„Антихрист“ е седмата книга на Мартин Ралчевски (Издателство "Хермес", 2016). Тя книга за неотложните и неизбежните неща. Книга за края на света. В този смисъл тя е важна и значима. Тя е също книга пътуване. Пълна с въпроси.
Темата за края вълнува всички хора от всички времена. Има немалко пророчества за края на света и времето. Какво ви накара да посегнете към този сюжет при толкова други теми и истории за разказване?
Преди "Антихрист" имам имам пет романа и един сборник с разкази. Така че преди да стигна до роман за края на света съм развил други теми, между тях са вярата в мечтите; затворът като катарзис; замразените хора; напускането на света и монашеството; престъплението от безизходица; емигрантството и др. До Антихриста, или до Апокалипсиса, стигнах на пръв поглед „случайно“. Случи се в Зографския манастир през есента на 2013 г. – единственият път, когато съм посещавал Света гора. До онзи момент винаги ми се е искало да споделя мислите и чувствата си по темата за края на света, но все бях неуверен. В онази есен обаче почувствах нещо различно и реших да го направя. Разбира се научен труд, или дори опит за подобен труд, никога не съм възнамерявал да напиша. Предпочетох художествената форма. Тя е по-достъпна, по-леко се приема от широката аудитория и аналогиите са повече.
В романа си разказвате за пътя на едно семейство, засегнато от катаклизмите на времето. Вярвате ли, че християнският дом е крепост срещу духовната разруха на човека? Може ли семейството да удържи Антихриста?
За всеки вярващ човек е ясно, че когато настъпи това страшно време, никой няма да остане незасегнат. Затова и животът на българското семейство в странство, което е в центъра на повествованието, е разтърсен из основи. Логично е, че срещу надигащото 
се зло на всеки християнин ще е много по-лесно да устои, ако не е сам. По-силни ще сме, ако сме сплотени в семейството, в общността, в Църквата.
Човек никога не знае какво ще му донесе утрешния ден. Това особено ясно проличава в романа непосредствено преди възкачването на Антихриста на власт. Преди събитието българското семейство си живее добре, здрави са, трудят се, забавляват се, вечерят заедно, разговарят, общуват, обичат се и всичко е прекрасно. Но когато Антихристът узурпира цялата власт, се случва нещо нелогично според логиката на съвременния здравомислещ човек – семейството се разделя. Главните героини съзнателно избират страданието. Бащата и синът се подчиняват на новия ред, докато майката и дъщерята отказват да го сторят. Семейното огнище се разрушава. Но не поради безпаричие, изневяра, болест, бедствие или друго подобно, а от любов към Христос. Това за невярващия човек е парадокс. Явна безотговорност. Дори глупост. Затова Светльо (бащата) и Бен (синът), които са със светско мислене, са изумени от решението на Кристина (майката) и Йоана (дъщерята). За тях те са глупави, дори фанатични. Но любовта към Бога не търпи компромис. „Който не е с Мене е против Мене“, казва Господ в Евангелието. И Кристина и Йоана не могат да Му обърнат гръб. Това решение им коства всичко. Но те не роптаят. Уверени са, че щом следват Христос по трънливия път Той няма да ги изостави никога. И так и става. Тук трябва да се спомене и Виктор – голямата любов на Йоана, който живее в България. Поради силните му чувства към нея той също отказва да се поклони на новия световен господар и да приеме неговия знак. За Виктор обаче този избор е още по-труден, защото е съвсем сам. А в последствие, отказвайки да последва любимата си и да поеме към необятната непозната земя на север, на него му е особено тежко. Но неговият образ не е случаен. Той е поставен в романа, за да се покаже, че дори и да е сам, ако човек има силна вяра и любов той ще успее да устои.
Вашата история прави впечатление на пътуване в относителна тишина. Героите общуват в затворен кръг, общуват у дома и в молитвите и спомените си. Битката се случва на вътрешната арена на сърцето – съкровената борба за опазване на вярата. От многобройните страшни разкази за предантихристовите гонения в Русия и бившите комунистически страни има много по-драматични и зловещи разкази за мъчения на вярващи хора. Пощадихте ли читателя с това, че му спестихте разказа за ужаси от порядъка на ГУЛАГ, Гладомор, Втората световна война, Белене?
