Разговарям с Николай Тодоров – преводач в ИК Гутенберг. Поводът за това интервю са най-новите 3 книги на издателството: "Изгнаници на този свят" – избрана поезия на Мигел де Унамуно, "Вълнения" на Федерико Гарсия Лорка – антология избрана проза и "Дуински елегии" от Райнер Мария Рилке. Няма да крия, че изпитах истинско удоволствие и от трите – не само от перфектните корици, брилянтния превод, но и от факта, че имат увод. Точно това влезе като въпрос в разговора ни.
Кое беше определящо при подбора ви в издаването на 3-те книги?
Издателска къща „Гутенберг“ започна целенасочено да издава художествена литература през 2013 г., стремейки се да попълни някои откровени „празнини“ по лавиците с книги. Въпросните заглавия сами се натрапваха: познати и непознати, прочути и забравени. Започнахме с обзор на поетичното творчество на Нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор, но бързо попаднахме на нови идеи.
Насочени ли са към по-специална аудитория?
Стремим се да достигнем до възможно най-широка публика. Като предлагаме съвременни преводи на утвърдени автори вярваме, че 
ще можем не само да накараме още хора да посегнат към книгите, но и да не помислят да ги
оставят.
Имаше ли предизвикателства в превода на Рилке, Лорка и Унамуно пред вас? Различно ли е чувството, когато превеждате литературни колоси и съвременни автори?
Един известен преводач веднъж ми каза, че не си заслужава човек да превежда неща, които не обича от сърце и душа. С напълно свободния вече достъп до плодовете на европейската култура някак пропуснахме голяма част от основите, на които тя се опира. Възможността ми да пътувам и да чета на няколко езика ме вдъхнови още повече да се опитам да предам част от „изгубеното наследство“ на български. С огромна радост и нетърпение поглеждам към културата на всяка страна, потапям се в историята и изследвам литературните върхове, които обаче не само вдъхновяват, а и стъписват със своето величие. Не винаги съм успявал да постигна нивото, което смятам за необходимо, но неизбежно се появяват идеи, възможности, пътища за реализация…
Книгите са интересни с любопитния и информативен увод – нещо почти липсващо в днешните книги, издавани на български език – и родна, и преводна литература. Защо изчезна уводът?
Една книга трудно може да бъде разбрана пълноценно, без читателят да знае дори малко от историята й, за автора и за условията, при които е писана. Дори и въпросът да е все още спорен, вярвам че подобно знание е важно и ценно. И въпреки неограничения достъп до всевъзможна информация – или може би именно заради него – читателят по-рядко очаква и търси предговор. Някой трябва да седне, да помисли върху книгата, да събере и подреди информацията. И основният двигател ще бъдат най-вече идеализмът и вярата, че това е нещо нужно. Дори и да звучи банално, оказа се, че не остана време някой да пише предговори, а читателят безгласно прие това положение, навярно защото и неговото време е оскъдно. Юрий Олеша твърди, че съвременната литература трябва да се чете на един дъх, от спирката на метрото до спирката на трамвая, и така епическото начало си отиде почти напълно и почти безвъзвратно.
Какво загуби и какво спечели книгата в годините след 1989 г.?
След 1989 г. се появиха огромно количество български и чужди книги. Струва ми се, че имаше и хубави, и лоши изненади. Но покрай забързаното ежедневие се оказа, че всички сме по-малко внимателни, по-малко отдадени и… нещо не ни достига… Не знам как да го нарека. Изгуби се част от доверието в авторитетите – също и в книгата като авторитет.
Вашите лични литературни пристрастия -– четете ли например съвременна българска литература?
Старая се да следя това, което се случва с българската литература. Харесвам много от младите писатели, харесвам желанието им да допринесат с нещо ново, смелостта да сложат името си на книга. В това има нещо по детски наивно, което ме очарова. Нуждата от общуване, от споделяне на личния опит… И колкото е голяма радостта ми при срещата с нещо необичайно и хубаво, толкова ми тежи вторачеността в дребното и ежедневното, когато се появят и погледнат около себе си „от високо“.
Кои са посоките на издателска къща „Гутенберг“?
Ще се опитваме да продължаваме да предлагаме ценни утвърдени автори от цял свят и да върнем поне част от дължимото внимание в отношенията „издател-читател“.
Пожелайте нещо на читателите на Kafene.bg.
Един мъдър мой близък веднъж каза, че смисълът на всичко е животът. А дори и в една добре разказана история има живот и дано никой не го забравя.
Прочетете още:
"Дуински елегии” от Рилке – за пръв път на български