Горска мистика, фоклорна мъдрост, крехка младост и бурна страст се преплитат в жестока схватка на страниците на новата книга от британската писателка Джоан Харис. „Шепа врани” (ИК „Сиела”) е красива история за любов, загуба и отмъщение, поднесена брилянтно на български език в превод на Богдан Русев, с елегантна корица и оригиналните си черно-бели илюстрации, дело на художничката Бони Хелън Хокинс!
Майсторката на любовни, трилър и фентъзи истории Джоан Харис се завръща по-малко от месец преди Коледа с нова книга! Този път световноизвестната британска писателка няма да описва вкусни захарни изкушения, а ще ни потопи в завладяващ фантастичен разказ, вдъхновен от фолклорните традиции.
Кафявото момиче на Джоан Харис носи пола от пера, наметка от вълча кожа и огърлици от шлифовани камъни. В първата нощ на месец май и втората пълна месечина, когато „една вещица трябва да излезе на странстване”, Кафявото момиче може да бъде „сова, зайка, чучулига, вълчица или видра”, но избира да е лисица. Кафява, бързонога и дива лисица, която ловува със совата, танцува със зайката и плува с пъстървата и видрата.
„Шепа врани” е разказ за едно диво безименно девойче, което живее сред вълците, дърветата и билките – Странница без минало. Единственото, което има силата да я примами към тъй различния и измамен свят на Хората е любовта. А когато капанът на този свят щраква зад нея и я откъсва от дивата й природа, изглежда, само желанието за мъст ще е достатъчно силно, за да позволи на Кафявото момиче да избяга…
Следвайки смяната на сезоните, Джоан Харис черпи вдъхновение от природата и фолклора, за да преплете младост и зрялост, страст, мъдрост и мистика и да ги превърне в модерна приказка. Книгата съдържа оригинални илюстрации на художничката Бони Хелън Хокинс, която сама предлага на Харис да илюстрира нейна книга, пъхвайки в ръцете й своя рисунка на известния бог от скандинавската митология Один. Харис веднага разбира, че това е правилният художник за „Шепа врани” и днес българският читател може да се наслади на красивите й илюстрации, допълващи мистичната история на Харис.
Джоан Мишел Силвия Харис (1964) е родом от Барнзли, Южен Йоркшър, Англия. Дете на англичанин и французойка от Бретан, правнучка на популярна знахарка и внучка на собственик на сладкарница, Джоан от малка има влечение към вкусната храна, фолклора и уютната обстановка, които впоследствие изиграват ключова роля за огромния й успех като писател.
Едва 10-годишна Харис мечтае да стане писател и започва да пише приказки с елементи от британския и норвежкия фолклор. През 1984 г. завърша бакалавърска степен в колежа „Света Катерина“ в Кеймбридж, следва специализация по „Разчитане на съвременните и средновековни езици“ в университета в Шефилд (1985) и магистратура в университета в Кеймбридж (1987). Започва да пише усилено, докато работи като преподавател в различни учебни заведения на Острова, а първите й два романа – „Семе на злото” (1992) и „Спи, бледа сестро” (1994), не се радват на особен интерес от публиката.
Пробивът идва през 1999 г. със световния бестселър „Шоколад”, който е обявен за бестселър №1 на „Сънди Таймс“, номиниран е за роман на годината и печели наградата „Creative Freedom”. През 2000 г. по кината тръгва едноименният филм по романа, в чийто актьорски състав срещаме Джони Деп, Жюлиет Бинош, Джуди Денч и др. Следват още литературни хитове от Харис, които оглавяват престижни класации по целия свят.
Днес книгите й са преведени на повече от 50 езика и са носители на множество британски и международни награди. На български език Джоан Харис е популярна още с книгите „Блажени безумци”, „Къпиново вино”, както и „Малка книга за шоколада”, която съдържа съблазнителни рецепти, придружени с примамливи фотографии на аранжираните от стилистката Фран Уорд шоколадови изкушения, и др.
Преводът на „Шепа врани” от английски език е на Богдан Русев. Адаптацията на корицата е на Фиделия Косева.
Откъс
Днес съм чучулига, премятам се високо сред облаците, запращам песента си срещу планинските върхове и танцувам с дъгите. Как можех да знам, че любовта е такава? Защо никой не ми беше казал за това?
Снощи бях шарена котка, точно като всяка друга нощ през изминалата седмица. Спах на възглавницата на Уилиам, мърках и го гледах унесен в сън. Но това вече не ми беше достатъчно. Исках нещо повече от това. И защо не? Защо само на мен да бъде отречено нещо, което може да познае всяка селска девойка? Нашият род притежава множество сили. Защо да ни е забранена любовта? И тъй, накрая аз се явих на моята любов не като лисица, нито като славей, а като самата себе си, в собствената си кожа, топла, кафява и гола. Той отвори очи и ме погледна. Очите му бяха като лятото, налято в стъкленица.
– Как така си тук? – рече той. – Фея ли си, или сън?
Аз поклатих глава.
– Аз те сънувах – продължи той, – още от онзи ден, когато те зърнах за пръв път. Ти излезе от гората като сърна сред дърветата. А сетне изчезна също толкова внезапно, и аз се боях, че ще изгубя ума си, полудял от желание по теб.
– Не съм изчезвала – отвърнах аз. – През цялото време бях тук.
А сетне у мен се надигна пламъкът на страстта, но не като у кошута или като у вълчица, или като у дива котка, а – за пръв път – като у жена.
„Значи това е любовта“, казах си аз, докато лежахме един до друг, кафява като горски плод и блед като цветен лист. И с ръцете си, и с устата си, той ме накара да пея като славей и да се рея като орлица, да вия като вълчица и да рева като рис.
– Коя си ти? – попита ме той, когато най-сетне не ни останаха сили за повече. – Кажи ми поне името си, така че да го изпиша в сърцето си.
В отговор се усмихнах, но не му отговорих.
– Но как ще те открия отново? – рече той. – Защото аз трябва да те видя отново, инак ще умра.
– Ще бъда тук – отвърнах му аз, – докато има риби в морето и звезди в небето, и птици в полет, и сънища в сърцата на Хората.
– Това не ми стига – рече той.
А сетне ме целуна и аз се въздигнах като чучулига, и се спуснах обратно със смях и любов, и се заклех, че ще бъда негова навеки.
Днес трябва да събера дърва и храна. От три дни насам колибата ми стои празна. От три дни насам в огнището ми не е горял огън и не съм проверявала капаните си от върбови клонки. Знам всичко това, защото тази сутрин странствах като кошута и зърнах цветните неща, които блестяха на слънцето до входа на колибата ми, и белоглавата врана до нея, и чух кресливото й предупреждение. А тази сутрин до леглото ми седна едно голямо черно куче и когато го погледнах в очите, то изръмжа и рече: „Ела си у дома. Ела си у дома“.
Но Уилиам не ме пуска да си тръгна.
– Какво ме е грижа за колибата ти? – казва ми той. – Какво ме е грижа за капаните ти от върбови клонки? Моят дом е замък. В него ти си кралица. Ще ядеш печени токачки и ягоди от оранжерията. Ще отпиваш най-тънките вина и ще опитваш най-вкусните сладкиши.
Опитвам се да му обясня, че моят народ живее по различен начин от Хората – по-нашироко. Нощуваме под прещипа и пътуваме със сезоните. Нямаме дом, нито семейство, нито дори име, които да ни задържат.
– Тогава вземи моето име – казва Уилиам. – Моят дом е богат, а моят род – благороден. Ще споделя името си с теб, само да останеш с мен. Баща ми е заможен човек, на война в чужбина. Когато умре – а това може да е скоро – аз ще наследя богатството му. Ще имаш злато, коприна и кожи. Ще имаш коне и слуги. Ще имаш всичко, което си пожелаеш, само да останеш с мен.
Но аз не се нуждая от коприна и кожи. Не ми трябват слуги. Имам си копринените крила на водното конче и снежната козина на зайката през зимата. Имам златото на утринното слънце и цветовете на Северното сияние. И мога да се превърна в кобила и да препускам през ливадите или да летя с дивите гъски към слънцето…
Но аз не казвам всичко това на моята любов, който ме гледа толкова нежно. Вместо това му обещавам да остана при него и той се разсмива, и отново ме дръпва в леглото си, и затваря завесите от всички страни, подобно на шатрата на някой главатар, и ми казва, че съм неговото хубаво кафяво момиче, и по-скоро ще умре, отколкото да се раздели с мен.