваше да побързат. Най-сетне Ив чу пронизителен, развълнуван, настойчив лай.
– Защо кучетата все тичат и търсят нещо?
– Когато си пес, всеки ден е празник – отбеляза Брайън. – Особено ако край теб има момче.
Стигнаха до началото на гората и Ив се подготви за среща с природата, която според нея беше по-опасна от кучка.
Мъх покриваше камъните и дърветата, а слънчевата светлина се процеждаше със зеленикав оттенък между листата. Оголени клони се извиваха в странни форми, стърчаха нагоре или се протягаха над тях.
– Като в приказка – каза Брайън с усмивка. – Господи, от години не съм стъпвал в истинска гора. Рурк, помниш ли, когато смъкнахме кожите на онези германци в хотела, а после два дни се крихме в гората в Уексфорд, докато скандалът отмине?
– За бога, не говори това пред ченге! – възропта Ив.
– Имаше едно момиче – невъзмутимо продължи Брайън, – пищна красавица. Колкото и да се опитвах да я свалям, тя имаше очи само за теб.
– Отново ти напомням, че съм тук. Той е женен.
– Беше много отдавна…
– Ти загуби половината от дяла си на зарове, преди да приключим там – напомни му Рурк.
– Да, но добре се позабавлявах.
– Къде е малкият?
Ив спря за миг.
– Просто изтича малко напред – каза Рурк. – За него това е приключение.
Чуха го да вика.
– Ето ви най-сетне, глупаци!
– Намерил е кучетата.
– Добре, може да ги доведе обратно. – Тя остана на мястото си, огледа гората. – Наистина ли тук витае нещо зловещо, или си въобразявам?
– Въобразяваш си, скъпа. – Рурк понечи да повика Шон, но чу бягащи стъпки. – Ето го, идва.
Когато изскочи на пътеката, луничките се открояваха на бледото му лице, а очите му бяха огромни.
– Някое от кучетата ли е пострадало?
Рурк пристъпи напред, но момчето поклати глава и сграбчи ръката на Ив.
– Побързай. Трябва да видиш.
– Какво да видя?
– Нея. Кучетата я намериха. – Упорито я дърпаше. – Моля те! Тя е ужасно мъртва.
***
"Наслада в смъртта" на Нора Робъртс