Да, така е. Най-важната битка не е външната. Тя е съкровена и се случва на вътре в душата. В света около нас днес има предостатъчно картини на антагонизъм, насилие и омраза, затова не смятам, че е нужно да обременявам читателите с още болка. Но тук всъщност има и друго нещо, според доста пророчества на свети отци предстоящите последни времена няма да са подобни на предходните, тоест при тях няма да има много открити мъчения и издевателства над отказалите да приемат печата на новия световен господар. Те просто ще бъдат напълно лишени от всичко онова без което съвременния човек не може. Средства за съществуване, дом, транспорт, комуникации. Тоест християните избрали да останат верни на Христос ще се окажат бездомници в големите градове без средства за препитание. Затова е добре, както съветват немалко православни отци, когато усетим, че наближат тези времена, ако искаме да се спасим да придобием земя. Така, потънали в труд и молитви, в малки общества, задружно, ще можем да си набавяме най-необходимото и ще оцелеем.
Смятате ли, че стремежът на съвременния човек към успех и комфорт го откъсва постепенно, но сигурно от стремежа към Бога, от верността към Христос и вярата в Него? Какъв е пътят за съхранение на “християните на комфорта” и “неделните християни”, има ли рецепта, има ли начин, който да държи модерните хора, които вярват във вървенето към Господ?
Да, определено мисля, че така. Самодоволството пречи на будността на човека. За съжаление стремежите на почти всички съвременните хора са материални. Направете този малък експеримент и ще се уверите сами. Попитайте непринудено приятелите си за какво мечтаят. Кажете им да го сторят бързо, без да се замислят, и ще се убедите колко много материални стремежи бушуват в сърцата ни. Много малко ще са онези, които биха отговорили, че мечтаят за духовни неща, например Бог да ги дари със смирение, да придобият мир в душите, любов към всички хора, да получат покайни сълзи, да мислят непрестанно за смъртта и срещата със Садията.
Може ли човек да комуникира по интернет със своя духовник? Смятате ли, че е настъпил момента, в който книгите вече са “старците” на съвременния православен човек? Достатъчни ли са книгите за опазване на вярната посока, какво още може да се прави, как постъпвате Вие?
За съжаление във времето, в което живеем това се оказва често явление. Днешните духовници са по-заети от предшествениците си, а пък миряните са станали по-капризни. Духовниците рядко оставят номерата на мобилните си телефони в храмовете, за да не ги безпокоят, а миряните от друга страна, са нетърпеливи, не могат да чакат. И тогава интернет комуникацията изглежда приемлива, даже наложителна. Днес има стотици хора, които се изповядват и беседват с духовниците предимно през интернет. Това, разбира се, не е най-добрия вариант, но е приемлив. Но християнинът трябва да бъде винаги нащрек. Ще ви дам пример. Още в края на ХХ век схимонах Антоний (Джамбазов) казваше, че ако свещениците ни съветват нещо, което не е в съгласие с Евангелието, колкото и да ни е трудно в този момент, ние винаги трябва да избираме да слушаме Евангелието. Това е умален пример на това, че книгите днес постепенно заместват духовните старци. Духовно жадния човек търси съвети и копнее да беседва за Бога с другите християни. Тях ги има физически, но поради разни неотложни причини, често са заети. И тогава жадния за духовен разговор човек остава сам с книгите. Аз лично съм в подобна неблагоприятна ситуация, защото в чужбина, представите на православните свещениците за духовен живот не са като тези на изток. Получава се противоречие. Те настойчиво призовават към ежеседмично причастие (но без предварителна изповед) и всички в храма смело се причастяват. Единствен аз, съпругата ми и децата ми не го правим, защото както знаем св. ап. Павел съветва да изпитваме добре себе си и да не дръзваме да пристъпваме към светата чаша често и без съкрушени сърца. А това поражда напрежение в отношенията между нас и останалите. Уж сме една църква, едно тяло, братя в Христа, а ние самочинно постъпваме различно. Не може да си представите колко трудно е да се води такъв духовен живот, и то години подред.
Съжалявате ли за това, че не живеете в България, по-спокоен ли щяхте да бъдете в България, по-безкомпромисен ли щяхте да бъдете във вярата. Тъгувате ли чрез книгите си за корена?
Това е тема, по която може да се говори много. Разбира се, че тъгувам. Колкото и тривиално да звучи една от най-големите утехи обаче, когато много се разчуствам са многото злоупотреби, които се случват в родината. Агресията на пътя, жестокостта към хората и животните, завистта и особено качеството на услугите. Имам чувството, че ние никога няма да се научим на добри обноски. Но това са само притурки, с които се опитвам да се самоуспокоя. Всъщност родината за мен е като майката. Тя е единствена, незаменима. Разкрил съм тези мои чувства и мисли открито в сборника „Емигрант“.
Може ли съвременният млад човек да се опази в света – родителите му са заети по много часове, средата и училището, улицата, медиите, модерните предизвикателства? Не е ли всичко толкова агресивно към подрастващите!Отчасти си мислех, че вашите герои са малко нереални, защото и тук, в България, и навсякъде в модерния свят децата и тинейджърите са атакувани от твърде много посоки. Какъв е начинът да бъдат опазени децата във времето на Антихриста?
Много е трудно. И все по-трудно ще става. Конкретен пример – преди няколко години в училището на сина ми ни направиха забележка да свали кръстчето си по причини на безопасност. Казаха, че синджирчета не се позволяват. Какво ли не сторих. Говорих с учителят, с директорът. Имахме тройна среща с тях и дяконът от нашата православна църква, но те бяха непреклонни и не отстъпиха. „Това са правила. Нищо лично“, казаха. След разговорът дяконът ми обясни, че те наистина не го правят нарочно. Че отказът им не е срещу вярата ни в Христос, а е по други причини. Наложи се да се съгласим и да сложим кръстчето в джоба на детето. Но когато времето на антихриста настъпи няма да можем да минем така леко между капките, защото ще ни попитат директно: „Сега трябва да се отречете от вашите вярвания и да приемете новият световен господар за бог“. Тогава няма да има мърдане. Ще ни е нужна твърдост и решителност.
Красотата е тайна, а в книгата Вие акцентирате на красотата, дори само за да загатнете хармонията, възможността, надеждата за спасение. Красотата много често е и уловката на света към човека, повод за гордост, повод за повече изкушения. Къде сред поводите за прелъстяване дори на избраните може да се съхрани красотата, красивата душа, смисъла на съществуването?
Красотата е чудо. И духовната и физическата. Едната е вечна, другата временна. Именно за това ги съчетах и двете в образа на Йоана. Млада, красива, стройна, неотразима, като я погледнеш и дъхът ти спира, но същевременно с това и чиста, дълбоко религиозна, добра, опазила Христовите заповеди буквално, съхранила мислите, чувствата и девствеността си. Нещо, което в днешното време звучи доста абстрактно, дори налудничаво, но именно тази нейна решимост да се съхрани й помага в страшния момент на големия избора. Защото тя знае със сърцето си, че Христос е близо до нея. Въпреки, че истински обича своя годеник Виктор, когато настъпва времето на разделите тя, плачейки дълго и неутешимо му казва, че не може да измени на Христос, защото Го е приела с душата си и защото за нея Той не е просто образ от миналото, но е жив и реален Бог. Тази проява на непоколебима вяра обърква Виктор и той постепенно се променя и се замисля над много неща. И понеже той също истински я обича изживява катарзис, става нов човек и не се покланя на антихриста.
Смятате ли, че православните християни трябва да имат начин да обобщят критерия, според който наричаме времето си последно. А също и начина да имаме адекватна духовна позиция в това време?
Православните християни, които спазват Божиите заповеди имат усет за тези неща и винаги са го имали. И то не само днес, но и през предишните векове. Проблемът на нас, днешните вярващи, е че малко от нас имат решимост да спазват истински заповедите. Вземете за пример постенето. Само и само за да не постят много днешни християни измислят какви ли не оправдания. Било ненужно, било важно не това което влизало в устата, а онова което излизало от нея и т.н. Същото е и със сексуалното въздържание. Било неестествено, било вредно и т.н. Оправдания безкрай. Няма дейна вяра, няма доверие в Христос, няма решимост. А после се опитваме да разгадаем големите тайни на вярата, краят на времето, апокалипсисът. Е, няма как Бог да открие тези велики тайни ако сме посредствените във вярата. Затова Той ги открива на светците. А те ги споделят с нас. Имаме немалко, т.нар. пророчества за края. Но към тях трябва да се подхожда много внимателно, за да не изпаднем в прелест. Например помня едно пророчество на схимонахиня Нила, починала през 1999 г. в Русия. Тя казва, че краят на света е съвсем близо и даже подканва вярващите да се готвят за него, но по-късно добавя, че явно Бог, поради голямата Си милост, непрекъснато отлага страшното събитие с една цел – да се спасят повече хора.
