Николай Грозни за хората като богатство и за осмислянето на живота

Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София. Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков" и колежа „Бъркли" в Бостън, а литературното – в престижния щатски университет „Браун". Прекарва четири години като монах в Дарамсала – седалището на Далай Лама в Индия, – където изучава будизъм и тибетски език. Завръща се в България, където с рожденото си име Николай Гроздински публикува сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици”, както и двата романа „Някой омагьоса битието" и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост".
През 2008 г. в САЩ публикува чрез ИК „Ривърхед" мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд" (ИК „Фрий Прес" към „Саймън & Шустър", който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс", „Гардиан" и „Сиатъл Ривю".

Как се роди тази книга? Всички тези истории – защо решихте да ги опишете?
Написах три български книги – един сборник разкази и два романа, които бяха свързани с Индия, но бяха повече като магически реализъм, с много фантазни елементи, въпреки че това за мен е Индия. За мен това беше много реално пресъздаване на Индия, но не беше моя живот, моето преживяване винаги остана на някакво друго ниво, което аз около 10 години осмислях всъщност какво точно ми се случи тези 4 години.

Реших да напиша за моя живот. В началото си помислих, че може би не е интересен да го описвам. След това ме беше срам. След това в крайна сметка реших, че трябва да намеря начин да го опиша, тъй като това, което се случи беше много важно за мен. Исках по някакъв начин да увековеча всички тези образи, които срещнах там, моите приятели, които са всъщност героите на тази книга.

Първо написах една книга, която беше роман, автобиографичен. Писах го близо две години, след което го изхвърлих, защото разбрах, че тонът на книгата беше погрешен, не можех да вляза в същността на проблема или в същността на героите. Защо те са важни за мен. Защо това преживяване беше важно за мен.

Тази книга е продукт на четири различни книги – три публикувани и една непубликувана, която изхвърлих, тя беше над 350 страници. Ориентирах се, разбрах какъв трябва да бъде тонът на историята, къде е сърцето на книгата, с тези мои приятели, с моя живот. В крайна сметка се оказа много трудно човек да се погледне отстрани, без помпозност, без да твърдя, че това, което ни се случва на нас винаги е най-важното от това, което се случва на всички останали хора по света. Наистина е много трудно. Не знам дали съм успял, но това е най-добрият ми опит.

Имаше ли голяма носталгия, емоции, докато пишехте? Съпреживяхте ли отново всичко?
Да, определено. Беше много емоционално писането. Аз прекъснах контакта си с всички тези хора и ги загубих. Това за мен беше начин да им кажа „сбогом“. Един вид – тези хора, които бяха изключително важни в живота ми, за добро или лошо – те просто бяха там. И това е животът. Човек не си избира. Понякога пътищата се преплитат с различни хора. Някои от тях, като Цар, са смесени и странни същества, полу-престъпници, полу-светци. Не е ясно точно какви са. Но, човек се свързва с другите хора и животът му се променя.

Тази книга за мен беше начин да разбера моите приятели от Индия, да съм с тях отново и един вид да се сбогувам с едно минало, което беше живо в мен през цялото време и трябваше по някакъв начин да го метаболизирам.

Трябва ли всички да минем през Индия? Как хората минават през подобен катарзис, осмисляне на живота си, на другите?
Според мен всички хора преживяват много, достатъчно много. Не е необходимо да правим нещо екстремно. Всеки има своите болки и страдания, радости и неволи, карма. Животът е универсален. Не можеш да се скриеш от него – и богат и беден, и болен и здрав. Друг е въпросът дали го осмисляме. Не знам. Това е въпросът.

Дали понякога не пропускаме ценните хора около нас? Дали това не ни казва книгата – огледай се за своите ценни хора наоколо!?
Така е. Навсякъде има невероятно хора, които могат да ни дадат богатство. Дори и лоши хора, защото и те са ни учители, в крайна сметка. Те дори ни учат повече, отколкото добрите. Ако искаме да учим.

Може би Индия, това, което е екстремно в тази ситуация е, че когато човек пътува, без значение къде, и се остави на съдбата да го носи и на някакви кармични връзки, които да се случат, в такава екстремна ситуация е много по-лесно да преплетеш пътя си с други хора, които са там и които ти почти си длъжен да приемеш в сърцето си, защото ти си на път, ти си пътник, ти пътуваш с други хора. Тогава е много по-лесно да приемеш хора, които в един нормален живот сигурно би подминал по улиците или ще им се присмееш. Докато в една такава ситуация, когато човек пътува, възможността да познаеш другите е много по-голяма. Иначе ние сме затворени.

И един класически въпрос – за кого е тази книга?
Изобщо не съм мислил. Беше много егоистично от моя страна, но почти винаги е така с моите книги. Аз не си представям аудитория или читатели. Аз ги пиша, защото имам вътрешна необходимост от това.

Какво пишете сега?
Опитвам се да пиша. Не е ясно какво ще се получи.

***

 "Крака на костенурка" на Николай Грозни

Сподели в: