Николай Петков е от художниците, чийто творби нарачиме модерни, абстрактни. Той обича да казва, че на хората трябва да се подсказва как да четат съвременното изкуство, а не да се изправят пред него с почуда, защото колкото и да е отвлечено понякога, то е свързано с живота. Срещата ми с него се проточи, защото Никщолай е складкодумен и разказва интересни неща. Затова интервюто му ще представим в две части. Днес ви представяме първата част – за абстрактната живопис като критика на действителността или грижа за утопията.
(Втората част от интервюто, прочетете тук.)
Каква е ролята на изкуството?
Има смисъл да се прави изкуство по две причини. Първо като критика на действителността, за да може тя да стане по-хубава, надявам се, което включва и критика на езика, т.е. отношение към начина, по който изговаряш нещата, защото ние по този начин познаваме света – описвайки го с думи или с други видове езици. Има стереотипи, митове и др., които са закодирани вътре в смия език. Затова доста от заглавията ми са иронични с идеята да се замислим върху понятията, които използваме, върху предрасъдъците и стереотипите. Говорейки за „Възпитание на чувствата” естествено, че се позовавм на Флобер, но аз се позовавам и на Бурдийо, който е направил анализ на изобразителното изкуство на базата на книгата на Флобер. Става дума най-общо за чувствата, начина, по който се отнасяме към света, емоциите, които изпитваме – те също подлежат на възпитание. Става дума дори за естетическите чувства – те не са дадени, те също се възпитават. Извън базовите първични инстинкти няма такова нещо като естественост. От там нататък цялото богатство на преживяванията, които имаме е трупано в цивилизацията и е добре да го осъзнаваме, за да можем, ако искаме нещо да променяме, да го правим в там – в настройката ни към света. Точно това си представям, че един „идеален” зрител ще започне да разсъждава върху тази картина, докъде ще стигне – не знам.
Втората голяма роля на изкуството е неговият ангажимент към утопията. Авторът не е просто критически реалист. Не критикуваш действителността от любов към критиката, нито защото си проклет, а защото смяташ, че е възможно човек да си представи една по-добра действителност и тя да бъде усъвършенствана. По някакъв начин художникът е добре да показва, естествено чрез метафорите на образите, как той си представя, че е възможен един по-добър свят, с по-хармонични отношения.
Обичаш ли да слушаш и чуваш интерпретациите на хората?
Не съм имал често щастието да слушам коментари за работите си, но ми е приятно, когато това стане, защото не мисля, че авторът има последната дума за това какво означава дадена творба. Работата на авторът свършва, когато творбата е готова, оттам нататък, ако тя е добра, трябва да се справя сама с живота също като добре възпитаното дете.
Защо съвременното изкуство стана толкова абстрактно? Освен в художествените си творби ти си работил върху тази тема и в научен труд. Защото може би е абстрактно времето, хората търсят абстрактното или това е тази утопия, за която ти говори преди малко?
Отчасти поради всички причини, които изброи. Развитието на абстрактната живопис в голямата си част е свързана с конструктивизма от 20-те години. Ако прочетем текстове на руските художници конструктивисти ще разберем, че те са се опитвали да изобразят и представят един съвършен, хармоничен свят на една социална утопия. По ред причини не точно този тип изкуство е избрано за официалното изкуство на държавата или след това на системата, която твърди, че се е занимавало с граденето на утопията комунизъм.
Възникването на фотографията е основната причина за появата и развитието от средата на ХХ век на абстрактния начин на изразяване в живопистта. Човечеството започва да използва метод, който подлежи на технологично развитие – днес сме свидетели на огромния му технологичен бум. Човекът започва технически да възпроизежда образи с помощта на машина, въпреки, че фотографията като изкуство не е лишено от човешко участие.
Голяма част от представителните функции на живопистта и изобразителното изкуство, с които до тогава те са били натоварени –да документират и възпроизвеждат действителността, властта – (религиозна и политическа, историческа, митове и др.) – всичко това може да се прави с помощта на фотографията и след това на киното. След появата на широкоекранния цветен филм историческата живопис губи своя предмет. Неизбежно живопистта започва да търси нова ниша и начин на работа. И много правилно се насочва към индивидуалния говор, защото има разлика в това да говориш на хората като колектив, голяма маса от хора, които едновременно възприемат това, което им казваш и да се обръщаш към тях като към индивид. Те неизбежно са част от някаква социална група или колектив, твоят подход е по-интимен, индивидуален. Другото нещо е известна честност – ти не им даваш илюзията, че това, което виждат е светът през някакъв прозорец, а винаги им казваш, че това е парче платно, двуизмерна равнина. Когато си честен в това, че предполага, че си честен и в другото, което казваш, а би трябвало да казваш и нещо друго, освен „Аз съм опънато платно”.
Разбира се в края на ХХ век има и обратни процеси. Започваш да проверяваш и тестваш вече произведените образити от електронните медии или фотографията. Започваш да търсиш нещо друго, невидяно от тях, пренасяйки го върху живописното платно. Това е широко разпространено течение в постконцептуалната живопис. При нея се използват като посредник образи от фотографията, защото в процеса им на пренос върху живописното платно те изявяват техни качества и свойства, начини за възможност на интерпретация, които не са били толкова видими в убягващия образ на телевизора да кажем.
Освен изложбите в чужбина ти излагаш и в България.
Да, смятам, че и тук хората имат право да чуят какво искам да им кажа. Друг е въпросът колко от моите сънародници смятат, че е интересно какво казвам. Въпрос на свободен избор. Смятам, че правя живопис за народа, т.е. за всички, но не за всеки. Всеки трябва сам да избере. Не можеш насила да възпитаваш и да налагаш някакъв възглед. Вече преживяхме едни 45 години, в които разбрахче, че съвършеният човек не се постига чрез насилие и принуда. Ако човек потърси нещо друго в нашата страна, освен чалгата, ще види, че няма само глупости, има и други неща. Заповядайте, вижте!
Накъде ще поемеш след тази изложба? Завършваш ли някакъв етап, за да започнеш следващ?
Не, не бих казал. Обикновено работя така – рисувам картина и чакам да видя накъде ще се развие. Често през период от година-две картините ми следват една посока, кръжат около даден проблем и след това отиват в друга посока. Когато се завъртят около определен проблем, аз се опитвам да измисля някакво понятие за този проблем, название на изложба, което да ги обедини. Но това не ги задължава, т.е. те могат да бъдат възприемани сами за себе си, всяка творба с отделното си заглавие. От тук нататък смятам да продължа да се занимавам с това, което правя досега – с критика на действителността и грижа за утопията.