От романа Ви става ясно, че Вие поддържате идеята, че вярата и спасението все пак са по-възможни на Изток – в местата, които от хилядолетия е звучала апостолска проповед – сред гонените и страдащи народи на Балканите и Русия? Какво Ви кара да поддържате това мнение?
По стечение на обстоятелствата съм имал възможност да посетя доста страни в централна и западна Европа, както и да поживея по-дълго в една от тях, така че впечатленията ми не са абстрактни. За съжаление на запад почти всички хора загубиха връзката си с Бога. А най-лошото е, че загубиха и вярата си. Издигнаха човекът в култ. Искаш да имаш деца без брак – добре си дошъл. Искаш да се ожениш за същия пол – няма проблем. Искаш дори да имате деца, нищо че сте две жени – разбира се. Същото е и ако сте двама мъже – пак държавата ви дава права над децата. Решавате, че вече не желаете да сте мъж – окей, ще ви оперираме и ще станете жена. Тъжен сте, не ви се живее – разбира се, всеки има право на избор, ще ви евтаназираме… Всичко е позволено. Всички Божи заповедите са вече ненужни. Засега само шестата се счита за престъпление, но навярно и нея ще намерят начин да зачеркнат. Този объркан светоглед идва от криворазбрания хуманизъм. В политически аспект тази безпринципност носи огромни щети на европейците, свързани дори със загубата на човешки животи.
На изток имаме различна картина. Там една част от хората, поради бедност, са готови да извършат редица престъпления, но има и доста хора, които стоят здраво на земята. Те обичат искрено Христос. Знаят Божите заповеди и ги спазват. Тяхната вяра е жива, реална. И това лесно може да се забележи в социалните мрежи, където хората се поздравяват за празниците и беседват за вярата. Докато западния човек вече не се интересува от темата за смъртта, вечността и душата. А на изток не е така. Това не означава, че българите, сърбите и румънците например са по-добри от холандците, белгийците и датчаните. Но означава, че тези на изток имат по-правилно светоусещане и познание за вярата. Затова смятам, колкото и странно да звучи на пръв поглед, че именно в Русия, Украйна, България, Гърция и другите страни с православна вяра от региона ще има много повече хора, които няма да приемат новия световен ред и ще се противопоставят на идващият антихрист отколкото такива хора ще има на запад.
Какви спасителни методи търси православният родител за ограждане на своите деца от влиянието на света и враждебната на вярата съвременна среда?
Кристина е майка, която се рее в облаците (както има една поговорка), отнесена, замечтана, молеща се непрекъснато. Светльо е стъпилият здраво на земята баща, прагматик, добре ориентиран във всичко, с бизнес мислене, но с липса на религиозен усет. Както става ясно във втората част на романа големият сблъсък между двамата е неизбежен. Антихристът вече се е открил в света. Няма как да се запази средния път. И тогава натрупаното в годините възпитание на децата проличава с пълна сила. Едното дете избира пътят на страданието, но и на Истината, т.е. избира да последва майката, а другото избира лесният път на бащата, този на удобството, които в крайна сметка се оказва също път към страданието. Но това е страдание без Бога. Ето тук е разковничето. Дори и големи да са децата – в случая, те са над двадесет годишни – в момента на избора те пак си спомнят на какво са са ги възпитали родителите им, когато са били малки. А най-спасителния метод в това възпитание се оказва ненатрапчивото напомняне на родителя към детето, че то е вечно. Че нито то, нито братчето му, нито сестричката му, нито майка му, нито баща му, абсолютно никой, няма да умре наистина. Никой няма да престане да съществува. Това предполага даване на отговори. Бъдещ Божи съд и справедлива присъда. Растейки с тези истини детето ще бъде много внимателно, когато животът го среща последователно с всички извращения на съвременния свят. И в крайна сметка, ако е водило редовен църковен живот и е свикнало да се моли, то ще разпознае без проблем лъже-месията, когато той се яви.
Същността на компромиса в книгата е показана много сходно с предаването на вярата. Главната героиня Кристина прави "компромис" – омъжва се повторно за мъж, макар да не го обича и да носи в сърцето си друг. Този разкол в сърцето й води до разкола в едно семейство, до онази пукнатина, която Бог поставя – между Своите и не Своите хора. По-застрашени ли са западните хора от духа на антихриста? По-близо ли са модерните хора в България и на Запад до ада в днешния момент?
