На 7 септември излиза от печат сборникът с разкази „Незнайните образи хорски” от Соня Тодорова
Разказите в сборника „Незнайните образи хорски” водят читателя през реалността на всекидневието, но играят хитра игра с очакванията му: стъпили на земята и зазидани в делника, те изненадващо се оказват задвижени от нещо стъписващо и фантастично. Малко момче хвърля топка към слънцето, мъж търси своето отдавна забравено лице, възрастен господин се разхожда сред незапомнени спомени, а една делова госпожа поглежда към отсрещния тротоар и изненадващо вижда себе си. Под звуците на валс, танго и мълчания, скрито между мравки и лъвове, отпътуващи влакове и кацащи самолети, магичното пронизва света, за да ни подскаже другия възможен разказ.
Родена през 1979 г. в София, Соня Тодорова завършва Университета по архитектура, строителство и геодезия, има докторска степен по висша геодезия от Техническия университет във Виена. През годините пише кратки разкази за удоволствие. Дебютната ѝ книга носи заглавието „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” – находчиво и увлекателно четиво, което помага на много родители да видят града си с нови очи. „Перлите на Ади Ландау” e първият ѝ роман, една разтърсваща история за избора и свободата, за стихията на времето и неизбежните случайности.
Премиерата на сборника „Незнайните образи хорски” ще се състои на 12 септември от 19:00 ч. в бар „Макондо” в София.
Запазете този час за среща със Соня Тодорова!
Откъс – Соня Тодорова – „Незнайните образи хорски”
Из разказа НЕЗНАЙНИТЕ ОБРАЗИ ХОРСКИ
Тъй, дотогава сурова, от облик лишена,
земята беше сега променена
с незнайните образи хорски.
Овидий, „Метаморфози“
Имам проблем с очите. Нещо с очите е, без съмнение. Повредиха се, след като станах на осемнайсет. Всъщност не, за първи път се случи, когато бях около четиригодишен, но тогава никой не осъзна, че проблемът е физиологичен – отдадоха го на развинтенo детскo въображение. Появяваше се спорадично до пубертета, а между дванайсeтата и осемнайсeтата ми година внезапно изчезна. През този период почти бях забравил за него, а когато се случеше да премине през съзнанието ми като неясна, бегла картина от детски спомен, аз самият си мислех, че това действително са били болнави фантазии на един незрял ум. До онази зимна ваканция, първи курс в университета.
Условията за ски бяха чудесни – много сняг и много слънце, превърнало планината в искрящо бяло великолепие, което прогаряше очите. Разбира се, на осемнайсет човек не си и помисля да използва скиорски очила. Без очила и шапка моята рокаджийска грива свободно се развяваше по пистата, малко кривогледият ми поглед караше момичетата да поруменяват. Бях абсолютно неустоим. Още на третия ден обаче пред очите ми започнаха да се въртят размазани цветни петна, на четвъртия клепачите ужасно се подуха, а на петия вече не виждах нищо. Моите загрижени приятелки налагаха затворените ми очи с донесени от столовата краставични кръгчета и влажни пакетчета чай, които леко облекчаваха болката, но иначе не помагаха особено. Остатъка от ваканцията прекарах в стаята, невиждащ и вбесен. В София отидох на лекар, който предписа капки, мазило и лека марлена превръзка, както и пълна почивка, докато изгарянето на роговицата отшуми – според него нямаше опасност от трайни последствия за зрението. Историите от детството не му разказах просто защото бях забравил за тях. Но когато след около седмица за първи път се изправих пред огледалото в банята и свалих марлената превръзка, проблемът се бе върнал: от кръглото огледало с бяла пластмасова рамка над измачканата яка на пижамата ме гледаше грозен сивкав крокодил.