ИК "Унискорп" представя нова фентъзи трилогия – "Вундеркинд" от Д’Андреа, която е напълно различна поредица в литературата за тийнейджъри. (превод от италиански: Екатерина Мизилова, обем: 304 стр., цена: 13 лв.)
Париж. Последната приятна есенна утрин. Момче на четиринайсет години. Казва се Кай Страус. Странен мъж с луноподобно лице. Викат му Продавача. Той дава на момчето лъскава сребърна монета. Тя е необикновена. Кай иска да се отърве от нея и я хвърля къде ли не, но тя се връща и връща при него. Монетата е ключът към квартал, който не е отбелязан на никоя карта. Там той прави ужасяващото откритие, че е Вундеркинд – момчето, за което жителите на скрития квартал умират, а мъжът с луноподобното лице убива.
Невероятната история на Вундеркинд е написана чудесно и с изненадваща фантазия.
Д’Андреа е роден през 1979 г. в Болцано, Италия, близо до границата с Швейцария. Обича поезия, произведенията на Франсис Бейкън и хеви метъл. Установява, че писането е идеалният начин да съчетае тези страсти. Чете книги, които могат да му кажат нещо, и пише книги, когато иска да каже нещо. Хобито му е да събира хирургически инструменти от края на ХІХ в. Трилогията му ВУНДЕРКИНД е издадена във Франция, Германия, Испания, Холандия, Полша и Унгария.
Следва
ВУНДЕРКИНД
Розата и трите пирона
* * *
Франк бе така унесен в загадката на кутията на Лемарчанд,
че не чу как голямата камбана започна да бие.
Бурята бушуваше и приближаваше в пожар от гръмотеви-
ци и светкавици. Сенките се олюляваха като зашеметени и
дори нощта сякаш се отдръпваше от пътя на черно-бялото
дете, което бягаше ужасено.
Мъжът на алеята се беше навел над огъня. Детето се спря,
разтревожено. Черните му коси прилепваха по млечнобяло-
то му лице: всичко по него беше в бяло и черно.
Дъждът плющеше яростно. Разрушаваше мазилката, бие-
ше по калдъръма, като че искаше да изгаси пожара в центъ-
ра на Земята, издуваше улуците до такава степен, че те се
прегъваха и преливаха. Но мъжът, загърнат със зелен дъждо-
бран, изглежда, не го беше грижа. Лицето му беше потънало
в сянка, удряше ритмично с ръце.
– И така – каза с нисък и почти развеселен глас, – ти би
трябвало да си Вундеркиндът?
Мъжът не получи отговор: детето беше прекалено изпла-
шено, прекалено премръзнало, за да каже нещо, дори само
едно „студено ми е”. Потърка очите си, приближи се колеб-
ливо малко по-близо, за да разгледа дребната ярка фигура,
която подскачаше, като следваше ритъма на ръцете на мъжа.
Беше великолепна: правеше пируети и кълбо във въздуха,
лека като перце, грациозна като балерина. Избягваше по-
едрите капки с копринени движения и подскачаше отново
нависоко, неуморно, като се издигаше над пламъците и се
връщаше на земята, отново и отново, все така, следвайки
ритъма, диктуван от ръцете на мъжа. Детето я наблюдаваше
с възхита.
Никога не беше виждало нещо подобно.
Сега лицето на мъжа не беше вече в сянка и изглеждаше
зле. Брадата му беше изцапана и мръсна, заплетена в бърко-
тия с неопределен цвят, кожата на лицето му беше сбръчка-
на, загоряла от слънцето и белязана от вятъра. Напуканите
му устни се бяха разтегнали в изкривена лисича усмивка,
която разкриваше развалените му, но остри зъби. Едното му
око беше кривогледо, с дълбок белег, зле зашит, докато дру-
гото беше леденосиньо, изключително светло, пронизващо
детето отвсякъде.
Малкият изпитваше страх, огромен страх, но не успяваше
да откъсне поглед от движенията на дребната фигура с тяло
от тел. Приличаше на миниатюрно плашило с триъгълна гла-
ва като тези на отровните змии и две кокоши пера с V форма,
подобни на кози рога.
– Аз съм този, когото наричат Пилгринд – представи се
мъжът, като го накара да подскочи. – А той – добави – е Кра-
лят на телта.
За последно удари още веднъж ръцете си и плющенето,
което произлезе, заехтя безкрайно по тъмната алея, рико-
ширайки от стена в стена, усилвано от постоянните гърмежи
на бурята. Пламъците на малкия огън блестяха по-ярко и вну-
шително и детето инстинктивно забави крачка.
Дребната фигура направи още един елегантен скок и из-
чезна високо, потънала в тъмнината.
За момент изглеждаше, че е изчезнала, после се приземи
с поклон, преметна се през глава с чевръста маневра и ско-
чи направо върху детето.
Заби ръце в гърдите му, в плътта му.
Единственото нещо, което детето помисли, беше… „Изгори”.
– Можем да започваме.
Така неизбежно приключваше сънят: с този глас, който бе
по-силен от бурята, и с тази болка, която пробождаше гърди-
те. Все същото. Все същото чувство за грозяща заплаха.
Нов фентъзи роман за тийнейджъри от италианския писател Д’Андреа