Не е справедливо да виним Кристина. Като повечето жени тя търси любов, но и сигурност. При нея обаче има едно голямо смекчаващо вината обстоятелство – мъжът на нейния живот е починал. Тя е млада красива вдовица, без професия, с малко дете, без дом, самотна и беззащитна. Предлагат й обич, рамо, сигурност… и тя приема. Нейният образ не е често срещан в реалния живот, но е пък е разбираем като мислене. И Бог не й вменява вина. Даже напротив – тя е негласно призвана да обърне към Христос невярващия си втори съпруг.
Мисля, че вече частично отговорих на въпросът за разликата между, т.нар. западни хора и хората от изтока. Но ще го кажа пак. Да, смятам, че онези които живеят на изток (например в България) в по-лоши битови условия и в по-голям стрес, ако имат жива православна вяра, се намират по-близо до Христа. Но все пак, ако трябва да сме честни, в един друг аспект, този на хуманността, т. нар. „западни хора“ са по-добри от нас. Ще дам конкретни примери. Един мой колега с незначителна заплата, като моята, наскоро си купи страхотна кола. Ако такава кола спре някъде в България всеки би си помислил, че е на някои силен бизнесмен. Очаквах да има коментари сред колегите, да я оглеждат, да се чудят… Все пак колата струваше повече от двадесет негови заплати. Но никой не каза и дума. Не долових дори нотка на завист. Друг пример. Наскоро ми се наложи служебно да посетя за кратко дом за хора с умствени увреждания. Много се смутих. Крясъци, викове, страшни погледи… Поканиха ме в една стая да изчакам, а на мен сърцето ми се сви от притеснение. По едно време се случи най-страшното.
Изневиделица в стаята нахлу отнякъде един луд и започна да ми крещи нещо. Изпотих се на мига от притеснение, а вътрешно започнах да се моля дано по-скоро да дойде санитарят. И тя дойде. Младо, красиво, нежно момиче. Хем си отдъхнах, че дойде, Хем се учудих защо момиче като нея работи на такова място. Лудият забрави за мен и започна да крещи на нея. Тя ме водеше към счетоводството, където имах работа, а аз наблюдавах всичко наоколо. В края на коридора изведнъж болният реши, че тя не му обръща внимание, препречи й пътя и с все сила взе да вика: „Kiss! Kiss!“ (Целувка! Целувка!) и да сочи бузата си. Помислих си, че това няма как да се случи, но сгреших. Момичето се надигна на пръсти, защото беше дребна, погали го и го целуна. Подобни примери показват нещо, което няма нужда да се коментира – те в България са немислими. Трябва да си го признаем, такива са фактите. Ние завиждаме повече, по гнусливи сме, по пресметливи сме, или иначе казано – не сме по-добри от „западните хора“. Ето го обаче парадоксът! Като цяло на запад хората са по-хуманни, но са и по-апатични. На изток имаме по-сурови нрави, но пък имаме правилно усещане за Истината. Престъплението е престъпление независимо къде се извършава то. Същото се отнася и за светостта. Само, че последната е много по-присъща на хората живеещи на изток заради православието.
Когато започнах да чета "Антихрист", неволно се върнах във времето на 90-те години, когато много хора се обърнаха от Божи порив, от страдания, от празнотата след безбожното време. И все пак безбожното време беше някак сухо на благодат, но и щадящо от изкушения. Как смятате крием ли антихриста в "малките" си грехове и компромиси на ежедневието и не му ли помагаме ние – днешните хора да се изяви по-скоро? Днес по-близо ли сме до ада, отколкото, ако живеехме в анахроничната пустота зад "желязната завеса"?
На този въпрос може да се отговори така – колкото времето напредва, ние се оказваме все по-близо до Антихриста и до края на света. Така че всяко предишно време е по-далечно. Това обаче съвсем не означава, че в насилието, издевателствата и войните от предишните векове е имало нещо добро. Напротив. Глад, болести, недоимък. Две световни войни. Комунизъм и мракобесие. Безспорно миналото е по-лошо отколкото настоящето. А това може да означава само едно. Че имаме затишие пред буря. Но не само затишие пред поредния катаклизъм и световен конфликт, а затишие преди да се сбъдне онова, което е предсказал сам Господ Иисус Христос.
Дано Бог да укрепи всички християни да устоят, когато най-големия злодей на всички времена завземе властта и обратното броене започне.
Надявам се книгата да помогне на всички онези, които се чувстват самотни и неуверени и в чиито сърца тихо бушуват много въпроси без отговори.